Враг в мерника
Както е известно, на Алберт Айнщайн принадлежи забележката, че ако Третата световна война се води с всичката налична техника, то Четвъртата световна ще се води пак с камъни и тояги. Оттогава са описани хиляди апокалиптични картини на анархията, в която би изпаднала цивилизацията след размяната на атомни удари. Библиотеки и музеи ще бъдат плячкосвани, за да се осигури горивен материал за лагерния огън. И след едно поколение хората отново ще станат ловци и събирачи, а от постиженията на човешкия род за последните пет хилядолетия няма да остане и следа. Айнщайн се е страхувал от размяна на атомни удари в случай, че Обединените нации не съумеят да се превърнат в истинско световно правителство, което разполага с ефективни полицейски части. Нищо от онова, което сме научили оттогава, не отслабва силата на този аргумент. Но едно нещо не е могъл да си представи Айнщайн: че произведени в Пакистан или Северна Корея атомни бомби с големина колкото куфар ще дават възможност на разни индивиди - например на някой плейбой като Усама бин Ладен - да правят неща, които преди са можели да правят само държави.
Все пак има известно успокоение в обстоятелството, че терористите вероятно ще успеят да върнат световния часовник назад, но не с пет хиляди години, а с двеста. Защото най-големият ефект, който ще постигнат с адските си машини и жестоките атентати, няма да е смъртта и страданието. Най-големият ефект ще дойде от мерките, с които западните правителства ще реагират на терора. Тези реакции може да означават край на някои институции, възникнали в Европа и Северна Америка през двете столетия след буржоазните революции.
Широко разпространеното подозрение, че войната срещу тероризма потенциално е по-опасна от самия тероризъм, на мен ми изглежда напълно оправдано. Защото, ако преките последици от терористичните актове са всичко, от което би трябвало да се страхуваме, няма основание да приемем, че западните демокрации не биха могли да преживеят експлозията на атомни бомби в метрополиите си. В края на краищата природните бедствия, които носят сравними по мащаб разрушения и смърт, също не биха били в състояние да застрашат демократичните институции. Ако например тевтонската плоча до брега на Тихия океан се размести и изпосъбори небостъргачите, това ще означава сигурна смърт за стотици хиляди хора. Но едва ще са погребани жертвите, когато ще започне възстановяването на сградите. А и пълномощията заради извънредното положение ще бъдат ограничени във времето.
По съвсем друг начин стоят нещата в случай на терористично нападение. Политиците, които залагат всичко, за да предотвратят по-нататъшни удари, ще бъдат изкушени да прекалят с твърдостта и да предприемат мащабни мерки. Мерки, които биха могли да доведат до края дори на правовата държава. Когато не силите на природата, а действията на хората причиняват неизразими мъки, това предизвиква гняв, който ще накара обществото да одобри тези мерки.
Резултатът положително няма да е фашистки преврат. Резултатът ще е каскада от мерки, които ще доведат до обрат в социалните и политическите условия на живот на Запад. Съдии и съдилища ще загубят независимостта си, а местни военни за една нощ ще се облекат в авторитет, който преди са имали само чиновници на изборна длъжност. Медиите от своя страна ще се видят принудени да заглушават протестите срещу решенията на правителството.
Страхът от подобно развитие на нещата е много по-разпространен сред американци като мен, отколкото сред европейците, защото само в Съединените щати правителството твърди, че сме в състояние на постоянно военно положение. Есеистът Кристофър Хичънс се подиграваше, че левите в Америка се страхували повече от правния министър Джон Ашкрoфт, отколкото от самия Усама бин Ладен.
В действителност аз принадлежа точно към тези хора, за които говори Хичънс. Първата ми мисъл на 11 септември 2001 беше, че "правителството на Буш ще използва това по същия начин, както нацистите подпалването на Райхстага". Това опасение не се сбъдна изцяло, но отчасти се потвърди. Белият дом веднага поиска извънредни пълномощия и много от тях му бяха дадени от Конгреса.
В правните факултети много се спореше дали извънредните пълномощия в Patriot Act* са съвместими с Американската конституция. През април темата ще занимава дори Върховния съд на Съединените щати. Двеста и петдесет общини и градове в САЩ излязоха с резолюции срещу Patriot Act. В някои от тях авторите им дори дават указания на местната полиция да не сътрудничи на Федералното правителство при неговото прокарване. Така или иначе, критиците на Patriot Act виждат в него само началото на още по-големи пълномощия, които ще бъдат поискани в момента, в който терористите извършат други атентати от мащаба на атентатите от 11 септември.
Макар че наистина гледам на Джон Ашкрофт като на мрачна фигура, не вярвам, че правителството на Буш се състои само от алчни за власт скрити фашисти. И на британското правителство не гледам по този начин. Смятам обаче, че както в САЩ, така и в Европа, краят на правовата държава може да настъпи почти неволно, единствено чрез институционалните промени, които се предприемат в името на "борбата с тероризма".
Ако има други атентати срещу европейски столици, армията и отговорните за националната сигурност бюрократи във всички държави от ЕС внезапно ще получат невиждани досега пълномощия. Обществеността ще приеме това като, общо взето, правилно. Правителството ще подложи на изпитание нейната патриотична решителност и ще прокара закони, които ще напомнят на старата немска забрана за упражняване на професията. Следващият ход на правителството ще бъде да заклеймява всяка публична критика като подкрепа и одобрение на тероризма. И скоро европейските правни министри ще винят критиците си по същия начин, както преди тях Джон Ашкрoфт: "Към онези, които плашат миролюбивите хора с фантома на загубената свобода, искам да отправя следното послание: Тактиката ви само помага на терористите, защото тя вреди на националното единство и намалява решителността ни."
Полека-лека този процес ще запуши каналите, по които общественото мнение влияе върху политиката. В края на този процес демокрацията ще бъде заместена с нещо съвсем друго. Не с военна диктатура, не и с oруеловски тоталитаризъм, а с просветен абсолютизъм, който ще бъде наложен от една номенклатура. Този вид властова структура надживя Съветския съюз и сега, при Путин и бившите му другари от КГБ, отново се заздравява. Същата структура като че ли се излюпва в Китай и в Югоизточна Азия. В държави, които се управляват по този начин, ако ще и да са двойно по-просветени, общественото мнение има малко влияние върху решенията на правителството. При този вид феодализъм избори продължават да се провеждат, но те нямат никакво значение - както последните избори за руската Дума. И понеже съдилищата и следствените органи са сравнително слаби, на бизнесмените може да им се стори разумно да си плащат на полицията или на толерираните от нея банди. И ако гражданин се оплаче от корупция или от чиновническа злоупотреба, за него може да стане опасно.
И не само това. Високата култура няма да има никакво политическо значение - както беше в Съветския съюз и както е все още в Китай. Няма да има нецензурирани медии, нито пък студентски протести. И практически никакво гражданско общество. Това би означавало завръщането към ancien regime, като ролята на Версайския двор ще се поеме от истаблишмънта, който отговаря за националната сигурност.
Ако този мрачен сценарий стане действителност на Запад, за големи части от света животът не би се променил. Защото в бедните държави обществото все още е организирано по феодална схема. В Североизточна Бразилия или в селата на Екваториална Африка и Централна Азия никой няма да разбере, че светът се е променил и че една светлинка е угаснала. Обаче в страните, които са преживели най-големия морален напредък, всичко ще потъне в застой. И няколко поколения по-късно шепа замечтани читатели ще скърби над старите книги за утопичните фантазии на отвореното общество.
Може би тази прогноза е прекалено песимистична. Може толкова да съм наплашен от Ашкрофт - а с мен и много американци, - че навсякъде да виждам призраци. Много се надявам случаят да е такъв. Въпреки това установявам, че демократичните институции, поне в моята страна, са станали много крехки. Не съм наистина напълно убеден от тезата на Чалмър Джонсън, че "Съединените щати вероятно са оставени на произвола на милитаризма". Но все пак в книгата си "Самоубийството" (издателство "Blessing") той е събрал куп доказателства, че "железният триъгълник" - отбранителният сектор, Пентагонът и представители на въоръжените сили в Конгреса - вече са придърпали толкова много власт към себе си, че президентът в най-добрия случай може да преговаря с Пентагона, вместо да му дава заповеди. Опасявам се, че всички прецеденти, които правителството на САЩ създаде, реагирайки на 11 септември, ще повлияят на правителствата в други демокрации. След атентатите в Мадрид американският сценарий би могъл да се повтори в Европа. Вярно е, че в държавите от ЕС тайните служби и военните далеч не са толкова силни, колкото в САЩ. Но и те внезапно могат да получат пълномощия, които преди никога не им е хрумвало да искат. Хунтата във Вашингтон ще ги приветства.
Толкова за страховете, които измъчват мен и много други. Който ги намира за убедителни, ще се попита дали гражданите в западните демокрации могат да направят нещо, за да не се стигне дотам, един ден внуците им да живеят в нещо като неофеодализъм. Могат.
Първо, трябва да поставят под въпрос маниакалната политика за пазене на тайна. Трябва да изискат от правителствата си да разкрият с какви количества оръжия за масово поразяване разполага държавата и да поискат информация какво смятат да правят, ако други държави или криминални групировки като Ал Кайда употребят атомно оръжие.
И това не е достатъчно. Гражданите могат да изискат от правителствата си да направят усилия за промяна на международното право и на законите за международното наказателно съдопроизводство. Много юристи са прави да смятат за недостатък, че международното право се прилага само към действия на държави. А наказателното право се отнася само към действия, извършени от гражданите на дадена държава вътре в нейните граници. Промяната, между другото, би дала и удобна възможност за съгласуване на многостранни споразумения, както и повод да се помисли за структурна реформа на ООН.
С една дума, ако западните правителства бъдат принудени да разсекретят плановете си за действие при бедствено положение, на разни авторитарни и демагогски политици ще им е по-трудно да използват евентуалното извънредно положение за свои цели. Колкото повече дискусии се водят в обществото за бъдещи кризи, толкова по-малка ще бъде институционалната промяна, която те ще предизвикат. Така че няма основания правителствата на Франция, Великобритания, САЩ и Израел да не информират гражданите си колко атомни глави притежават, колко ще бъдат създадени в бъдеще и при какви обстоятелства биха се използвали. Няма основание и да се премълчава истината за разработването на химически и биологични оръжия и да се крие от американците защо с парите им от данъци се произвежда "аналогичен на оръжие антракс". И защо бюджетът и задачите на Националната агенция по сигурността на САЩ и британския й аналог се пазят в тайна?
Между другото, крайно време е най-после да се разсекретят и онези споразумения, които са направили възможно покриването на Земята с над 700 американски военни бази. Основанията тази информация да се крие от обществеността бяха неубедителни още по време на Студената война.
Прогресът, който е направило човечеството през XIX и XX век, се дължи преди всичко на ролята на критичната общественост и влиянието й върху политиката. Обаче мерките за запазване на тайна, които въведоха правителствата през последните 60 години, предизвикаха възникването на нова, съмнителна политическа култура. Ръководната класа в САЩ и в Европейския съюз свикна с мисълта, че може да гарантира националната сигурност само ако изцяло скрива действията си от обществеността. 11 септември още повече засили това й убеждение, а други терористични актове вероятно ще доведат тези елити до увереността, че за да бъде спасена, демокрацията първо трябва да бъде разрушена. Ако все пак се стигне до възможно най-лошия обрат, тогава историците ще трябва един ден да разказват на хората защо златната ера на Запада е траяла само 200 години. И в най-тъжните откъси от книгите им ще се описва как гражданите на демокрациите сами, заради страхливостта си, са допринесли за катастрофата.

в. Ди цайт, бр. 13/18.3.2004

* Patriot Act е много сложен, дълъг 342 страници сборник закони. Както и в случая с британския му аналог - Anti-Terrorism, Crime and Security Act - след 11 септември приемането му буквално беше наложено на институциите "с юмрук по масата". Малко е вероятно всички членове на Конгреса или на Парламента, които са гласували за него, да са имали ясна представа за съдържанието му. Сигурно всеки парламент на западна държава, в която Ал Кайда извърши масов удар, бързо ще приеме подобни закони. (б.а.)

Ричард Рорти
От немски Ирина Илиева


Ричард Рорти (р. 1931 г.) преподава сравнително литературознание и философия в Станфордския университет в Калифорния. На български са преведени книгите му: "Случайност, ирония и солидарност", "Философията и огледалото на природата", "Да постигнем нашата страна. Левичарски поглед върху Америка на ХХ век".
Публикуваната тук статия се базира на негов доклад пред Берлинския Айнщайн форум.