Фестивалният бонус
И на 8. МСФФ картината на "другите филми" е достатъчно пъстра. Няма думичка, с която да ги обединя. Повечето са документални, но не всички. Поне половината могат да се считат за късометражни, но останалите не са. Не бих ги определил и като алтернативни, защото те успешно се борят да бъдат филми в целия обем на това понятие.
Съвременното документално кино е изключително продуктивно като подходи и теми. За съжаление, много стойностни заглавия не успяха да влязат в програмата - тя и така набъбна до близо 150.
За първи път на фестивала имаше ретроспектива на документалист - руският режисьор Евгений Цимбал. Това се случва за първи път и в неговия професионален живот.
Панорамата на Евгений Цимбал ни представя един зрял документалист, който знае как да преведе зрителя през миналото, да осветли проблема или личността. "Сънища за Сталкер" (1998) е филм, който задължително трябва да се харесва на хората, които изповядват религията "Тарковски", доколкото представя един от ключовите му актьори - Александър Кайдановски. За останалата - по-голяма - част от човечеството това е доста обикновен филм-портрет за наистина необикновената личност на артиста. Според мен значително по-стойностно е най-новото показано произведение на Цимбал - "Дзига и неговите братя" (2002). Разкрити са особените взаимоотношения на тримата братя Кауфман - Денис (известен като Дзига Вертов), Борис (който живее и работи във Франция и САЩ) и Михаил (до едно време дясна ръка на Вертов, а след това подчертано самостоятелен като развитие и съдба). Политическият развой в СССР до края на 50-те години на миналия век слага своя отпечатък върху съдбата на тримата герои. И заедно с това някаква генетична предопределеност или нещо от семейния дух ги кара да се посветят на киното и да се надпреварват в резултатите си. Филмът е много сериозно постижение в разкриването както на творческата и житейска съдба на братята Кауфман, така и на историята на човечеството, на изпитанията, които му наложиха националсоциализмът и съветският комунизъм. Възприемам го и като обобщение за битието и чувствата на световната интелигенция през онези години. Третият филм на Цимбал е най-амбициозен. Веднага се забелязва, че "Обикновен болшевизъм" (1999) е реплика на "Обикновен фашизъм" (1966) на Михаил Ром. Но Цимбал не остава само на простото сравнение и аналогия чрез заглавията. Той по същество не спори с Ром, а разкрива друга, още по-ужасяваща картина. И значително по-продължителна. Цимбал не е имал превъзходните условия за работа, с които е разполагал Ром. Но е проявил завидна настойчивост в издирването на подходящ филмов материал. Все пак парите на продукцията в един момент са намалели и затова след средата филмът минава в скороговорка за престъпленията на комунистическия режим през втората половина на 20-ти век.
Цимбал не търси изповедалността и сарказма на Ром. Той набляга върху фактите и документите, без това да прави картината суха и скучна. Тъкмо напротив - тя става убедителна и силно въздействаща. Това вероятно обяснява факта, че и до ден днешен филмът не е излъчен от нито една от телевизиите в Русия. Впрочем за просветения български зрител няма почти нищо ново и сензационно в разкритията за жестоката и убийствената (най-буквално) политика на Ленин и неговите следовници спрямо хората в тази страна. Нито за разгулния живот коминтерновските величия в Москва през годините на масов глад в Съветска Русия. Наистина тези кадри са откритие на режисьора, както и синхронният запис на Сталин, който казва: "Жить стало легче, жить стало веселее".
Сред българските заглавия бих отделил две - "Азбука на надеждата" (2003) на Стефан Командарев и "Гласове" (2004) на Елдора Трайкова.
"Азбука на надеждата" нюансира подхода на автора към житейските проблеми в сравнение с първия му документален филм - "Хляб над оградата". Дори се страхувам да кажа, че в него могат да се доловят отново междуетническите проблеми, защото това ми звучи грубо. Наистина и този път героите принадлежат на различни групи от обществото ни, но те се представят преди всичко като човеци. Затънтеният родопски край не е основа за умиление или поредното вайкане от екрана. Това не правят и самите герои. Те носят съдбата си с огромно достойнство и велика простота. Това е тяхното ежедневие, това е техният живот. Разпръснати в планината на малки махали и селца, героите са сякаш откъснати от света. Но се оказва, че те са напълно съвременни хора с ясни цели и ценностна система. И в нея на едно от предните места стоят децата и тяхното образование. И малките, и големите преодоляват безброй препятствия (особено осезаеми през зимата, когато трябва в трудни условия да слизат до шосето, за да се качат на автобуса, който събира децата от 17 села, за да ги закара до единственото школо в района). Това ежедневно усилие на родителите и малките ученици се възприема от тях самите като нещо напълно нормално за този край, обезлюдял след възродителния процес. А общите усилия на всички хора ги обединяват. Те не се възприемат като някакви герои или мъченици. Някъде тук е истинският урок по надежда, защото героите излъчват житейска мъдрост и светло отношение към света и околните.
Филмът на Командарев се включва напълно адекватно и със значително майсторство в проблемен кръг, който е актуален и вълнува много професионалисти по света. Затова той вече трупа фестивална история и няма да се изненадам, ако бъде отличен и в чужбина (припомням, че филмът получи вече "Златен ритон" за документален филм в Пловдив миналата година).
Силно се надявам международната публика също да усети и възприеме ювелирното изграждане на "Гласове" - поредното успешно документално произведение на Елдора Трайкова. В най-добрия смисъл на думите това е "от нищо - нещо". Преразказан, филмът може да се стори банален и скучновато-официозен: показан е животът на женския народен хор с ръководител Здравко Михайлов след неговата смърт и поемането на ръководството от неговия син Илия. Всичко това наистина го има в творбата, но и много повече. От едната страна е младият музикант, който изоставя успешната изпълнителска кариера след завършването на "Джулиард скул" в Ню Йорк, за да продължи делото на своя баща. Новият ангажимент го прави по-зрял и отговорен. Той разкрива у себе си неподозирани качества, открива радостта и удоволствието от друг тип музициране. За певиците участието в хора е шанс не само за изява, но и за препитание главно чрез гастролите в чужбина. В България всяка една от тях има своята житейска история и начин на битуване. Ето тук Елдора Трайкова с много вещина натрупва история след история, за да оформи една обемна, пъстра и многообразна картина на нашето съвремие. Филигранно е преплитането на отделните житейски съдби, разказвани и показвани с топлота и разбиране от режисьорката. Отново се борави с пастелни тонове и не се търси шока и изненадата. И тук лъха мъдро смирение, без това да значи примирение със съдбата и условията. Но те се приемат като дадености, които трябва да се познават, да се уважават и да се търсят подходите за преодоляване на негативните елементи и моменти в тях. Един мъдър филм за днешна България.
"Тъй рече Ванга" (2003, реж. Росен Елезов) е документ за общуването на журналиста Тома Томов с пророчицата през последните години от живота й. В кадър се появяват и други популярни личности, които се навъртат около нея. Но твърде малко разбираме за самата леля Ванга, за нейната дарба, за тегобата да провиждаш чуждите болки и съдби. Това обаче не е недостатък на режисурата на Елезов, доколкото той е боравил със заснетия по определен начин материал. Може би единствено любопитен е епизодът, в който свещеникът се опитва да отстои каноните за зографисването на храма в Рупите, но среща деловия отпор, доколкото в предприятието са вложени много средства и интереси.
"Без паника: ние сме мюсюлмани" (България-Иран, 2004, реж. Шамим Берке) демонстрира, че добрите намерения и добрата кауза не са достатъчни, за да има факт на изкуството, дори на публицистиката. Особено когато на същия фестивал са показвани "Чия е тази песен?" и "Азбука на надеждата".
Ако нещо липсва на нашите документални екранни произведения през тази година, това е чувството за хумор. "NO 17" (Израел, 2003, реж. Давид Офек) демонстрира, че дори върху трагичен житейски материал може да се създаде документален филм с елементи на хумора. Това е едно от сериозните достойнства на лентата, а основното е в представянето на пълноценно журналистическо разследване. При поредния атентат в автобус загиват 17 души, от които са идентифицирани всички без един. Полицията не проявява особено усърдие, за да разбере коя е последната жертва. С това се заема авторът на филма. С много настойчивост и изобретателност той прави възстановка на случай, издирва оцелелите и ги моли да си припомнят детайли, прави съпоставки, пуска обяви в пресата и на автобусните спирки. Усилията са възнаградени - открито е името на загиналия, разкрити са причините защо роднините не са го потърсили, какво се е случило в последните минути преди взрива с всеки от пътниците. Филмът е достоен да бъде изучаван в класовете по журналистика. Основното му качество според мен е в изграждането на пълна и леко иронична картина на съвременното израелско общество.
Ежедневната заплаха от арабски тероризъм, от една страна, се е просмукала сред хората, влияе върху взаимоотношенията им, определя начина на живот и битовото поведение. От друга страна има нещо рутинно във възвеличаването на невинните жертви и почитта към тях, която се оказва доста чиновническа и незадълбочена. И накрая за разследващите власти това е поредният терористичен акт, който не ангажира вниманието им повече от успешното прекарване на уикенда със семейството. Те са някак обръгнали от постоянното насилие, с което се сблъскват. Затова не влагат прекалено усърдие и дори гледат със снизхождение на журналистическия екип.
Може да се каже, че друга размирна страна беше във фокуса на МСФФ тази година - Ирландия. Документалната лента "Ако се опозоря" (2001, реж. Сара Шеър) не се занимава с проблемите на тероризма. Тя е посветена на човека-легенда и същевременно човека-развалина - пънк певеца Шейн Макгауън, който за разлика от останалите изпълнители от неговото поколение, е продължил по пътя на алкохола и наркотиците.
Достатъчно свои проблеми имат и героите от австрийския филм "Боже, ти знаеш" (2003, реж. Улрих Зайдл). Но те търсят друг път - пътят към храма, пътят към Бога. Екипът е заснел (очевидно с тяхно съгласие) интимните молитви към Господ на няколко души в различна възраст. Те отправят своите горещи молби за разрешаване на любовните им конфликти и на семейните дрязги, за повече сила в следването на църковните предписания. Героите се изповядват с искреност, която надали практикуват при общуването с енорийския свещеник, защото се обръщат към Него.
"Надзъртането през ключалката" в човешките съдби е направено с много такт и искреност от двете страни на камерата. Героите може би не осъзнават, че част от проблемите им се дължат именно на тяхното упование в Бога, той е въвлечен в земните им дела като трета страна, като инстанция, която трябва да реши въпроса - нали "Той знае".
Очевидно зрителят няма възможност да види всичко, колкото и да са привлекателни анонсите. На фона на това пиршество на световното кино предложените документални заглавия бяха достойни и интересни, без да могат да представят истински съвременното състояние на този вид кино в световен мащаб. По мои наблюдения те се радваха на относително многобройна публика и това е радваща предпоставка през следващите години да се състави още по-силна и добре центрирана програма.

Александър Янакиев


Доц. д-р Александър Янакиев е киновед. Преподавател в НАТФИЗ и НБУ. Автор на книгите "Българско кино. Енциклопедия" (2000) и на "Cinema.bg" (2003). Създател и главен редактор на интернет изданието "Cinema.bg" (http://www.titra.net/cinema). Председател на Сдружението на кинокритиците в СБФД.
През последните години в рамките на София филм фест има още един бонус, който може би някои от зрителите пропускат - филмите извън пълнометражните игрални заглавия. Ще спомена само няколко от запомнящите се ленти - "Сърбия, година нула" през 2002, "Чия е тази песен?", "Хляб над оградата" и "Всичко за баща ми", плюс специалния конкурс за наградата "Джеймисън" през 2003.