В утробата на света
Наистина, вълнуващо е да прелетиш за пръв път океана, за пръв път да стъпиш в Манхатън и да видиш на живо всичко онова, "познатото". Разбира се, всеки открива Америката, която иска да открие. Мисля си също, че можеш да обикнеш Ню Йорк заради нещо, което сам обичаш. Аз лично съм си мечтала да вляза в две от най-престижните зали на света свързани с Малер, Тосканини, Дворжак, Карузо, Барток, Прокофиев, Рахманинов, Стравински, да направя своето паломничество по тези свети в историята на музиката места.
Всъщност, да влезеш в Мет съвсем не е непостижимо. Е, разбира се, има премиери и състави, за които билетите са разпродадени седмици напред. Но като прежалиш малко от доларите си - цените тръгват от 40 български лева нагоре, можеш да си купиш билет. Хубавото е, че в тези зали и по-назад, и по-нависоко - отвсякъде чуваш и виждаш сцената.


Метрополитен опера днес е една от най-привлекателните институции за всеки диригент, певец, режисьор, балетмайстор. И - паспорт за целия оперен свят!
Сградата й все още може да се счита за модерна. Всъщност, тя е част от големия комплекс Линкълн сентър, включващ още Ню Йорк сити опера, нюйоркската филхармония и Джулиард Скул. Един малък, за американските мащаби, площад с красив фонтан, на чийто фон вечер стъклото и металът на постройките, озарени от блясъка на полилеите, придобиват многоцветни и някак космически отсенки, излъчват нещо особено тържествено, привличащо. Тук е сърцето на музикален Манхатън. Да, голяма тръпка е да пристъпиш прага на Мет. Елегантност, блясък, овладяност във всичко - като се започне от билетната проверка на влизане, та до разпоредителите, които с усмивка, неслизаща от лицата им - в Щатите наистина можеш да се научиш да бъдеш усмихнат и любезен! - те упътват към мястото и ти подават програма. За европееца е съвсем необичайно програмите да са безплатни. А в Ню Йорк това, изглежда, си е политика. Сигурно е, че се изплащат от рекламите в тях (наистина вътре има много реклами!), но пък очевидно театрите не считат, че трябва да си възвръщат средствата, вложени в тези дебели книжки. Които, при това, носят доста обилна информация за автори, творби, изпълнители, следващи музикални събития и пр. В американските зали няма нерви, няма разправии със закъснели, няма блъсканица по гардеробите. Тук всички внимават да не пречат на празника, на атмосферата в театъра. Изумителна е и чистотата в залите, във фоайетата, които блестят с излъскания си мрамор или пък са покрити с дебел и мек мокет - идеално чист! Няма да сравнявам с хигиената при нас, защото в това отношение американците са сякаш от друга планета. Но все си задавах един въпрос - защо ли е така? Защо нямаме нито волята, нито май желанието да се движим в една чиста среда, без боклуци и прахоляк? Правеше ми впечатление още и големият интерес към оперните спектакли и концертите. А често коментираме, че американците (с изключение на един малък елит) са преди всичко нация, обожаваща високите технологии и твърде безразлична към изкуството. Вярно, говори се, че в залите не са нюйоркчаните, а главно чужденци. Но, мисля си - едва ли залите на Карнеги хол или повечето от редовите спектакли на Мет се пълнят от туристи и гости на града.
Спектаклите, които видях, ми дадоха представа за репертоарната политика на ръководството на Мет. Накратко казано, умело съчетание от класика и музика на ХХ век. Например, вечер на Стравински и "Тристан и Изолда" на Вагнер в обкръжението на "Травиата" и "Севилският бръснар". Това съотнасям с настоящето на българския оперен театър, където освен най-ретроградният, т.нар. основен репертоар, няма произведение, което да ти даде възможност да научиш, че освен Верди и Пучини - и то с все едни и същи опери! - има и други комозитори. Нашата публика знае Росини с две-три опери, а Хендел, Рихард Щраус или Хенце са в тотална неизвестност. А днес музикалният свят се е преориентирал сериозно към бароковата и съвременната музика.
Джеймс Ливайн е богът в храма, наречен Мет. Заслужено. За 33 сезона той го е преобразил. Разправят, че много сили е хвърлил да превърне оперния оркестър в истински голям състав, способен еднакво впечатляващо да свири Верди и Стравински, Берлиоз, Вагнер и Рихард Щраус... До себе си Ливайн отскоро е допуснал Валери Гергиев (главен диригент на Мариинския театър в Петербург) като първи гост-диригент. Руснакът, който през последните сезони се радва на масирана реклама по световните оперни сцени и издания, очевидно има вече солидно място тук, щом от този сезон са му поверени няколко репертоарни заглавия на Мет, включително и нова постановка на "Саломе" от Рихард Щраус. Може би е прекалено митологизирането на една творческа личност, защото се почувствах както в народната приказка за голямата кошница. Че е забележителен музикант и диригент с удивително меки и пластични ръце, които буквално рисуват графиките на фразите и водят леко и естествено солистите, хора и оркестъра - не подлежи на съмнение. Но след всичко четено за него очаквах изключителното изживяване - в "Травиата" и "Стравински". А не се получи. Особено във вечерта "Стравински", която включваше "Пролетно тайнство", "Славеят" и "Цар Едип". Разбира се, това не означава, че Гергиев не е изработил творбите, чиито внушения идваха и от интерпретацията на музиката, и от режисьорско-хореографските решения на сър Фредерик Аштън в "Славеят" или на Дъг Вароун в "Пролетно тайнство". И все пак нямаше онова неотразимо въздействие, което предизвикваше постановката например на Морис Бежар с балета на Гранд опера!
Чудото за мен бе Джеймс Ливайн, макар да знам някои негови записи и видеозаписи. Да, но на живо всичко добива съвършено други измерения. Беше спектакъл на "Сватбата на Фигаро". Освен че е голям интерпретатор на Моцарт, Ливайн е и магьосник, който умее да "извади" цялата емоция и от партитурата, и от сърцата на своите партньори - певци и оркестър. Тази дълга, четиричасова вечер ми донесе необикновеното усещане за съприкосновение с може би истинския Моцарт - без банализирани от постоянна употреба нюанси, темпа, акценти и пр. клишета в интерпретацията на великия австриец. Ливайн постигна органично спояване на многобройните музикално-драматургични елементи. Деликатно, но същевременно волево. Колкото до човека от публиката - той можеше според вътрешната си нагласа сам да "прекрачи" през вратата, която Ливайн заедно с изпълнителите е отворил, и да "влезе" и в музиката, и в играта на Моцарт.
Чух/видях на живо прочутото сопрано Рене Флеминг, тенора Рамон Варгас и баритона Дмитрий Хворостовски - и тримата великолепни в "Травиата", но особено вълнуващо бе да присъствам на първия за сезона спектакъл на "Бохеми" с участието на нашата Цветелина Василева - Мюзета, и да се радвам на възторжените аплаузи, които получи. Впрочем, току-що са минали с огромен успех спектаклите на "Вертер" от Масне с Веселина Кацарова и още една оперна звезда - тенорът Роберто Аланя. А сега басът Юлиан Константинов пее Спарафучиле в "Риголето". В Карнеги хол Ева Квелер - диригентка на Оперен оркестър на Ню Йорк, прави от няколко сезона концертни изпълнения на опери, за които кани прочути изпълнители. В тазгодишната продукция на "Анна Болейн" от Доницети е участвала Красимира Стоянова. Така че българското присъствие на най-големите щатски сцени не е секвало! Не губим позиции, само дето тук малко (почти никак) не знаем българските музиканти какво правят по света, а и у нас!
В Карнеги хол също се случиха много незабравими за мен събития. Научавам, че залите му са реставрирани по инициатива на цигуларя Исак Щерн. Голямата - над 2000 места - е в блестящ вид и заслужено вече носи неговото име. Знае се от сто години насам какво значи да свириш, дирижираш и т.н. в Карнеги хол. Наистина, естетическо пиршество е да се чуят Бостънският и Филаделфийският симфонични оркестри, както и оркестър "Филхармониа" от Лондон. Все състави със славна история, еталони за висша форма на оркестрово изкуство. Сезонът обещаваше да продължи като един великолепен парад на най-големите оркестри в света. Без да потискам националното си самочувствие, ще призная, че тяхната художествена мярка е далеч над познатото у нас както по отношение на оркестровата култура, така и на диригентите. Това, на което присъствах, е наистина майсторство от най-висока класа! А както прочетох в безплатните - и тук! - програми, всеки състав си имаше спонсори за гастролите си в Ню Йорк. И то какви? - банки, авиокомпании като гиганта Делта еър, Нюйоркският департамент за култура, огромни корпорации, фондации и пр.
Лондон "Филхармония" гастролира с Кристоф фон Дохнани, който от 1997 е техният първи диригент. Направили са многобройни турнета, участвали са в поредица продукции на парижкия театър Шатле, като например оперите "Мойсей и Арон" от Шьонберг, "Арабела" и "Мълчаливата жена" от Рихард Щраус и др. Нарочно споменавам няколко заглавия, за да се потвърди с конкретни факти непрестанният стремеж в големите музикални центрове към разширяване на традиционните репертоарни граници и акцентиране върху музиката на ХХ век. И пак за сведение - на пулта на Лондон "Филхармония" са се качвали Фуртвенглер, Тосканини и Рихард Щраус, Караян, Джулини и Мути. Концертът бе един от серията на "Международния фестивал на оркестрите в Карнеги хол" през този сезон. Най-силното изпълнение бе на Брамс - Първа симфония, която прозвуча и строго, и разтърсващо романтично, с разкошен звук на оркестъра; той е един съвършен инструмент, на който Дохнани свири с немска точност и овладяност, но и с вдъхновение. Не бих могла да забравя и 102-та симфония на Хайдн, за когото принципната представа у нас е като за "лесен" - за оркестър и диригент - композитор.
Бостънският оркестър се представи в цикъла "Прочути американски оркестри" със своя първи гост-диригент Бернард Хайтинк. Знаем, че това е оркестър легенда, а днешното му музикално ръководство се състои от Джеймс Ливайн, музикален директор, Хайтинк и Сейджи Озава. Бернард Хайтинк отдавна присъства в световното изкуство с дългогодишната си дейност в Концертгебау - само благодарение на него съставът се нареди до най-прочутите оркестри и направи великолепни записи. В този концерт прозвуча операта на Дебюси "Пелеас и Мелизанда". Коментарът ми би бил твърде дълъг и обстоятелствен, ако навляза в детайлите на това забележително изпълнение. Ще изтъкна само, че когато намериш точните певци, като изключителните Лорен Хънт Либерсон - Мелизанда, и Саймън Кийнлисайд - Пелеас, и когато си изградил с въображение и стил драматургията на творбата, не е възможно, въпреки отсъствието на ефектите на оперната сцена, въпреки дължините на петте действия, да не "разкажеш" майсторски музикалната легенда на Дебюси. Искам, пак като информация, да вметна, че Лорен Хънт е с голям бароков оперен репертоар и е позната за нас от записа на модерната постановка на Питър Селърс "Дон Жуан" - има я и на DVD, където пее Дона Елвира, а през този сезон участва и в новата продукция на "Троянци" от Берлиоз в Мет.
Филаделфийският оркестър бе със своя нов диригент Кристоф Ешенбах. Началото на първия му сезон във Филаделфия е много амбициозно - с интеграл на Малер. В Ню Йорк изпълниха "Турангалила" на Месиен. За Ешенбах, който май не е много познат у нас, ще прибавя, че е същевременно диригент на Парижкия Оркестър и беше известен пианист, преди да хване палката. Оркестърът, заедно с Жан-Ив Тибоде на рояла и Жан Лорендо на Онд Мартено, изсвириха грандиозния цикъл на Месиен. С встъпително слово Ешенбах, като истински аниматор, ни въведе в идеята си за вечерта, в която имаше и ексклузивно участие на гамелан от остров Бали. За музиканта е събитие да чуе истински гамелан - нещо като инструмент, съставен от десетина изпълнители, всеки от които свири по на една част, на един елемент от гамелана. Имаше две творби на балийски композитори. Блестяща идея, с която бяхме въведени в далечния и твърде екзотичен, но дълбок и жизнен свят на Изтока, откъдето пие сокове въображението на Месиен.
Накрая искам да спомена и нюйоркската филхармония. Тук, в огромната сграда на Линкълн сентър, е царството на Лорин Маазел. Той пък е подредил един Бетховенов цикъл, от който чух Първа и Втора симфония и Втори клавирен концерт със солист прочутия Рудолф Бухбиндер. Отново емоции, докосване до пълноценния изказ на духовността, чиито измерения са творде високи, за да го вмествам в обикновените представи за интерпретация на ранното творчество на титана от Бон! А в Ню Йорк Сити Опера чух великолепна творба, която обогати представите ми за американската музика от ХХ век - операта "За мишките и хората" по Стайнбек от известния композитор Карлайл Флойд.
Това са късчета от нюйоркския музикален пейзаж. Но сглобени върху белия лист, мисля, дават представа за онова, което се търси и постига там. И без да правя панегирики на великия град, искрено ще споделя, че както в цялата атмосфера на Манхатън, така и в неговия музикален живот, можеш да откриеш световното пъстроцветие. Защото тук се срещат изкуството на нашата скъпа Стара Европа с азиатските музикални практики, с африкански и южноамерикански елементи - "инкрустирани" почти във всяка област и от живота, и от изкуството. Наистина, Ню Йорк е място на невероятни усещания! Преди всичко - на усещането, че и ти самият си част от това многообразие, от този поток на жизнена магма, който се стича денонощно по Бродуей, Пето и Шесто авеню, в Литъл Итали, Чайна таун, по площади, кафенета, ресторанти на Ййст Сайд. А какво по-силно и невероятно чувство от това - да се чувстваш в утробата на света!

Боянка Арнаудова



Впечатления
от музикален
Ню Йорк