Огнестрелно рондо

Три години след деликатното наблюдение върху интимните параметри на "американската мечта" в "Зелена карта" ("Златна ракла" 2001), вдъхновеното документалистко трио Елдора Трайкова-Асен Владимиров-Емил Христов е избрало друг атрактивен прозорец към днешното българско оцеляване - народния хор "Големите български гласове", 6 от певиците и неговия диригент Илия Михайлов.
Дългокосият младеж, завършил контрабас и теория на музиката в Швейцария, и специализирал дирижиране година в Джулиър скул, Ню Йорк, е рискувал да възроди формацията, с която баща му Здравко Михайлов до кончината си обикаля триумфално Европа. Филмът надстроява вербалния разказ и с визуален текст - в началото и края синът общува с бащата през монитор, където виждаме Михайлов-старши в предаване на френска телевизия.
И двамата изтъкват, че "липсва интерес от страна на институциите", и на екрана това е експонирано чрез охлузените условия за репетиране и преобличане, но за певиците (сред тях Христина Лютова и Надка Караджова) възстановеният от година хор е полифоничен контрапункт на самотата и дискомфорта.
"Гласове" започва с епизод, където лекар преглежда женско гърло. Чуваме: "Не бива да се пее по време на менструация, бременност и климактериум". От "дум-дум" на репетиция, през десетина известни фолклорни бисера, хоро на "Море сокол пие вода на Вардаро" и латино-ритми, жените в кадър са любовно опровержение на медицинското предписание.
Автобусът е тяхното обиталище, където настроението се мени, подобно на магистралния пейзаж, но не и желанието за песен: "Ой, шопе, шопе, хей", "Йове, малай моме", "Полегнала ми Тудора", "Недо, бела Недо", "Пиленце пее", "На малка врата похлопа"...
Карта на Европа, сакове, очукана тоалетна на мексикански ресторант, вентилатор, аплодисменти, отровената река Ерма, бащина свирня с чиния и прибори, зеленясала чешма, бедна селска къща, коте, черна магия, плажът на Иракли, герберна оранжерия, каруца с конче, стъписващото родопско Горно Дряново, телефонно изпълнение за Испания...
Пейзажи и преживявания, професии и практики, суети и жертви, репетиции и концерти, път и спирки, бликове и тъма, живописност и монохром се нижат като страстни късове от иначе вкоравената българска отчаяност. Шестте героини (поне за мен неизвестни) с техните екзистенции и младият диригент с неговите амбиции са колоритен аргумент да се загърби окаяната грозота на живеенето ни чрез красотата на пеенето.
Както обикновено при Елдора Трайкова, действителността е "транжирана" най-либерално, ала отделните парчета са организирани желязно и филмът връхлита като огнестрелно рондо. Разбира се, мощта му е генерирана и от взривната енергия на народните песни, и от изящната поанта през минорната контрастност на Ерик Сати, и от експлозивната визия...
От времето на "Орфей и говедата" на Здравко Драгнев не съм се чувствала така извисена - и ми е болно, и ми е чисто, и ми е тръпно, че живея в тази оглозгана моя България. Какъв погром наоколо, а жените пеят. "Не мога, Ленче, не мога, душо, вода нема никъде"... Но може и да се открие, след като има филми като "Гласове". Дано скоро го видят повече зрители. И не само тук.

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Гласове, документален филм, България, 2004, режисьор - Елдора Трайкова, сценарист - Асен Владимиров, оператор - Емил Христов, продуцент - Димитър Петков, монтаж - Радосвета Петрова, музикален оформител - Мариана Вълканова, художник - Румен Стойчев.