Фрагменти от артистичното верую на Лиляна Дичева
На 16 април художничката Лиляна Дичева откри своя самостоятелна изложба - живопис в галерия "Райко Алексиев". На откриването слово произнесе проф. Ивайло Мирчев, част от което публикуваме тук.

"През ХХ век ни връхлетя нещо като "торнадо" от повсеместни промени. А онова "нормално" битие на живописта, в което вярвах, е съвсем разклатено сега..."
"Хубаво е да пазим романтиката в себе си, романтиката поддържа добродетелите..."
"Пикасо казва: "...не, живописта не е създадена за украса на жилища. Тя е боен инструмент за нападение и отбрана..." Ето пред тези думи се прекланям наистина."
"... Преди да умре, Моцарт тъжно споделял, че съжалява само за едно: че няма да може вече да се радва на таланта си! Ето това е истинската връзка с Бога."
"Няма да запомнят какво си нарисувал... Ще запомнят интонацията ти..."
"... аз съм по-различна, немското в мен е силно. Обичам експресивното, драматичното начало..."
"Всичките ми работи са посветени на човека и неговите състояния... не бива да се страхувам от тази прекаленост, от тази силна емоционалност... - това съм си аз."
Това са фрагменти от едно есе, вълнуващо и искрено, което Лиляна Дичева е нарекла "Епилог". Фрагменти от артистичното верую на художник, емоционално и интелектуално свързан със света, в който живее. Цитирам ги произволно и непоследователно, но съм уверен, че в тях се съдържа много от истината за една живопис, съвременна и противоречива, сурова и експресивна и в същото време - по женски чувствена, странна и поетична. Лиляна Дичева не рисува, тя преживява. Споделя, че е способна да интерпретира онова, което я е развълнувало от видяното по новините. И това е вярно! Тя има нагон на документалист. Дори бих казал, че тя е от първите, които намериха свой път до така модната днес концептуализация на изкуството.
Това има своите естествени причини. Тя е съпруга и опора на големия писател Стефан Дичев. Живее и твори в средата на истинския интелектуален елит на България. Общува с хора, които разговарят за строежа на битието и съзнанието, за звездите и планетите, за хуманизма и мракобесието, за историята и нейните превратности, за човешкото невежество и божествения абсолют. Успяла е да се докосне до произведенията на великите майстори на световното изкуство.
Открила е за себе си, че новаторско изкуство без опора в традициите не е възможно. Нещо повече, тя интерпретира своите преживявания по един изключително личен и своеобразен начин, за да достигне до уникален изобразителен език. Ето какво пише за нея бележитият критик Кирил Кръстев: "... зрителят сякаш се озовава в багрената екзалтация на фовистите [...] възраждат му се усещанията за топло-студените колористични викове у немските експресионисти, в душата му нахлува нещо от багрените фурии на Сутин, Ван Донген, Гутузо..."
"... Само че е отишло почти до най-интензивния досега у нас оптичен и психо-физиологичен вик на боята, станала сама активно символно средство за израз на напрегнатата психологическа характеристика на лицата, състоянията и отношенията."
Какво мога да добавя към тези силни и точни думи? Може би само това, че тази малко уморена, но достолепна и чувствителна жена, запазила живото си чувство за хумор и самоирония, остана последователна и вярна на разбиранията си за експресия на цвета и формата, за документална достоверност, психологическа характеристика и силен социален ангажимент. За пореден път тази изложба доказва това!