Полифония на традициите
Да се попадне на форум като ppIANISSIMO, е твърде приятно. Една общност от активни и "навити" пианисти (а тази година към тях се присъединиха и учeници от НМУ "Любомир Пипков") очаква появата му. В контекста на сложната виртуална култура пианото се откроява като особена "медиа" - от една страна то е инструмент за "себеизказване", който е откроен във фигурата на "пианиста", отделен на сцената, отправящ и провокиращ, а от друга - път към "другите", т.е. слушащите. В изданието си от 2004 ppIANISSIMO (без да се съсредоточава около "големи открития") e белязано с "предпролетно" усещане за събития в актуално създаваното творчество и от акцент върху българската музика - във връзка със стогодишнината на Любомир Пипков.
Мариан Марци, чудесна изпълнителка от Унгария, откри ppIANISSIMO. Тя вложи своеобразна провокативност в програмата си чрез различни "стилови диалози" от втората половина на ХХ век. В програмата й присъстваше името на Николай Бадински с "Пет клавирни пиеси върху една 12-тонова поредица" (1968), бяха включени опуси на по-млади унгарски автори, а цялата втора част бе посветена на Дьорд Куртаг. Мариан Марци, притежаваща изострен усет за детайлното, деликатност и финес, артистична и в същото време самовглъбена, е млада изпълнителка (р. 1977). Тя е истински изследовател-интерпретатор и мотивира, осмисля и показва "прочетеното" в клавирните "знаци". Тя е работила с личности като композитора Куртаг и с изпълнители, които владеят "тайните" на традиции на клавирната музика от втората половина на ХХ век (Золтан Кочиш, Пиер-Лорен Емар). Истинско удоволствие бе да се "остави" слушателят на фините звукови игри, които тя разкри в циклите на Куртаг. Творбите на майстори на съвременната музика - поднесени деликатно и смислено - също предизвикаха множество асоциации. Сред тях бяха творби като "Безгрижни канони"на Юджийн Харцел (майстор, по-скоро свързан с развитието на първата половина на ХХ век), "Ричеркаре" (1993) от Золтан Йеней, Атила Бозай.
В "традициите" на ppIANISSIMO е да се подчертае "заиграването" с пианото в различни пърформанси. Въпреки че доста излизаше от "традиционната рамка", концертът на Мартин Мюнх кореспондираше с тази потребност. Мюнх респектира с великолепен пианизъм. Той владее клавирния апарат - огромен арсенал за богато звукоизвличане, безотказна техника, мащабност, багри. В концерта си потърси "съучастието" на публиката, с цялостна панорама на своето творчество. Той проследи пътя си като композитор - от 5 пиеси из опус 1 до "Катарзис" от 1996, която бе афиширана като един от сериозните му успехи в Германия. Мартин Мюнх е създал своя "версия" на т.нар. "неоромантична" вълна, свой прочит на "неомодерното" - свързан със Скрябин, Рахманинов от началото на ХХ век. Търсенето на комуникативност, на колкото се може по-директно въздействие на творбата - и ако мога така да се изразя - на "въвличане" на слушателя в творбата, за да бъдат изтръгнати от него непосредствени и емоционални реакции - това бе несъмнено кодът, наложил се в присъствието на Мюнх.
Яркият "романтичен" поток на неговите пиеси е по-близо до постмодерното пренебрегване на традиционния опус. Пианото се е превърнало в "медиа", дори самият "романтичен клавирен концерт", с фигурата на виртуоза, "осветен" от мястото си на сцената и "магията" на виптуозността - всичко това бе подчертано в посланието на Мартин Мюнх.
Безспорно бе, че като най-убедителен и най-непосредствено и емоционално приет момент в неговия рецитал можем да определим представянето на "Катарзис". В тази пиеса езикът му е много по-остър, ярък и дори на места "брутален" във фокуса на осветената от свещи сцена. В "Катарзис" е постигнато извисяване над "романтиката", както и над техниката и виртуозността - тук звуковите игри се осмислят от една нестандартна идея, от яркостта на образите, от твърде индивидуално решеното послание на автора за "плътните", брутални звучности - и "миговете тишина". Явно обвързан със Скрябиновите символи, Мюнх предложи една динамична, комуникативна и във всички случаи поне различна клавирна вечер.
С "Пролетни приумици" и "Метроритмични картини и студии за пиано" от Пипков бе отбелязан стогодишният юбилей на композитора, въвел българското музикално творчество в дълбочината на двайстия век. Той бе първият, който открои различни, нови, експериментални пластове - до този момент недостъпни за нашето композиторско творчество. Идеята на организаторите на ppIANISSIMO бе този юбилей да се разкрие в "нишката", предавана през няколко генерации изпълнители. Най-младата от тях бе само на 12 години (Виктория Василенко), а в амбициозната и стилна програма на третата вечер от ppIANISSIMO бе представен "букет" от изпълнителски идеи и натюрели.
Мисля, че когато катастрофично разсъждаваме за това, че не помним добре собствените си корени и че като че ли сме доста объркани пред лицето и развитието на собствената си традиция, винаги трябва да сме повече от внимателни. Много често това бива оспорено от публиката в концертната зала. На третия концерт, посветен на Любомир Пипков, изнесен от студенти на Стела Димитрова-Майсторова, определено присъстваше пиететът, а защо не - и удоволствието от прозвучаването на целия цикъл "Метроритмични картини и студии" на Пипков, както и на "най-класическия" и затова най-задължаващ - "Пролетни приумици". Специално искам да отбележа свежото и артистично пресъздаване на "Приумиците" от Даниела Андонова, която разкри по нов начин звучността, на места дори "остротата" - и в същото време перспективата за дълбочина и яркост. Всяка от младите изпълнителки, участващи в "Метроритмични картини истузии" прибави щрих, или нюанс на собственото си преживяване на Пипков. От чистотата и изпятостта на най-младата изпълнителка (Василенко), през една вече оформена заявка за ярка индивидуалност (В.Кръстанова), и определено подчертания усет за нестандартния контур на съвременната музика у С.Тименова и Й.Кюркчиева.
Наистина богат, нестандартен и поставен в дълбочината на ставащото в началото на ХХ век е клавирният свят на Пипков. А това, че той звучи в днешните търсения, в идеите и мислите, в актуалния опит и в съзнанието на българските изпълнители - само подчертава факта, че Пипков не се поддава на "канонизиране" и силата и дълбочината на идеите му се съпротивляват на превръщането му в емблема.

Ангелина Петрова