Радосвет Коларов срещу естествената нагласа
Можем да си представим литературната творба при Радосвет Коларов като ситуация. Позволявам си да преведа ситуация като откриване на текстуален локус, на текстуално разполагане на събитие. Тук нямам предвид редукционистката представа, насочваща към идиома "сюжетно събитие", а нещо разгръщащо се, действащо. Ситуацията е тъкмо това малко парадоксално съчетаване на локализация и осъществяване, тя е строго локализирано, ситуирано събитие. Та творбата в анализите на Радосвет Коларов е локализирането на нещо, което не се успокоява до точката на неподвижния локус, а се движи в него, около него, над него и т.н., произвеждайки събитие. Невъзможно е творбата като събитие да се наблюдава сама по себе си. Въпреки че като че ли е ситуирана и в този смисъл пространствено обозрима, творбата-събитие отказва да се покаже. Констатациите на наблюдението, или казано на литературоведски език, описанието на прочита, не постига творбата. Творбата не стои като обект отвъд наблюдаващия. Затова докато само констатираме прочетеното, ние не биваме спрямо творба, а спрямо нещо друго. Тук се съдържа един крайно елементарен теоретичен постулат. Литературната творба не е прост обект, тя е събитие за някого, с някого, в някого и така е невъзможна като трансценденция на съзнанието, а само като трансцендентна иманентност, чуждост, която се овътрешностява.
Освен намесата, водеща до иманентизиране, тук има един изключително важен момент в разбирането на Радосвет Коларов. Четейки едно произведение, ние присъстваме на неговото осъществяване в много аспекти - графични или фонични, персонажни съотнасяния, сюжетни скачания или прекъсвания и т.н. Но само четейки произведението, казано в идиома на Радосвет Коларов, само наблюдавайки неговите ситуации, не сме постигнали нищо, и вече казано в моя идиом, не сме причинили и не присъстваме на творба.
Две словоформи, използвани от Радосвет Коларов - "анализ" и "реинтегриране", надхвърлят положението на наблюдаване или показване на ситуацията. Докато само идентифицираме ситуацията, разгърната от един текст, все още сме впримчени във фазата на предхудожественото. Бих казал, че творбата е вече в наблюдаемите феномени, да кажем сюжетни развития или фонични конфигурации, но тя е творба само в потенция, без освободена енергия и без необходимата за появата й събитийност. Творбата трябва да се анализира, да се "'разложи' на съставните части", както пише Радосвет Коларов, "а след това" реинтегрира "в по-големи смислови цялости". Творбата ще бъде ситуация и събитийността ще започне да се случва с творбата само когато преминем от наблюдение на нейната трансцендентност към иманентизиране на тази трансцендентност чрез намеса. Но както отбелязах, тази намеса не е привнасяне на нещо външно, а само задвижване на принадлежащото с цел допускането на явяването на творбата. Необходимо е да се запали огънят в творбата, за да се яви самата й същност, да бъде ситуация, т.е. събитие във и с някакво текстово пространство.
Изследванията на Радосвет Коларов тихо и ненатрапчиво като плаващ айсберг отместват някои от традиционните онтологии на литературната творба поне две фази напред. Според тях творбата представлява иманентизиране на трансцендентността на текста в нечие читателско съзнание. Често употребимият термин за това иманентизиране е "прочит" или "четене". Опасявам се, че в повечето случаи тези теории работят с "натуралността" на съзнанието, мислейки го в две противоположни картини на "съвместимост". Под натуралност на съзнанието разбирам естествената му способност да иманентизира текстове благодарение на самото познаване на езика, на който са написани, което означава, че можем да застанем пред текста и да произведем творба на основата на тази психично нормална предпоставка за владеене на език.
Радосвет Коларов предлага нещо друго. Първо, той очевидно не допуска постигане директно на съвместимост между съзнанието и текста, както допускат феноменолозите, без да е налично едно предварително анализиране, "разлагане", дезинтегриране. Съзнанието не може да интегрира директно текстовите сегменти в творба, без преди това да е осъществило внимателното методологическо раздипляне на текстовите части. Второ, за разлика от деконструктивистите, Радосвет Коларов не вярва, че може да има някакво удържимо състояние на тотално разбягване и разпаднатост, приплъзване, отлагане, които да остават да висят във въздуха. Напротив, необходимо е едно решително реинтегриране "в по-големи смислови цялости".
Е, при Радосвет Коларов отсъства категорично хипотезата за "естествената" подложка на четенето за сметка на тоталното акцентиране на "теоретико-методологическата дисциплинарност" на творбата. Естественото четене при Радосвет Коларов, "самото показване на тези ситуации" е в модуса на несъщностното наблюдение. Очевидно е, че онова, което води до същностна поява на творба, е самият анализ, независимо дали ще го наречем рефлексия върху четенето или второ четене. Творбата се нуждае от една нова фаза не просто с цел разбирането й, а с цел самото й конституиране. Анализът е в самата творба, както разчленяването и вторичното реинтегративно стриване на частите на дървото е път към огъня. Може да звучи дисциплинарно елитаристко, но истинската ситуация на творба започва да се конструира в самия анализ. Предкритическото четящо, констатиращо наблюдение не е достатъчно, за да има творба. Винаги съм си мислил, че достойнство на изследванията на Радосвет Коларов е тъкмо този негласно натрапчив ефект, който се получава при него. Става дума за усещането, че съответните творби - "Обесването на Васил Левски", "Паисий", "Конници", "Септември", "История", "Край воденицата", "Хоро" - се случват едва в неговите анализи. Усещането, че преди неговите анализи те просто са били отпечатъци върху страниците, а са се родили като творби едва във виртуозните му аналитично-интегративни посягания към тях.
Но анализът, разчленяването на ситуацията на наблюдението не е достатъчен, необходимо е ново интегриране с цел постигане на "надреден" смисъл. Ако в наблюдението ние работим с непосредствените речеви смисли, те тъкмо затова все още не са творба, защото смислите на творбата са нещо друго, надредно, те имат друг статус, който - макар да е изводим от смисъла на езика - има съвсем различно качество. Анализът и интегрирането откъсващо произвеждат творбата, позволявайки друго смислопроизводство. Някак незаявено при Радосвет Коларов идеята за творба се отмества две степени напред спрямо теориите на четенето. Творбата при Радосвет Коларов градуално се явява в четири фази, за които ще употребя класически, но адекватни на идиома на Радосвет Коларов понятия: текст за четене, наблюдаващо го четене, анализ на прочетеното, интеграция на частите на анализа в надредни смислови цялости. Творбата бива творба едва в края, когато нейните надредни смислови цялости са изразени в текст - литературоведски или художествен. И последният е част от този четиристепенен процес на конституцията на творбата. Дисциплинарният литературоведски анализ не е чисто епистемологически проект по отношение на творбата, той е конститутивен проект, целящ постигане на самата й същност.
Открояват се множество последици от подобно теоретическо положение и те са видни при изследванията на Радосвет Коларов. Първо, литературоведското изследване губи факултативния си характер по отношение на творбата. Либералните литературни теории, които допускат конституирането на творбата в самата иманентност на съзнанието, разглеждат литературоведското й изследване като незадължителна процедура. Творбата съществува и без да бъде дисциплинарно изследвана. Обратно, детайлните анализи на Радосвет Коларов идват да покажат, че творбата съществува едва чрез литературоведското изследване. И тук не става дума само за противопоставяне на либерален допуск спрямо дисциплинарен ригоризъм, а за значително по-важния въпрос "За какво ни е литературознанието?".
Ако естественото схващане не експлицира методичност, макар и да я съдържа, то дисциплинарното аналитично-реинтегративно процедиране трябва да опъне отношението на конституиране на творба в противоположната посока - към радикалното методологизиране. Тази последица е достатъчно настоятелно и откроено разпозната и самосъзнателно приета и отстоявана в текстовете на Радосвет Коларов. Нека да се позова на един от моментите, в които Радосвет Коларов формулира рефлексивно-опозитивната диспозиция "естествени модуси на мнимо конституиране на творба vs. дисциплинарно същностно конструиране на творба":
"...стремеж разговорът за литературното произведение да се пренесе от плана на общите констатации и приблизителни съждения в плоскостта на аналитичните наблюдения, на изследваното в "едър план" слово."1
На естествената нагласа изследванията на Радосвет Коларов противопоставят ясни алтернативи, които оформят това, което условно наричам дисциплинарно-методологичен модел на явяване на творба.
Първата ясно забележима характеристика на неговите подходи е донякъде мазохистичната борба със субективността. Може да се пише дълго, упоително и неизчерпващо за битката със субективизма при Радосвет Коларов. Вземете първите 70 страници на неговата книга "Звук и смисъл. Наблюдения над фоничната организация на художествената проза"2, за да видите как субективността бива систематично анихилирана и свежо размазана чрез процедури на транскрибираща унификация, формализация, честотна измеримост, математизация, въвеждане на експеримент, т.е. допуск и верификация, водещи до норма, въвеждане на статистика и т.н., които са впрегнати в постигането на "строгата обективност, безпристрастност"3 на изследването и "преодоляване на субективността".4
Второ, непрекъснато опазване принципа на неутралната транскрипция. Например, в "Обесването на Васил Левски и поетиката на Ботев"5 текстът се обследва поне чрез знаково-лингвистична транскрипция - референция, денотат, конотат, код; логическа транскрипция - "субект-предикат"; реторическа транскрипция - парентеза, метафора, метонимия, асиндетон; социо-лингвистична транскрипция - habitual actions, ономастика. Всъщност анализът запазва своята процедурна строгост, но благодарение на множеството транскрипции творбата започва да се явява, да проблясва, да се прояснява.
Трето, за всички чели текстовете на Радосвет Коларов, е лесно установимо изобилието от противопоставяния и опозиции в неговите текстове. Обяснението, че така бил правил структурализмът, пък Радосвет Коларов бил структуралист, не е никакво. Опозицията е най-радикалният начин да се скъса с идеологията на естествената нагласа. При последната смисълът се конструира в синтактиката на сукцесивността. Елементарно казано, аз прехождам от дума към дума, за да конструирам смисъл, а прехождането е възможно на основата на "съвместимостта". Думите могат да се поставят в сукцесия и така да пораждат дискурсивен смисъл само защото са съвместими. Опозицията атакува естествената нагласа, защото е изградена върху принципа на анти-съвместимостта, на противопоставянето. Опозицията е универсалното средство да напуснем измерението на дискурсивния смисъл и да се отправим към други възможности за смислостроене.
Четвърто, колкото естествената нагласа не обръща внимание на самото четене, толкова при Радосвет Коларов четенето е по странен начин непрекъснато контролиран процес. В това отношение се налага да откроя две съществени страни на контрола. От една страна, Радосвет Коларов е практикуващият най-дисциплинираното четене български литературовед. Липсата на всякакви отклонения, постъпателността, структурираността на четенето демонстрират непрекъснат, нищо че не е артикулиран и рефлексивно обсъждан, контрол върху четенето. Това означава, че то е дарено с огромно внимание и рефлексивна прецизност. От друга страна, самото четене е артикулирано изключително прозирно, то е предавано във внимателни, изчистени до бисерност формулировки.
И накрая пето, Радосвет Коларов надмогва естествената нагласа, като не остава в мнимата самодостъпност на света на творбата, а с вкопаването в мистиката на въпроса как този свят е въобще възможен. В идиома на Коларов това означава как е направен, как е организиран художественият свят.
Отговора на въпроса, как е възможно да се породи творбата в противовес на естествената нагласа, Радосвет Коларов търсеше действително най-продължително време най-вече през структурализма. В неговото разбиране, както виждаме, структурализмът е метод, чрез който се откъсваме от естествената нагласа, тъй като търсим чрез надсубективни модели как е възможен светът на отделната творба. В това е и особеният етос на изследванията на Радосвет Коларов. Той не вярва, за разлика от много т. нар. литературоведи по нашите и ненаши ширини, че творбата е възможно да се яви чрез четене, което си е самовнушило, че литературата започва и свършва с него. Не, никой не може да бъде девственият акушер на литературата, тя почва винаги преди нас. Литературната теория е един от начините това "преди нас" да се хване и опише в общи модели, за да може по-нататък да се явява новата, "следващата индивидуална сетивност" на отделната творба.
Твърдели са, че Коларов използвал структурализма като шперц да отваря тези светове. Самият той се кодоши с подобен упрек, отвръщайки, че всъщност никога не е използвал шперц, а се е стремил да разкодира шифъра на творбата, за да я яви на читателя като съдържанието на каса. Радосвет Коларов в никакъв случай не е "шперцаджия", а изтънчен "дешифровчик-касоизкусител". Защото дешифрирането показва уважение към касата.

Благовест Златанов




























































































































































































































































1 Коларов, Р. "Уводни думи". В: "Литературни анализи". С., 1999, стр. 7












2 Коларов, Р. "Звук и смисъл. Наблюдения над фоничната организация на художествената проза", София, 1983, стр. 1-70





3 Пак там. стр. 64


4 Пак там. стр. 65



5 Коларов, Р. "'Обесването на Васил Левски' и поетиката на Ботев". В: "Литературни анализи". С., 1999, стр. 11-65