Ирод Антипа в столицата
на европейския декаданс
Докато операта "Саломе" на Рихард Щраус вече цял век шества по оперните сцени, нейната първооснова - драмата на Оскар Уайлд, почти е изчезнала от театралните афиши, особено от немските. Докато в края на март позабравената "Саломе" се появи на сцената на Виенския Академитеатер в постановка на Димитър Гочев. Тя бе замислена и посрещната като началото на едно преоткриване. Поне във Виена, която пък като столица на европейския Декаданс, съвсем незаслужено е пренебрегвала досега Уайлд. Още повече, че такава забележителна фигура във виенския литературен авангард като Герхард Рюм, е призвана да поправи тази несправедливост и да сложи началото на едно дългосрочно занимание с Оскар Уайлд. Така обявява Бургтеатър и с тази амбициозна и елитна културна мисия възлага постановката на Димитър Гочев.
"Саломе" е единствената драма, която Уайлд пише през 1891 г. на френски в Париж. Първото представление в Лондон със Сара Бернар в главната роля е забранено от цензурата. Скандал предизвикват любовните копнежи на юдейската принцеса по пророка Йоханаан, вдъхновени от библейски сюжети. Пиесата е поставена едва през 1896 в Париж в друг състав. Преводът от френски на Рюм премахва от немския текст лепкавата сладникавост на помпозния английски вариант на Алфред Дъглас и пресъздава подчертаната сдържаност и музикалност на френския текст.
Странно, че докато преводът на драматургия обикновено преминава незабелязано, и у нас преводът на "Саломе" на два пъти се превръща в културно събитие - както преводът на Яворов от френски, така и новият забележителен превод на Людмила Евтимова от английски, излязъл през 1984 г., който предизвика оживени дискусии и отново привлече вниманието към "Саломе". Поне на два пъти в театъра - за постановките - на Вили Цанков и на Стоян Радев, но все пак в разстояние на десет години...
Гочев отдава дължимото на превода на Рюм, като приема неговата формална строгост и езикова пестеливост в стилистиката на постановката, разгръща цялата му поетика и музикалност с разгръщащи се мотиви и заклинателни повторения. Но не само формално Гочев е близо до естетиката на текста. Дори когато преобръща коренно акцентите и открива нови перспективи, той запазва неговата диалектика и многозначност.
Този древен сюжет винаги е бил преосмислян от гледна точка на един от героите. В Новия завет в центъра на вниманието е пророкът и мъченикът Йоханаан, т.е. Йоан Кръстител. Едва през ХIХ век една жена привлича интереса на творците - Иродиада, майката на Саломе, която страда, че божият пророк я нарича блудница и обвинява владетелите в инцест. Тя подтиква дъщеря си да танцува за Ирод и да иска в отплата главата на Йоан. Иродиада е главното действащо лице и в разказа на Флобер от 1877 г., послужил за първооснова на Уайлд. Но Уайлд извежда не майката, а дъщерята на преден план. Неговата Саломе действа по своя воля, тя иска мъжа, за когото копнее, жив или мъртъв. Открит остава при Уайлд въпросът дали Саломе е декадентската фам фатал или фам фражил, вамп или жертва на обществото, което вече не познава никакви морални норми освен егоизма, материалната разточителност и сластните наслади.
Символите и образите както в текста, така и в тази постановка се изплъзват от всяко еднозначно тълкуване. Те само откриват перспективи за нови значения и асоциации. Тази богата асоциативност в съзвучие с минималистичния превод на Герхард Рюм и стилизираната актьорска игра е подкрепена и от изчистената сценография на Катрин Браке. Апокалиптичният визионер Йоханаан (Йоханес Кирш) обитава огромен стъклен бокал, пълен с вода - символ на тайната вечеря или на кръщелния купел, който е и неговият затвор. От него Йоханес Криш излиза само от време на време и оставя локви по сцената.
В противовес на подчертано символните знаци на спектакъла, водата в стъкления бокал е в центъра на сцената и заявява осезателно присъствие със своята конкретност - тя не е пренесена в слово или във въображение, тя бълбука в купела, в нея се подхлъзва Саломе, стича се от Йоханаан и буквално участва с действието. Но водата разгръща и знакови значения в кръвта на самоубилия се Наработ, и символни - свързани с кръщенията в новата вяра. От водата се разнасят пророчествата, проклятията, гласът, който опиянява Саломе в изгарящ копнеж.
Другото неизменно присъствие в дъното на сцената е видеоинсталация на самата публика. Зрителите са конфронтирани с огледалния си образ, принудени в самосъзерцанието да изпитат изкушението на пагубния забранен поглед, за който неизменно говорят персонажите.
Царският дворец, ориенталският живот, римляни, нубийци, сирийци, евреи назаряни, войници - всички са представени от седем мъже, седнали на столове във фронтална редица. Облечени в модерни и все пак странни костюми, те рецитират монолози по текстове на друг литературен пророк Хайнер Мюлер, от "Поръчението", говорят в хор за "въстанието на мъртвите и за войната на пейзажите в един експлоатиран свят" и че "нашите оръжия са горите, планините, моретата и пустините на света". Една смесица от народи в Близкия Изток и един радикален аскетичен пророк и фанатик. Борбата между културите или по-скоро съвместното им съжителство както и брожението в покрайнините на империята внушава тази плетеница от речи, в които гласовете са колкото различни, толкова и равноправни. Можем само да се заслушаме за момент в един или друг от тях. Проповедите на Йоханаан са част от този многогласов хор, но постепенно гласът на бунтаря се издига над седналото мнозинство.
"Глобализация" е първата дума, която се откроява от преплитащите се гласове. Директните препратки към съвремието са пренесени в текста на Жан Циглер "Глобализацията е смъртоносен терор". Аскетът Йоханаан или Йоан Кръстител, предтеча на Христа, с дълги рижи коси, брада, черен костюм и риза превъплъщение на новите пророци и фанатици, а може би подстрекател, религиозен фанатик и терорист, който пророкува "Терорът е метод, методът е терор" и неуморно вещае, че ще се случи нещастие. В края на краищата тази вечер - така казват всички - луната грее много особено. "Като мъртва жена или като превъзбудена жена, която си търси любовник."
Но истинският бунтар в тази постановка не е аскетичният фанатик Йоханаан, потопен в своя стъклен купел до шия, а дръзката и страстна Саломе. Саломе на Кристине Петерс е младо момиче с плисирана мини-поличка, розова блузка и високи токчета. Тя се втурва смело в рецитиращото общество. И още в самото начало се подхлъзва в една локва. После локвата се оказва от кръв. Тази Саломе е провокираща и себична. И когато за първи път й се отказва нещо, което си пожелава - да целува тялото на пророка, да целува устата му - то се превръща в предизвикателство на живот и смърт. Тя го приема с дързост и детска жестокост, готова да прекрачи всички морални норми, да премине отвъд доброто и злото.
Но не бунтарският дух на Саломе е двигателят на постановката, а копнежът на всевластния Ирод по доведената му дъщеря. Като поставя Ирод в центъра на действието, Димитър Гочев тръгва по нов път, неизминаван от никого досега. Гаранция за заемането на тази неочаквана перспектива е блестящата, интелигентна интерпретация на Волфганг Михаел (Ирод). Той поддържа точния баланс между изпълнението на Саломе и на Иродиада с музикална отмереност и виртуозност. Рядко може да се преживее такова плътно, магическо изпълнение, толкова елегантно, колкото и поетичната стилизацията на текста.
Движенията му приличат на танц с безкрайния шлейф на черната му пола, в която се вие, от която винаги ловко се измъква, сякаш повтаря витиеватите фигури на текста. Неговият Ирод е суетен и самовластен денди, непредсказуем и коварен, уморен от живота и властта. Волфганг Михаел съзнателно придава на Ирод сянката на самовлюбен самотник, който все повече губи равновесие. Иродиада (Мария Хапел) непрекъснато го поставя на място. Тя играе светската жена, която знае какво иска и как да го постигне, властна, но безсилна да се намеси. Тя играе пестеливо и точно, на моменти внушава дискретна гротескност.
Волфганг Михаел говори с равен, леко носов, арогантен тон. Сдържано той разгръща всички нюанси - богобоязливост, страх, преситеност. И едно убийствено отегчение, от което търси спасение в припламналата страст към доведената си дъщеря. Но дори като съблазнител Ирод си остава обигран политик - той лавира, мами с обещания за богатство, власт и разкош така както ловко е стигнал до трона чрез предателство и инцест, слави римския император и държи в плен богоизбрания пророк.
Накрая Ирод си получава танца. Но какъв танц. Стройната русокоса Саломе разлива от една чаша кръв на земята. Разнася се малък нежен валс за пиано и цигулка. Тя се навежда и опиянено потапя ръцете си в локва кръв, размазва я конвулсивно по ръцете и по шията си. Движенията й са толкова концентрирани и наситени, че този "танц на седемте воала", който се състои само в нашето въображение, отстоява кулминация на действието.
И двете централни сцени - танцът със седемте воала и любовната сцена с отрязаната глава на сребърния дискус - са влезли в културната иконография с безброй пресъздадени образи. Всички тях извиква този символен танц, без да ги конкретизира. Визуализирано е друго - онова, което всички тези изображения скриват - концентрираното емоционално напрежение. И тук най-осезателно отново се докосваме до централния мотив на текста за забранения поглед на изкушението.
Музиката внезапно стихва. Мъчителна тишина. "Беше прекрасно", отронва Ирод. Тихо Саломе настоява за главата на Йоханаан, като че ли сама уплашена от своето желание. Само Иродиада тържествува, хвърля се на земята, залива се от смях. Накрая, когато Ирод заповядва да го убият, Йоханаан отново излиза от бокала, съблича се гол и произнася думите на Хайнер: "Когато живите не могат повече да се борят, мъртвите ще поемат борбата."
И другата централна сцена - обезумялата от болка Саломе целува отрязаната глава. Ако Каролин Петерс преди това е дръзко и себично дете, с целувката на окървавените устни тя се превръща в любяща самотна жена, която проумява: "Тайнството на любовта е по-велико от тайнството на смъртта." Тя едва ли не се слива в любовен акт с кървавата глава пред очите на Ирод. Отблъснат, и то заради една мъртва глава, в раздразнение и гняв, отвратен и разочарован той произнася едва чуто: "Убийте тази жена."
Една мистична приказка, един прокобен сън като фантастичен облак е преминал край пълната луна.

София Тоцева



Димитър Гочев поставя Саломе от Оскар Уайлд във Виена