Уважаема редакция,
В брой 16 на "Култура" от тази година прочетох интересен разговор за "политическите подземия на гей желанието". От бележката на редакцията в началото научаваме, че участниците в него са редактирали своите реплики в продължение на три години, почти колкото Лудвиг Витгенщайн е подготвял своя "Логико-философски трактат". Дали в резултат се е получило произведение със сходна стойност, нека да отсъди историята. Аз бих искал да обърна внимание на само един фрагмент от него, който засяга организацията, на която имам честта да съм ръководител, Български хелзинкски комитет.
Поводът е репликата на г-н Емил Григоров, преподавател в Софийския университет и изследовател в университета Лавал, Канада. Той, както ми се струва, иска да предпази гей движението в България от "опасността от практически провал въз основа на доверието към т.нар. правозащитни организации". Защото тяхната работа, според г-н Григоров, е като гробарската - има бизнес, когато има трупове. Според него "и децата знаят, че в българския си вариант тези организации са заинтересовани от постоянното производство и възпроизводство на конфликтни отношения" между жертвите и властите.
Ако на г-н Григоров са му били нужни три години, за да отредактира горните си реплики, това едва ли е една добра производителност, като се има предвид, че подобни неща четем почти всекидневно във вестници като "Нова Зора" и "Монитор", а също и в ксенофобските интернет форуми, които се създават експромпт. Аз никога не съм обръщал внимание на подобни глупости преди да се появят в уважаван вестник като "Култура". Най-малкото защото противоречат на очебийни факти - правозащитните организации, включително местните, са най-заети, с най-много персонал и най-богати там, където има най-малко конфликти между жертвите и властите - в напредналите страни на Европа и Северна Америка. Не съм чувал за силни правозащитни организации в Руанда, в Чечения или в Шри-Ланка.
В същия ред на мисли г-н Григоров припомня ситуация, когато "представителите на Хелзинкския комитет за България бяха силно разочаровани от констатацията на Генко, че българското общество и българското правораздаване далеч не са ад за хомосексуалния". Аз не си спомням за тази ситуация от 1999 г., но не ми е ясно кое е накарало г-н Григоров да мисли в продължение на три години, че жертвите на дискриминация си дават сметка за нарушенията в по-голяма степен, отколкото външните наблюдатели. Не че това не е възможно, но в литературата по въпроса са описани многобройни случаи, когато жертвите не осъзнават дискриминацията, на която са подложени и която е очевидна за всеки външен наблюдател. За това има многобройни културни, политически и социални причини, които са подробно анализирани в редица публикации, които, сигурен съм, са достъпни както в Софийския университет, така и в университета Лавал.
Също така не е ясно кое е накарало г-н Григоров да мисли, че гей движението е по-популярно сред българите от правозащитните организации, така че когато последните го прегърнат, то да изгуби от своята популярност. Разбира се, в балканския академичен и полу-академичен дискурс сме свикнали на всякакви изсмукани от пръстите тези, но все пак е нужно всяко нещо, което твърдим, да се основава на някакви факти, а също така и на някакъв минимум здрав смисъл. Честно казано, когато гледам върволиците нещастни хора, които всекидневно посещават нашите офиси, когато чета стотиците им писма, понякога ми се иска правозащитните организации да са малко по-малко популярни. Особено когато ресурсът ни да им помогнем е много ограничен. Гей и лесбийките сред тези хора не са много и със сигурност нашата работа няма да намалее, ако те послушат г-н Григоров и престанат да ни търсят. Но това нито ще стане, нито е добре да стане, тъй като общество като нашето има да извърви още дълъг път докато постигне равнища на толерантност към тези хора, която е съизмерима със стандартите на едно цивилизовано поведение.

С уважение:

Красимир Кънев,
Председател на Български хелзинкски комитет