Страстният автентизъм
на вярата


Християнските ценности са неизменна част от киното. Независимо дали ги проповядва, подлага на съмнение или отрича, дали това се случва директно или софистицирано, Десетте божи заповеди и отношението към тях - глобално и индивидуално - са фундамент в радикалните нравствено-естетически търсачества на Бунюел, Бергман, Тарковски, Пазолини, Кешловски... Съвсем наскоро гледахме две нови, разтърсващи и различни тълкувания на Библията - "Догвил" на Ларс фон Триер и "Завръщане" на Андрей Звягинцев.
Киното неведнъж се е обръщало и конкретно към Разпятието Божие. Закономерно първият опит идва от Холивуд и по-специално от майстора на нямото помпозно зрелище Сесил Б. Де Мил - през 1927 той създава "Царят на царете" (филм за живота и смъртта на Христос). В началото на 50-те, когато телевизията сериозно заплашва статуквото на киното и големите холивудски компании търсят спасение, една от стратегиите им е широкоформатният екран - например за презентация на Cinemascope ХХ Century Fox избира филма "Плащеницата" на Хенри Костър. В него става дума за римски трибун (Ричард Бъртън), участвал в разпъването на Христос и измъчван от вина - до степен, че се връща в Палестина, за да научи повече за човека, когото е екзекутирал. Продукцията с бюджет $ 5 млн. има боксофис само в САЩ $ 36 млн. През 1965 Джордж Стивънс създава монументалното костюмно зрелище "Най-голямата история, разказвана някога" с Макс фон Сюдоф в ролята на Христос. През 60-те се обособява самостоятелен "библейски" жанр, чийто представители телевизиите неуморно излъчват. Тези филми се характеризират с подчертана инфантилност и представляват нещо като екранна адаптация на "Библия за деца" в стил Hallmark.
През 1973 страстите Христови са сюжетна основа на два филмови мюзикъла: Godspell на Дейвид Грийн и "Исус Христос суперзвезда" на Норман Джуисън по легендарната рок-опера на Ендрю Лойд Уебър.
През 1988 към последните дни на Исус се обръща и Мартин Скорсезе в спорния си филм "Последното изкушение на Христос" по едноименния роман на Казандзакис с Уйлям Дефо в ролята на Христос (тук разпространяван официално единствено на DVD).
Тази продукция, заедно с черно-белия концепт "Евангелие по Матея" (1964) на Пиер Паоло Пазолини, са смятани досега за най-"греховните" прочити на Страстите Христови.
Позволих си този мини-екскурс из историята на Разпятието в киното, за да ситуирам най-новата му интерпретация - "Страсти Христови" на Мел Гибсън.
Това е първият филм на пунктуално следваните факти, предадени в Евангелията. Той не е етическо предизвикателство тип "хедонистки трилър на вярата" като "Последното изкушение на Христос", където Христос (Уйлям Дефо) на кръста се вижда като човек със земни радости - така и не излъчен у нас заради църковното вето. Нито е идеолого-естетическо предизвикателство тип "марксически прочит с натуршчици" като "Евангелие по Матея", иначе посветен на папа Йоан ХХIII и частично спонсориран от църквата.
Подобно на "Последното изкушение...", "Страсти Христови" е обект на хули, още преди да бъде гледан. Но, за разлика от него, той не е анатемосан, а е аплодиран от християнската църква. Страстната полемика около филма продължава и след излизането му на екран. Тя гравитира около неговата политкоректност - е ли антисемитски или не, е ли пунктуален по отношение на фактите или не, е ли подстрекателство към насилие или не...
Филмът прецизно следва четирите Евангелия (на Лука, Марко, Матей и Йоан) - дори за човек като мен, отдавна не прелиствал Новия завет, в него няма нито дума, нито герой, нито ситуация на изненада. Гибсън е наясно, че навлиза в terra incognita, където си дават среща изкуството, историята и индивидуалната вяра. "Когато вземеш всеизвестна история, над която тегнат толкова много различни възгледи и предразсъдъци, ти остава единствено да се придържаш максимално точно към нея и да се постараеш да я представиш в своя си естетически ключ. Точно това се опитах да сторя и аз".
"Страсти Христови" е и първият филм в историята на киното, концентриран върху последните 12 часа от живота на Христос (Джеймс Кавизъл) - от Гетсиманската градина до Голгота. И доминантата, естествено, са нечовешките страдания, на които е подложен. И ако фарисеите и юдейската тълпа настояват за неговото наказание, не те, а римските войници са физическите му мъчители. Така че във филма има антисемитизъм точно толкова, колкото Христос не е евреин (вж. "Култура", бр. 17).
"Страсти Христови" е смазващо с перфекционизма и мащаба си зрелище, където бушува не кичът (както сме свикнали в разните т.нар."библейски" филми), а култовият автентизъм - от визия, през персонажи, натура и костюми до арамейския и латинския.
Между другото, вдъхновена от ренесансовата живописност на екрана, се порових отново из историята на изкуството. След шоковия реализъм на филма там Страстите Христови ми се сториха доста евфемистично пресъздадени - може би най-близки до естетиката на "Страсти Христови" са "Голгота" на Мантеня и "Разпятие" на Грюневалд. Самият Гибсън настоява за влияние на Караваджо върху колорита на филма - наистина преобладават кафяво, бежово и тъмночервено, като изключим сините филтри в епизодите със Сатаната.
Всъщност точно Сатаната, представен като симпатичен андрогин (Розалинда Челентано), е единственото отстъпление към фантасмагоричното. Но колкото и да е търсен ефектът на хипноза, този преекспониран от американското кино ход ми изглежда лековат на фона на преобладаващата част кадри-фрески, конструирани съвсем по европейски.
Изобщо обвиненията в "американизъм" към "Страсти Христови" са изключително нелепи, тъй като в него липсва и намек за холивудската мегаломания. От бюджета ($ 30 млн.), през разказа и актьорите (американецът Джеймс Кавизъл, румънката Мая Моргенщерн като Мария, италианците Моника Белучи като Мария Магдалена, Лука Лионело като Юда..., българите Христо Шопов като Пилат Понтийски и Христо Живков като Йоан...), та до снимките в натура, "Страсти Христови" излъчва европейска елегантност.
Филмът изважда демоните на времето ни през отказа да се приеме различният и страха от непознатото, изроден в агресия. Вписва се в актуалния световен кинематографичен контекст. И доказва, че две хилядолетия след Христос нищо не се е променило - човеците сме си все същите нещастници (Ларс фон Триер, за жалост, май ще излезе прав).
Въпреки телесния натурализъм и преекспонираната бруталност, "Страсти Христови" не е никакъв "филм-омраза" (вж. "Култура", бр. 17), а властен повик за разбиране и опрощение в Христовия смисъл. Или, както споделя самият Гибсън, "исках да предам и колосалността на жертвата, и нейния ужас. Но освен това се стремях във филма да има истински лирични и красиви моменти и през цялото време да се усеща любов, защото в крайна сметка това е история за вярата, надеждата и любовта. Според мен това е най-великият сюжет." Ретроспективните визиони се появяват след пореден кошмар с двойна функция - хем зрителят да си поеме дъх, хем да се покажат знаменателни фрагменти от предисторията. Любовта на екрана се излъчва не толкова от многострадалния Христос (Кавизъл е подложен на титанични физически ексцесии), колкото от троицата, която го следва до Голгота: величаво-тръпната Мария на Моргенщерн, трескаво-пепелната Мария Магдалена на Белучи, пастелно-сияйният Йоан на Христо Живков.
(Като стана дума за актьори, не мога да пропусна и Пилат на Христо Шопов - през свъсени вежди и щръкнали уши той облъчва екрана с обсесивната енергия на съмнението.)
Атрактивен контрапункт на "Страсти Христови" е традиционният великденски цикъл на Българската национална филмотека в кино "Одеон", тази година озаглавен "Исус Христос в киното" (9 - 22 април). Бяха представени 10 важни филма за нравствените параметри на живеенето: "Евангелие по Матея" на Пазолини, "Насарин" на Бунюел, "Дадена дума" на Анселмо Дуарте, "Исус от Монреал" на Дени Аркан, "Криле на желанието" на Вим Вендерс, "Кратък филм за любовта" на Кешловски, "Хороскопът на Исус Христос" на Миклош Янчо, "Тайната вечеря" на Томас Гутиерес Алеа, "Издирването" на Дамиано Дамиани и нашият "Разходки с ангела" на Иван Павлов.
Дори в този изискан мултинационален и полижанров контекст "Страсти Христови" стои мощно и респектиращо, въпреки че, честно казано, не е моето кино. Поразена съм от факта, че екшън-героят с добрите сини очи Мел Гибсън е създал толкова сериозен филм. Идеологическите опоненти на "Страсти Христови" се нахвърлят върху му със стръв и ерудиция, забравяйки простичкия факт, че това е произведение на изкуството, чиято генеалогия неизбежно е субективна. Както са субективни и рецепциите му.

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Страсти Христови (The Passion of the Christ), 2004, САЩ, режисьор - Мел Гибсън; сценарий: Бенедикт Фицджералд и Мел Гибсън; продуценти: Мел Гибсън, Брюс Дейви, Стивън Макевити; оператор - Калеб Дешанел; художник - Франческо Фриджери; композитор - Джон Дъбни, художник по костюмите - Маурицио Миленоти; в ролите: Джеймс Кавизъл, Мая Моргенщерн, Моника Белучи, Христо Живков, Христо Шопов, Франческо де Вито, Лука Лионело, Клаудия Джерини, Розалинда Челентано и др.
Разпространява "Александра филмс"