По света ни излезе имидж
на диаболична нация
- В края на предпоследния ви филм "Сърбия, година нула" (2001) казвате, че след като е паднал Слободан Милошевич, се чувствате празен и няма на кого да се ядосвате. Днес все още ли е валидно това усещане?
- Не съвсем. Сега се пръкнаха нови негативни личности. Знаете ли, пред нас, живелите през социализма, изникна сериозен проблем. Някак бяхме привикнали и предпочитахме да се изразяваме в символи, метафори, алюзии... Това беше начинът за изразяване на различните от позволените възгледи по време на идеологическата цензура. Никой не можеше за заяви нещо директно. А после, след промените, дойде време, когато от тази метафорика вече нямаше никакъв смисъл. Мисля, че това беше най-големият ми проблем. Трябваше да променя начина си на снимане. Цял живот съм снимал филми-алегории. Преди няколко години бях на летището в Атина и видях една количка за багаж. Моментално си помислих, че това е чудесна метафора. И си рекох, че ако не успея да променя начина си на мислене, с мен е свършено - ще си остана един стар режисьор, който прави досадни филми. Това е причината "Сърбия, година нула" да изглежда по този начин - опитах се да направя филм, който да бъде новаторски, да не прилича на предишните ми, да сменя изцяло формата, начина на изразяване. Да речем, в "Тито и аз" нещата стояха по съвсем различен начин - всичко там е "организирано" според постмодерната естетика. Така че проблемът не беше само Слободан Милошевич, проблем беше всичко - най-вече новото време.
- Съществува мнение, според което американизацията у нас се дължи на факта, че тук нямаше преки бомбардировки през 90-те, докато в бивша Югославия ситуацията с американското влияние е различна именно поради войните...
- Да, може би е така. През 50-те години, да речем, когато Съветският съюз беше тотален господар, у нас Съединените щати бяха на мода. Всички от моето поколение отраснахме с американските филми. Така че аз лично нямам нищо против тях. Но това не означава, че правя подобни филми. Имам много кумири - например Жан-Пиер Мелвил, Джон Касаветис... Но моите филми нямат нищо общо с тези на Мелвил и Касаветис. Бях студент в Чехословакия, тамошните филми от 60-те много ми харесват, но никога не съм правил нещо подобно. Изпитвам влияние индиректно, несъзнателно.
- Вчера гледах новия ви филм "Кордонът". Склонен ли сте да го определите като най-успешния, с оглед наградите, които е получил до момента?
- Да, определено е най-успешният в моята биография на кинорежисьор. През миналата година взе голямата награда на двете Америки на фестивала в Монреал. Това е най-големият северноамерикански филмов форум. Направил съм много филми, 12 на брой, но съм истински щастлив, че "Кордонът" ще се прожектира в София. Тук снимах "Еуфорична трагедия" (1994) - филм, който много ми помогна да оцелея като режисьор. Имам много хубави спомени, лични контакти, въобще чувствам се сантиментално привързан към вашата столица, въпреки че не съм идвал от близо осем години. Новият ми филм има универсално послание и мисля, че след като канадската публика го разбра и усети, българската ще го възприеме още по-адекватно. Още повече, че и в България е имало, макар и за кратко, подобни събития. От друга страна, "Кордонът" е и първият филм, който снимам в Сърбия от десет години насам. Преди това работех най-вече във френски продукции и копродукции.
- Като разказ "Кордонът" много напомня на съвременен холивудски филм...
- Да, сигурно е така. Доколкото главните герои са група полицаи, с техните проблеми и трудно ежедневие. Преди седем години се захванах с документалния "Полудели хора" (1997). За мен той беше изключително важен филм. С трима оператори снимахме демонстрациите против Милошевич в продължение на четири месеца. Изпитвах огромна омраза към полицаите, заради тяхното насилие спрямо демонстрантите. После, когато започнаха бомбардировките, полицията конфискува филма ми заедно с целия суров материал и го унищожи. Така ми дойде идеята да заснема филм по същата тема, но игрален - исках да разкажа какво всъщност се случи: как хората четири месеца протестираха, но не успяха да свалят диктатора... Резултатът между недоволните и властта остана нула на нула. В този момент продуцентът ми подхвърли идеята за филм, в който главни герои са полицаите. Това ми се стори изключително любопитно, тъй като бях преживял събитията като демонстрант и открай време мразех полицаите. Изобщо не бях се замислял за живота им. И нещата се обърнаха - те станаха мои главни герои, а като режисьор не мога да мразя героите си. Не можех да кажа на актьорите - "правете се на дебили, вашите персонажи са идиоти". Основната идея, с която подходих към снимането на филма, беше желанието да покажа, че репресиите не идват само отвън, от властта. Филмът изобразява насилието, видяно през очите на самите насилници. Поставено в подобна ситуация, всяко човешко същество би се държало по този начин. Невъзможно е да останеш психически здрав, когато си под прицела на цялото общество. Мисля, че насилието не е феномен на улицата. За да го има, то трябва да бъде в самите нас. Всеки, който удря невинен човек, в крайна сметка удря самия себе си - в известна степен това е основната теза на филма ми.
- В такъв случай, съгласен ли сте, че "Кордонът" няма претенцията да носи някакви особени политически послания?
- Абсолютно. Протестите така или иначе нищо не постигнаха. Слободан Милошевич остана на власт и доведе страната ни до катастрофа. Но режимът беше силно разклатен. Видя се, че не може да се управлява само със сила, да се насажда постоянен страх. Днес в Сърбия хората могат да живеят икономически изключително лошо, но поне страхът си отиде.
- Странно е, че първо снимате телевизионен филм "Кордонът", а чак след това - на лента...
- Както вече споменах, идеята за "Кордонът" дойде от продуцента Никола Мирков, който беше прочел едноименната драма на Небойша Ромчевич и ми предложи да направим телевизионен филм. Съгласих се при условие, че по-късно снимаме и кинофилм. След това Ромчевич и аз написахме сценария за игрален филм, който беше продуциран от Radio Televizija Srbija, "Виктория филм" и сръбското Министерство на културата. Филмът е сниман за рекордните 20 дни. Признавам, че не всичко стана, както бях предвидил, но в крайна сметка съм доста доволен от резултата.
- На места филмът прилича на документален...
- Искахме да се придържаме максимално към автентичността на събитията. Все пак актьорите дадоха всичко от себе си и така персонажите станаха по-дълбоки и по-интересни.
- Към кой от филмите си се чувствате най-силно привързан?
- Най-много си обичам "Тито и аз" (1992), защото е автобиографичен, изпълнен със спомени от моето детство. От друга страна, той беше последният югославски филм, преди държавата да се разпадне. Още снимахме, когато избухна войната с Хърватия. Изведнъж страната на нашето детство престана да съществува. Измежду всичките ми филми, "Тито и аз" имаше най-голям успех сред зрителите, включително и в Америка, където може да се намери дори по видеотеките. (Филмът е носител на Гран при за режисура и най-добра мъжка роля на Лазар Ристовски в Сан Себастиан - бел. а.)
- Аз уча кинорежисура тук, а вие сте преподавател в Белградския киноуниверситет. Любопитна ми е вашата позиция спрямо студентите ви. Кое преобладава - съветите за бързо намиране на място под слънцето, например телевизионна кариера, или залагате преди всичко на киноизкуството и постигането му?
- Всъщност аз преподавам само на първокурсниците. Обучавам ги в най-основните неща - например времето и пространството в киноразказа. Но им казвам така: университетът може да ви даде само най-обща представа за киното, за неговата история, бележити режисьори и т.н. Изкуството си остава въпрос на личен избор. Мисля, че това е най-важното, което всички студенти трябва да разберат. Няма универсален начин да станеш творец, автор, горд, че прави изкуство. Така че обучението не е най-важното. Всеки сам трябва да решава за себе си. От 25 години съм преподавател и твърдо заставам зад тези думи. В Америка обаче съвсем не е така. Обучението там е решаващо за оформянето на възгледа, на вкуса. Има очевидна разлика между филмите на режисьори, получили образование, и такива, които са учили нещо друго или пък изобщо не са учили.
- Известно е, че освен в киното, работите и в театъра - написал сте шест пиеси, които сте поставил сам: "Пазарен ден", "Белградска трилогия", "Състезанието", "Говорен дефект", "Двойки" и "Кутията на Пандора". Освен това сте автор и на книгите "Чешката школа не съществува" (1990), "Тито и аз" (1993), "Една година" (2000). Малко обаче се знае за опитите ви като актьор...
- Играх главната роля в първия филм на Лордан Зафранович - "Неделя". Това беше през 1969. Героят ми беше млад гневен човек от Далмация. Играл съм главна роля и при Сърджан Каранович - в неговия дипломен филм. Както знаете, участвах и в "Сърбия, година нула", но те там не мога да кажа, че съм "играл", защото това беше мой изповеден полудокументален филм. По принцип обичам да се изявявам и от обратната страна на камерата и бих се радвал, ако в бъдеще пак ми се отдаде подобна възможност.
- Заедно със Сърджан Каранович, Горан Паскалевич, Лордан Зафранович, Райко Гърлич и Емир Кустурица, вие принадлежите към т.нар. "чешка школа" в югославското кино. Склонен ли сте към сътрудничество с другите именити режисьори от вашето поколение - например Горан Паскалевич и Сърджан Каранович?
- Разбира се, би било страхотно. Ако пък включим в проекта и Райко Гърлич, и Лордан Зафранович, ще стане идеално. Бихме приличали на омнибус, съставен от петима приказливци. Може би единствено би било трудно да се справим с организацията. (Смях).
- А какво мислите за филмите на по-младите ви сръбски колеги като Милош Радович, Радивое Андрич, Душан Милич, които тук се радват на радушен прием? Поколението след вас, а и още по-младите, правят основно комедии...
- Според мен сръбското кино по принцип няма определен облик. Или поне не в такава степен, както чешкото, унгарското или полското. Общото между всички сръбски режисьори, независимо от поколенията, е, че ние се намирахме в голяма психологическа криза след войната. По света ни излезе имидж на негативна, диаболична нация. Мисля, че комедията беше най-вече стратегически ход за бягство от тази ситуация. Хванахме се за нея, за да отхвърлим напрежението. Аз много харесвам този жанр, правил съм не една комедия.
- Какъв ще бъде следващият ви филм?
- Комедия, разбира се.

9 март 2004 г.

Разговора води Олег Константинов


Горан Маркович е роден през 1946 в Белград и е един от най-популярните сръбски режисьори. Син е на известната актьорска двойка Раде и Оливера Маркович. Завършва кинорежисура при проф. Земен във ФАМУ, Прага. Има около 50 документални филма и 12 игрални, отрупани с национални и международни отличия. Тази година Горан Маркович представи пред публиката на 8. МСФФ най-новия си филм "Кордонът" (2003).
Разговор с
Горан Маркович