Възкресения...

Камерният концерт с творби на Константин Илиев и Иван Спасов можеше да бъде поредно задължително юбилейно мероприятие (на каквито сме орисани да присъстваме много често). Можеше да е и несполучлив опит някому да се приближи към музикалните текстове с измислени или мъгляви представи за нивата на техния смисъл. Но още с цветната звукова "реторика" на "Страници от албум" (Илиев) пианистката Даниела Дикова властно овладя пространството и сякаш формулира знаците на съприкосновение - респектирано и респектиращо - с предпочетената музикална субстанция пред немалобройната публика, при това публика с памет относно избраните творби и техните автори. Последваха неизпълняваните много отдавна "Коментарии" за виолончело и пиано (1968), една пиеса, чиято съдба бе белязана само със знака на вечното отсъствие от концертния подиум. Единият от първите й изпълнители, Антон Диков, беше в залата; може би и той се е изненадал от различния прочит на американския виолончелист Джефри Дийн и Даниела. Тезата и антитезата - в едно строго дихание; почти визуално се открояваха от своите пет коментарии, които се развиваха между наративното и театрално-пластичното; в протичането на пиесата по някакъв почти мистичен начин вълнуващо се извиси нейната същност; с артистичност и открито удоволствие двамата редяха своите открития, които наистина възкресиха произведението и го извадиха от ценностите на минали години, за да го покажат с цялата сложност и оригиналност на замисъла.
От по-кодираното, вътрешно театрално предчувствие в "Коментарии" на Константин Илиев програмата ни отведе във втория опит за инструментален театър на Иван Спасов с "Конфронтации" за цигулка и виолончело - отново Джефри Дийн, тук с цигуларката Гергана Илчева. Играта при Спасов, макар и със заявени "актьорски" задачи на изпълнителите (движения, смяна на места, заемане на различни точки в пространството - все в контекста на заглавието на пиесата), също не би "понесла" семплото прочитане на текста. В пиесата интересна задача е балансът между "чуването на визията" и визуалните едва ли не трансформации на звука - една област, в която и двамат се чувстваха абсолютно комфортно. Тази музика е станала напълно лична, близка за тях. Не като гостоприемна българка ми се иска тук да откроя много ценното музикантско присъствие на Джефри Дийн - един американец в София - вече доста години, в които той изсвири много повече български произведения от свои колеги-връстници от региона, които единствено мечтаят да покорят света с шедьоврите за виолончело и не посягат дори към най-класическите вече образци за инструмента от миналия, ХХ век, част от които принадлежат и на Илиев и Спасов.
Последваха две творби на Спасов от 1981 година - "Пер виолончело соло", обявена тук като Соната, и Триото за цигулка, виолончело и пиано. В изповедната солова творба Джефри Дийн бе изцяло обзет от идеята за философията на лиричното. Това като че ли продължи и кулминира в изпълнението на Триото, където Илчева, Дийн и Дикова извисиха поетичността на творбата; отидоха някак си отвъд нея, отвъд нейната плът и материя; в красивото преливане на пластовете тембровоопределеност сякаш се разтвори усещането за непреодолимост - сякаш се разкри едно убежище за духовното, в което потънахме всички ние.
Пореден шанс за (отвъд)битието на музиката на Константин Илиев и Иван Спасов, възкръснала, получила отново дихание и смисъл в тайна церемония на сливането със следващите, изкушени от тази лудост - млади, за които тя е естествен, смислен, но и чувствен начин на общуване.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо