Резерват за светли умове
- Проф. Ланджев, правите с проф. Каприев семинар, въз основа на текста на Дънс Скот "За първия принцип". Математик и философ обсъждат безкрайността - интересен експеримент...
- Това е идея на проф. Каприев. Аз лично мисля, че е тъжно за един математик да се окаже в положение да говори за математиката. Този курс пък и това интервю би трябвало да се приемат като проява на слабост. Иначе с безкрайността като такава се занимават само математиката и теологията. На семинара говорим как се разглежда безкрайното от позицията на философа и от позицията на математика. Курсът е все пак философски, затова проф. Каприев говори повече, но мисля, че и математиката има какво да каже. Той постоянно твърди, че курсът е успешен, но аз - тъй като още не съм доказал нито една теорема - не съм толкова убеден. Иначе това, което чувам от него, ми е страшно интересно, така че аз частично съм лектор, частично обучаващ се. Но гледам, че и проф. Каприев се заслушва в думите ми от време на време. Тук ми попадна подходящ цитат за този експеримент: "Математиката може да окаже дълбоко влияние върху астрономията, физиката и твърде чувствително върху философията. И въобще висшето мислене от един вид винаги може да повлияе на висшето мислене от друг вид." Голямото й въздействие обаче не е върху хора въобще, а върху хора като проф. Каприев. Така че и това трябва да се има предвид.
- Има ли разлика между студентите философи и студентите математици?
- При всички случаи това са будни деца. В Университета (СУ) голямата част са такива. Е, езиците, на които говорим, са различни. Но, имайки съзнание за това, че говорим на различни езици, комуникацията става възможна. Не мисля, че има особени проблеми. Научават за друг възможен поглед към проблема, нека така да го кажем.
- А един студент по математика как би се чувствал в такъв курс?
- О, мисля, че комфортно, но истински студент по математика, не просто посещаващ университета. Математик в чист вид.
- Такова ли е качеството на аудиторията, на която преподавате?
- Качеството на аудиторията, където влизам аз - в Бургаски Свободен Университет, не е много високо. Но ако имаме предвид качеството на хората, подготвяни за световните ученически олимпиади - то е най-високото, възможно най-високото. Дори по света не съм виждал толкова качествени хора. Това са тези деца, които ще отидат в топ-университетите след време. Колкото до преподаването на математика - смесени чувства. От една страна това е свързано със застаряването на състава. Нови, изненадващи дисциплини не че няма, но няма чак толкова много. Хората се чувстват разочаровани в някакъв смисъл и се опитват да търсят новостите на други места, в чужбина или пък в младите университети.
- Нови в чужбина или нови в България?
- В чужбина, разбира се, най-качествените хора заминават в чужбина, в това няма никакво съмнение. Съмнявам се, че в новите български висши училища може да им бъде предложено нещо интересно. Тук нямам предвид заглавието на курса. Между другото, Нов български университет полага похвални усилия за създаване на едно съвременно обучение, въпреки това при всички има проблеми. Конфликтът например между математика и информатика - твърде много математика, твърде малко информатика... Това е проблемът за студентите. Но сега пък СУ откри нова специалност "Компютърни науки", да видим как ще тръгне, надявам се добре, защото по идея е много смислена.
- Кажете нещо за търсенията на българските математици. На читателите на "Култура" ще им бъде интересно - мисля, че вие ще сте един от малкото математици, появявали се на страниците на вестника.
- Математическата общност поостаря, поизтъня, вече на места прозира, виждат се пробойни, никой не идва отдолу, което е лошо. И това е парадоксално, защото ние всяка година произвеждаме огромно количество млади математици на високо ниво - не готови математици, но нещо като много добър разсад. Те обаче напускат. Отиват в чужбина, националният отбор целият, но и не толкова добрите също успяват да се пласират. Въобще, оказва се, че математическите гимназии при всички проблеми работят добре. Но пак с уговорки, защото разни центрове като Казанлък, Бургас, Видин, Русе заглъхват. В Бургас например до VIII клас е много силно, но след това ги няма никакви. В Пловдив и Варна е добре и, разбира се, София с двете математически гимназии - Софийската и Националната. Националният отбор, който определихме за Балканиадата тази година, е софийски - 4 човека от СМГ и 2 от НМГ. В "Б" отбора има 3 - Пловдив, 1 - Варна, 2 - София. В тези места се работи, инвестират се средства, време, ентусиазъм.
- За да се разпилеят впоследствие. Къде по света?
- Навсякъде. Харвард, MIT (Масачузетския Технологичен Институт), Бъркли. Даже в MIT българската група е относително голяма. В Англия не толкова, защото там има такси, докато американските университети предлагат някакво финансиране. В Германия има много хора, защото все още образованието там е безплатно, във Франция също имаме наши.
- Връщат ли се?
- И да се връщат, не съм чул. Остават там, за съжаление, много-много с математика не се занимават. Имаме няколко души на Уолстрийт, бивши олимпийци. Сега например те направиха една фондация за подпомагане на националните отбори. Дадоха значителна сума, тези бивши олимпийци. Но това са връзки по-скоро в частен порядък, не са връзки между институции.
- Значи националният математически отбор е осигурен?
- Да. Предишни години винаги имаше проблеми с командированията: до последния момент няма заповед от министерството, не е ясно откъде ще дойде финансирането, оттук малко пари, оттам малко пари, министърът не подписал заповедта... Ей такива едни истории. Сега за първа година всичко е финансирано "от - до". Даже има възможност да пратим отбори на румънската национална олимпиада и на руската национална олимпиада. На руската заминава I отбор, на румънската - II отбор. Отделно на Балканиадата, отделно в Якутия има една олимпиада, отделно международната олимпиада, която е в Гърция, и мисля - на китайската олимпиада, която е една от най-силните в света. Китай, Русия и САЩ - това са първите три сили. И ние...
- ...Българите...
- Какво значи ние, българите?! Шестима българи! Шестима младежи са си заровили живота и смятат задачи като луди - това нещо не ми се ще да го свързвам с България. Не следва от България, това са индивидуални таланти. Току-що си говорих с един колега, който работи в Пиза - българин. Та той ми каза, че министърката на образованието на Италия е казала на ръководителя на националния им отбор, че ако следващата година пак имат такова слабо представяне - те са в двайсетицата, го разкарва, спира му финансирането и се обръща към българи да правят подготовката. Тоест към моя приятел в Пиза, към този юнак, който поддържа контакти с нас. Даже става весело: вземаме италиански младеж, подготвяме го и той печели златен медал.
- Разкажете в какво се състои подготовката, пък и самото състезание.
- Международната олимпиада е краят на един дълъг процес. Текат много регионални състезания, които не са чак толкова важни, но важните са следните: зимни празници през зимната ваканция, пролетен турнир през пролетната. От тези две състезания се определят хора, които да се явят на подбор за Балканиадата. Тази година тя се провежда в България, в началото на май. Междувременно протичат някакви подготовки, хората идват тук, в Института по математика, четем им лекции, решаваме задачи. През април минава един III кръг на олимпиадата и децата с най-високите резултати идват на квалификация за националния отбор за международната олимпиада. От най-добре представилите се на този кръг ние каним 12 човека и от тях определяме отбора в състезание - в 2 дена се решават тежки задачи. Първите 6 + 2 резерви се канят на подготовка. Тя протича целия юни - лекции, задачи, след това заминават на олимпиада, взимат златните медали и се прибират... Шегувам се, разбира се, не е така лесно. В предишни години сме имали и по-силни отбори, но сега щастливо стечение на обстоятелствата ни позволи добро представяне. Държа да разсея няколко разпространени заблуди - първо, че българите сме много умни; всъщност през по-голямата част от времето сме доста тъпи; второ, че сме сред първите математически сили на света - погледнете списъка на Филдсовите медалисти (but we're try in' real hard) и трето - че на някой му пука за всичко това.
- Това обаче не ограничава ли вашата работа само с един математически елит? Има ли такъв проблем?
- Проблем ли е? Може би е така, въпреки че ние ходим и по страната и изнасяме лекции в математическите гимназии. Но това, което даваме на тази група от 10 човека, другите не го получават. Няма как. Това е свързано с хора, с време. Ние сме силно ограничена група от хора, няма физически как да стане. В една Русия можете да си представите какво е. В Китай също. Тук има едно ядро от 10-15 човека, нека са 20, но в тях включвам и хората, които работят с малките, до 8 клас. Те също излъчват отбор за Балканиада сега. Но това число е малко, защото всеки се е забил в една своя си област - решава някакви задачи и това трябва да прави всяка година и след 2 години, защото, общо взето, хората се повтарят в рамките на 2-3 години, ние си научаваме всичко - кой какви задачи решава, как ги решава. Не е лесно, изчерпва се човек, но мъчим се по някакъв начин да им предлагаме и по-свежи неща.
- Май няма много желаещи да се занимават с чиста математика?
- Абстракциите на математиката са пределно отдалечени от достойните за съжаление факти на природата. Отлив има въобще от чистата наука. Макар че в западния свят могат да бъдат изброени само 66 институции, които са неизменни приблизително от 1530 г. Между тях са Римокатолическата църква, Лутеранската църква, парламентите на Исландия и на о. Ман. Интересното е, че останалите 62 институции са университети. Това не значи, разбира се, че университетите са "безсмъртни". Не са, те се раждат и умират - виж Славянския университет. Но ако са съществували векове, то е, защото поколения учени са им служили със себеотдаване и страст.
Какво е всъщност университетът? Резерват за светли умове. Но той защитава не само светлите умове от света, но и света от светлите умове. С други думи, оградата около университета е важна - тя разделя два свята, които в противен случай биха се наранили един друг. В настоящия момент при тази "ограда около кампуса" има тенденция към снишаване. И се страхувам, че това е усилие в грешна посока.

- Защо?
- Коя е най-важната роля на университета? Според мен това е, че той трябва да обяснява на света глупостта и суетата на неговите начинания. Какво трябва да прави университетът: дали да дава на обществото онова, от което то има нужда, или да му дава онова, което то иска? Ако двете съвпадат, няма проблем, но те доста по-често се разминават. Тогава университетът трябва да е безкомпромисен (ако иска да бъде истински университет), да игнорира желанията на обществото и да му даде това, от което то има нужда. Той трябва да жили. Ужилването е правилният избор на един водещ университет, в противен случай той вече не е водещ, а воден. Но това, за съжаление, може да се каже за много малко наши - а и не само наши - университети: натискът е толкова силен, че няма университет, който да не му се е поддал в някаква степен. Ала това е положението...
- Учудва ме защитаваната от вас позиция за разминаването между университет и общество...
- Тук е мястото да споменем т. нар. "индекс на Бъкстън", носещ името на своя откривател проф. Джон Бъкстън от Университета в Уорик, Англия. За него прочетох в една статия на Едсгар Дейкстра, известен специалист в компютърните науки. Дефинира се като дължината на интервала от време, измерван в години, с оглед на който организация или лице прави своите планове. За зарзаватчийския магазин зад ъгъла например той е 1/2 , за вярващия християни е плюс безкрайност, за средния политик е малко повече от 4, за тежката индустрия - 10-20, но за управляващите заводите мениджъри доста по-малко, защото те трябва да пишат 3-месечни отчети. За академичния учен индексът на Бъкстън е (или поне трябва да бъде) близо до 50 (години), тъй като това, което той предлага на студентите си, трябва да ги ползва през целия им живот. Значи не е възможно близко партньорство между организации или лица със силно различаващи се индекси - всеки такъв опит неизменно пропада и двете страни започват да се обвиняват взаимно в глупост. Оттук следва, че някакво сериозно взаимодействие между бизнес и наука не би трябвало да се очаква. Опитът, според мен, да се разбере, обясни и оправдае съществуването на университета от финансова гледна точка е нездрав. Създава етиката на обществото на бестселъра, в което големият пазарен успех се бърка с качеството. Пример - операционната система Windows. Лансират се красиви имена без субстанция отзад. Обществото и индустрията не се интересуват от наука, те се интересуват от приложения. Изглежда доста невероятно компютърната наука да спаси компютърната индустрия, която вече имаше своите кризи. Но компютърната индустрия може и нанася тежки вреди на компютърната наука. Добре, новите технологии откриват и нови възможности пред развлекателната индустрия, но кой разумен човек го е грижа за това? Новите технологии усложниха нещата дотам, че сега човек се нуждае от експерт, за да си купи самолетен билет. Сещам се още за закона за електронния документ и електронния подпис - в научно отношение той е доста неиздържан. Самото понятие електронен подпис е абсурдно.
- Това ще рече ли, че проблемът за прилагането на науката в практиката е нерешим?
- Не, не, не, решим е. Общо взето, наука се е прилагала и ще се прилага. Например във военното дело от науката се очаква "да изравни рисковете". Тя помага, например, ужасите на войната да се разпространяват не само върху малцинството, което трябва да се бие, но и сред другите слоеве. Утешително е, че в болшинството от случаите е използвана тривиалната част от науката. Има и контрапримери, разбира се. Сега в криптографията се прилагат някои идеи от теория на числата, за които се смяташе, че въобще нямат приложение. Но това е пак алгоритмичната част от теория на числата. За Голямата теорема на Ферма нямаме приложение, засега. Но пък за Малката имаме. Възникна нова криптография, построена на нови принципи. Преди беше така: имаш ключ за шифриране и може би същия или лесно изчислим от него ключ за дешифриране. Сега се намериха такива трансформации, които в едната посока се пресмятат лесно, но в обратната посока са трудни (да намериш телефонния номер на човек е лесно, но да намериш името му по даден телефонен номер - не толкова). За рождена дата на всичкото това се смята излизането на една статия на Дифи и Хелман през 1976 г. През 1999 г. се оказа, че в Англия тайните служби са имали идея за това още през 1969. Поради това, че имат период на 30-годишно пазене на секретност обаче, това нещо остава в тайна. Между другото, англичаните се отнесоха много коректно - те не предявиха никакви претенции към откритието, наш проблем си е, че сме го държали в тайна, казаха. Това обаче също е проблем: университетът е открита система, докато в бизнеса, в индустрията, в държавния апарат има тайни. В това отношение е важен е спектърът от техники, с които една генерация предава знанието си на друга генерация. От една страна е гилдията, която разглежда прозренията и способностите си като ценна собственост, която трябва да бъде пазена в тайна. За тази цел знанието не се формулира. Отиваш чирак, работиш 7-8 години при майстора, научаваш занаята, знанията преминават в тебе, така да се каже, чрез осмоза и след това сам ставаш майстор и т.н. Университетите са на другия край на спектъра. Там задължително знанието е формулирано и задача на професора е да го предаде чрез явна формулировка. И никак не е чудно, че университетите процъфтяват най-вече след откриването на книгопечатането.
- Откъде идва този проблем?
- Това е стар проблем, още от XII-ХIII век, когато се е решило, че знанието може да се продава. В момента, когато се е решило това - не от Бога или по друг някакъв божествен път идва знанието, а е стока - става една мътна и кървава. Тогава вече не диктува научната съвест - кое да се учи, какво да се учи, кое е по-ценно и т.н., - а диктува пазарът. Ето във връзка с това конкретни цитати от отчетния доклад пред общото събрание на Бургаския Свободен Университет: "Предпочитанията на кандидат-студентите са определящи при предлагането на специалности"; "Да се извърши трансформация от множество, в голямата си част малки и нежелани от кандидат-студентите специалности, към по-малко на брой, но предпочитани специалности." Защо така - защото е по-евтино. Тук има едни много интересни проблеми с "американизацията" на нашето образование. В образованието в университетите у нас, пък и не само - в Русия също например - се появяват нови моменти: 1) ентусиазъм за "иновативни" програми с красиви имена като например PR или "икономикс"; 2) даване на предпочитание на чуждия опит; 3) комерсиализация. У нас е традиция - наистина, ние много традиции нямаме, но една от малкото ни "здрави" традиции е постоянно да потъпкваме наличните традиции. Тук правя уточнението, че говоря главно за математиката, но и в другите области нещата стоят по подобен начин. Има едно изследване от 1998, в което по някакъв начин са сравнили дела на използваната математическа аргументация в уроците по всички дисциплини - физика, химия, биология. В Япония този дял е 53 %, в Германия - 20 %, в САЩ - 0 %. Това значи, че там знанието се предава без числа. Личният ми опит потвърждава това. Въпреки всичко обаче американската математика е най-добра, което е парадокс. Но той си има обяснение - докато американското образование по математика е сред най-лошите в света, системата на американското образование е най-добрата, защото в нея е вградена цялата световна математика. Защото американските университети се подкрепят от мозъците на целия свят. Те си купуват каквото им трябва, защото така е по-евтино. Само че тази схема не върви за нас - ние не можем да купуваме и трябва да произвеждаме.
- И какво произвеждаме?
- Ние произвеждаме нелоши математици, лошото е, че не можем да оставим тук най-добрите. Американската наука и образование са прагматични, а прагматизмът е особено изгоден, когато живееш сред идеалисти. Но дори типично прагматичната общност като селската винаги е допускала присъствието на трима идеалисти - попа, даскала и лекаря. Много често към тях се присъединява и четвърти идеалист - селският глупак.
- В каква роля виждате учения сред тези четирима идеалисти?
- Като че ли на селския глупак, но както и да е... Не съм се замислял, но май ние сме той. Има една теория за т. нар. "доларизация на образованието", която води до разрушаване на предметите с най-нисък доларов капацитет. Доларовият капацитет е частно, което има за числител вложения от институцията финансов ресурс, а в знаменателя - количеството усилия, положени от преподавателя за обучаване. Оцеляват специалности, които са с голям доларов капацитет, т.е. в които се влагат повече пари - например компютърните науки, и в които преподавателите влагат по-малко усилия. Тук веднага се разбира защо сега всички говорят за тестове - защото това намалява знаменателя (усилията). Едно е съчинение, което трябва да прочетеш, разбереш, оцениш, а друго е едно тестче, където налагаш шаблона и виждаш какво става. Оказва се, че математиката е с нисък доларов капацитет (както и философията) - малко инвестиции, а големи усилия при преподаване. Така че математиката, общо взето, по цял свят се намира в едно неприятно положение, силно притисната от информатиката.
- И от икономическите дисциплини...
- Някои хора наистина се чудят дали мястото на икономическите департаменти е в кампуса на университета. Дали не трябва да се отделят в специализирани висши бизнес-училища. Но, от друга страна, при мизерното финансиране, особено в частните университети, те внасят най-голям приход, защото са най-търсени. Аз не зная какво е качеството на обучението, което се води там, на какво ниво. Разбира се, има математически смислени проблеми в икономиката, но ме съмнява, че те се преподават. Много ме съмнява, че се разбират. Аз прегледех 1-2 наши учебника по финансова математика - много са весели. Никаква сериозна математика, въпреки че има сериозни неща от математическа гледна точка - случайни процеси, вериги на Марков... Нека повторя, в приложенията се използва тривиалната част от математиката. Сериозните проблеми - не.
- Преподавате в Бургаския университет. Какви са проблемите на един университет извън София?
- Най-напред кадрите. Трудно им е да поддържат високо ниво на научния състав. И докато Пловдив, Благоевград, Русе все някак успяват да поддържат добро ниво, за другите университети не ми се мисли какво и как се преподава. Второто нещо - студентите. По принцип идват слабо подготвени студенти. В математиката и информатиката не идват хора от математически гимназии, което прави нивото по-ниско от това на самите математически гимназии. Защото една чаша за вода събира точно една чаша вода, ако ще да изливаме литри в нея. При всички случаи хората от олимпийските отбори знаят повече от студентите, на които преподавам. При всички случаи. Там, прочее, не се и изучава чиста математика, не зная дали има вече някъде.
- В Софийския университет...
- Да, има. Но и там положението е драматично. Пътувахме наскоро с академик Борислав Боянов, който наскоро стана декан на факултета, и той ме попита: "Колко души мислиш, че подадоха документи за първа специалност математика? Кажи някакво число, но направи една много песимистична прогноза!" И аз мислих, мислих и казах: "А бе 20" като страшно песимистична прогноза. Той каза: "Пет". Пет души са писали математика първа специалност! Но от друга страна - какво ще правят? На обществото не му трябва математика, това е ясно. Дори да казва, че му трябва, то не разбира какво приказва. Математикът също може да се рализира, но като каже, че е информатик, това става по-лесно. Информатиката за мен е в някакъв смисъл част от математиката - сериозната информатика. Несериозната - тя е занаят като поправката на телевизори. Особено ако работиш с Windows в някакви полета трябва да се пише нещо - отиваш, поправяш, заминаваш. Връзваш човека в Интернет и готово. Някакви особени творчества не се изискват. Ако искаш да правиш научна работа, разбира се - там ще трябва да напишеш на хартия различни работи. Аз силно се чудя как имаме 50-ина университета, второ, как има хора да ги пълнят тези университети. При всичките демографски апокалипсиси, които ни затрупват.
- Скрита форма на безработица?
- Сигурно е така, сигурно е така. И сигурно много хора няма да има какво да ядат, ако няма толкова студенти в държавата. Но пък, от друга страна, не е ли вярно, че в някои университети - Софийския, Техническия, има огромно количество хора, които не е ясно с какво точно се занимават. Говори се под сурдинка, че един Физически факултет има толкова професори, колкото и студенти. Но аз съвсем нямам идея как би могло безболезнено да се преодолее това състояние. Болезнено е ясно.
- Но това убива качеството?
- Ами да. Твърдо убива качеството. Но всъщност ние се интересуваме от топ-десетте човека, които ще завършат, така че с качеството... При всички случаи проблемите в образованието и науката са външни за образованието и науката, привнесени са отвън, от обществото, не са отвътре. При целия застаряващ потенциал, нисък, въпреки всичко в математиката са останали по-старите професори - това са си нашите професори - и те са си добри, и те са си тук. Добре, малко поостарели. Но все още има кой да преподава. След 15 години обаче, според мен ще стане драматично. Аз се водя за млад. А след мен хората мога да ги изброя на пръсти. В Института, като се огледам, след мен са още 4-5 човека и това е. Няма! От друга страна, тук се е създало някакво ниво и горе-долу се поддържа. При успехите, които показваме на средношколско ниво, би трябвало да сме оптимисти. Една Унгария е имала същите успехи някъде в края на 60-те началото на 70-те години. С това нещо се е появило едно поколение математици, главно в комбинаториката и теория на графите, които днес са известни на всички: Катой, Ловас, Болобаш, Фюреди, Шимоновиц ...
- Всички ли работят в Унгария?
- Не само. Но поддържат много тесни връзки с Унгария. Дюла Катой е директор на Математическия институт на Унгарската академия на науките, Ласло Ловас работи в Йейл, Золтан Фюреди мисля, че е в Унгария, Шимоновиц е в Унгария, Вера Шош е някъде по света... Но това тук едва ли би се случило, защото специално Институтът е приют, в който някакви хора седят, получават нещо като социална помощ и правят нещо или нищо не правят - по свой избор. Има хора, които си работят, защото не могат да не работят. Нали? Като дойдеш събота и неделя, можеш да ги видиш всички тези, които седят в Института и работят. А има и такива, особено както направиха банкоматите сега - не се и появяват. Седят си по родните места и правят нещо друго. Как би се разрешило това нямам идея, но нашият институт съвсем не е драстичен пример. Нашият институт, смея да твърдя, е един от работещите в рамките на Академията. Но в разни други институти ... Защото имам представа и от други институти: там стои остро въпросът с финансирането, защото изследванията са свързани с опити, използващи скъпи химикали и апаратури. В математиката поне всичко е евтиничко. Подаянията, които се отпускат от Фонд "Научни изследвания", не стигат доникъде. Аз, между другото, се оказа, че съм в Управителния съвет на този фонд, но още никой не ме е потърсил - явно не е важно.
- И стоят в състояние на летаргия?
- Нещо такова. Преправят стари данни и публикуват статии, защото не може да не публикуват - нали статиите се отчитат на парче. Клод Шенън като че има не много повече от две статии само - и двете са класически. Но при нас той би изхвърчал още на третата година. И правилно - нямаме нужда от такива, с които не можем да се отчитаме. А ние пък си имаме един "гигант" в диференциалните уравнения - към момента той има някаде към 1700-1800 статии, поне толкова бяха преди година. Но като цяло в математиката не е толкова песимистична работата, особено покрай тези ученически състезания ние влизаме в досег с ентусиазирани хора, с международна научна общност и, общо взето, математиката е една от конвертируемите науки. Тя е от конвертируемите и всеки от нас си има своите контакти. Разбира се, библиотеката не се попълва от известно време насам, разбира се, ние като отидем оттатък приплакваме за книжки и заемаме за дълго време всички ксерокси, разбира се, списания сваляме от мрежата, защото западните университети са електронно абонирани и до всичко, което излезе, имат електронен достъп. Ние пък вземем, та свалим всичко, което е достъпно за момента, на дискове. Пиратство... Така че имаме, в някакъв смисъл, не се оставяме и разполагаме с най-новите неща. Дори и да излезе някаква нова статия, казвам: "Я ми я свали от твоята библиотека и ми я прати". Оправяме се, въпреки че не е това, което трябва да бъде.
- Но това са индивидуални усилия.
- Да, това са индивидуални усилия и в частен порядък. Но някой тук (разбирай на ниво правителство) разбира ли от наука, как се прави, с какви пари и какви трябва да са изискванията към учените? Ей такива някакви същностни показатели. Не просто брой изцвъкани статии. Аз не мисля, че някой разбира, защото ако разбираше, щеше да се намери адекватно решение.
- Има цяло Министерство на образованието и науката...
- Навремето, когато правеха закона за електронния подпис, Баларев беше зам.-министър на образованието, пристигна писмо до института: "Моля, пратете мнението си за варианта за закон за електронния подпис" с дата 2-ри, краен срок 4-ти сутринта. Писмото се получи на 3-ти следобед. Не е много сериозно, нали? Не мисля, че ако има сериозно отношение, такива работи ще се случват. Хората сигурно правят нещо там, но не е много видно. Но пък, от друга страна, ние сме свързани с Европа, те не могат да бъдат заобиколени. Европа ще си контактува с някаква точка, която е МОН, няма да контактува с научен институт. Въпросът е да се минимизират загубите от ненаучни дейности. Колкото повече хора участват в администрирането на науката, толкова по-зле. Вземи един компютър, сложи му два процесора - той няма да работи два пъти по-бързо. Той няма да работи два пъти по-бързо, защото ресурс ще отива за синхронизиране на работата между двата процесора. Когато парите, които отиват за администриране на науката, стават съизмерими с парите, които се дават за наука, тогава не се ли обезсмисля администрирането? Бях в комисията преди време и се оказа, че даваме за математика 6000 лева за 1 година. От тези 6000 лева 4 проекта получиха по 1500 лева. И си зададох въпроса: хубаво де, но целият процес на писане на рецензии, дават се хонорари, специален човек седи, който отговаря за математиката и той е на заплата - цялото това нещо, ако парите, които отиват за него, са повече от 6000 лева, какво правим? Хайде да махнем всичко, да дадем парите по случаен начин - по-добре ще е! Чисто по случаен начин, по азбучен ред да ги наредим - сега до тук, но пък след това ще започнем от тая буква, до която спряхме и така всеки ще получи в един момент... Апропо, спомням си, че имаше момент, в който месечните разходи за GSM-а на зам.-министъра бяха повече от парите, раздадени за математика в една сесия. Друг много интересен проблем - как се оценява качеството на такива проекти? Разбира се, има критерии, разбира се, дават се точки. Разбира се, залита се по имена. Във всяка наука се спускат пароли, т. нар. приоритети, извън които е невъзможно да се получат пари. Една такава парола е геномика, друга - защита на информацията, трета - устойчиво развитие и т.н. Сега разбираш, защо се занимавам с теория на кодирането, а не с равнини на Йелмслев. Всеки, занимаващ се с наука, се мъчи да вкара тясната си научна област в Прокрустовото ложе на министерските приоритети. Вчера един ученик, получил първа награда на научната сесия на Ученическия Институт по математика и информатика, ме запита дали знам за някакво приложение на реферата му (квадратичен закон за взаимност на Айзенщайн). Ако не се намерело приложение, нямал шансове в конкурса на министерството "Млади таланти". Друг любопитен момент е, че бюрокрациите предпочитат да финансират големи колективи, "екипната работа", защото малко на брой големи групи са по-лесно контролируеми от голям брой парцаливи изследователи, полупобъркани гении, които на всичкото отгоре не могат да си напишат и отчета. Много по-лесно е и да изтърсиш парите накуп на едно място, вместо да ги разпределиш на 10 места. Това предполага по-малко мислене на единица финансиране. Такава е и европейската тенденция. Екипната работа се смята за по-ефективна, макар тази надежда да не е оправдана. Тенденцията за обединяване е характерна именно за слабите университети, за слабите научни звена. Тя почива на презумпцията, че две павета, които поотделно не могат да плуват, като бъдат свързани заедно - ще заплуват. А 10 павета, свързани в "екип" - те ще заплуват ли?

София, 6 април 2004

Разговора води Митко Новков


Проф. дмн Иван Ланджев е роден през 1960 година в град Бургас. Завършил е Немска езикова гимназия през 1979 г., ФМИ на СУ през 1986 г. Кандидат на математическите науки от 1990 г., Доктор на математическите науки от 2000 г. Професор по алгебра и теория на числата от 2001 г. Специализирал е в Техническия Университет - Мюнхен, Университета в Салфорд, Великобритания, Института по проблеми на предаване на информацията, РАН, Москва, Института по математика на Унгарската Академия на науките. Гост-професор в Мичиганския Технологичен Университет, Университета в Гент, Свободния Университет в Брюксел. Хумболдов стипендиант. В момента е преподавател в БСУ. Автор на над 60 научни статии по теория на кодирането, криптография, комбинаторика. Член на екипа за извънкласна работа по математика. Локален коредактор на Zentralblatt fuer Mathematik.
Разговор с
проф. Иван Ланджев



С този разговор продължаваме обсъждането на качеството на висшето образование и науката в България. Очакваме и други мнения (вж. бр. 11/12.3.2004 и бр. 13/26.3.2004).