Що е гражданско общество
и има ли то почва у нас?
Що е социализъм и има ли той почва у нас? Когато Благоев си задава този въпрос, за някаква реална работническа класа в България, за работническа класа като осъзнат социално-групов субект, не може да се говори. И въпреки това социализмът намери почва по съвсем други съображения и в съвсем различна форма от тази, която ранните марксисти са си представяли.
А що е гражданско общество и има ли то почва у нас? Тук марксистите сякаш нямат думата. Което не пречи проблемът да стои с цялата си острота. Защото отново се отнася до явление, което трябва да нареди вечно догонващата някого българска нация до по-прогресивни образци и по-примамливи примери. Още в дискусиите около Тринайстия конгрес на БКП през 1986 година се подема идеята за социалистическата демокрация и за социалистическото гражданско общество. Някои (в това число великият Дарендорф) казват, че промените от вододелната 1989 година представляват "революции на гражданското общество". И "гражданското общество" е онова, което при всичката неразвитост на икономиката, изостаналост на социалните връзки, ограниченост на политическото мислене трябва да реабилитира България пред света. Как точно и с какво точно, не се разбра. Макар да се написаха книги, да се проведоха дискусии, да се организираха семинари, да се учредиха асоциации, да се излъчиха филми, да се направиха дори конкурси за художествена фотография, с положителност не може да се каже, че въпросът беше изяснен. А не беше изяснен, защото динамиката на промените непрекъснато обръщаше гледните точки, сменяше ракурса на възприятията, подменяше едни интереси с други, движеше самия проблем в неочаквани за нас посоки. Затова не е чудно, че опитите за по-сериозно осмисляне на българското гражданско общество често страдат от недовършеност и преходност. Те все пак са едно отражение на недовършения ни преход.
В различни контексти за изяви на гражданското общество бяха оповестявани закуски в чужди посолства, нощни бдения със и без свещи, безбройни митинги, демонстрации и шествия, палежи на официални здания, всевъзможни видове стачки, протести, граждански неподчинения и живи вериги, трогателни реторически упражнения на най-видни публични фигури, дискретни конференции на неправителствени организации, доклади за правата на човека, чак и инициативни комитети за защита на кучетата. Паралелно с този поток от факти и мероприятия течеше и писменото слово по най-щекотливите въпроси. Стана традиция едва ли не всяко решение или проект за решение да се обосновава с помпозни фрази за неговия принос към изграждането на развито гражданско общество. Развитото гражданско общество тръгна ръка за ръка с функциониращата пазарна икономика като две неща, към които се стремим. Но докато, въпреки известно разнообразие, критериите за функционираща пазарна икономика са относително точно фиксирани, тези за развитото гражданско общество варират в зависимост от интересите на онзи, който ги формулира.
Тук трябваше да бъде решаващата роля на социалните науки по изясняването на това, какво в България в края на ХХ и началото на ХХI век ще се разбира под гражданско общество. Научният поглед трябваше да стигне отвъд идеологизираните и често неясни представи за понятието и да го положи в български рамки. Научният поглед обаче, подобно на самото общество, страдаше от свои илюзии, несигурности, подвеждания. И затова не може да бъде разбран вън от контекста на времето, интересите и личността на учения.
От всички текстове по проблема за гражданското общество аз ще подбера три, които смятам за знакови за развитието на българската рефлексия върху темата, и които като че ли имат най-висока научна стойност в сравнение с десетки други полуелементарни и полуманипулативни опуси, от наръчниците на определени фондации и тържествените встъпителни доклади на изследванията. Избрах книгите на проф. Георги Фотев "Гражданското общество" (1992), на доц. Петя Кабакчиева "Гражданското общество срещу държавата" (2001) и на проф. Васил Проданов "Гражданското общество и глобалният капитализъм" (2003). В тях, на първо място, е синтезиран богат научен и обществен опит. В тях е изразен и цял спектър от научни и политически пристрастия. В тях, най-после, живее атмосферата на три различни етапа от българската постсоциалистическа история.
Книгата на Фотев е писана в момент на емоционален пик на идеите за гражданско общество и за светло демократично бъдеще, тя носи силния хуманистичен заряд на една въжделявана свобода и спонтанност. Книгата на Кабакчиева вече излъчва доста по-отчетлив прагматизъм, тя търси бъдещето не в ренесансовата апология на свободната личност, а в разширяването на периметъра на организациите на "третия сектор", във формално-законовото изместване на държавата от обществения живот. Книгата на Проданов звучи като предупреждение, тя съзира опасностите от прекомерното разрастване на третия сектор за сметка на държавата, вижда реалния риск едно бедно общество да се превърне в играчка за безконтролните сили на глобалния капитализъм.
Изводите на трите книги, освен собствени научни обобщения на авторите, възпроизвеждат и специфични обществени настроения. Първи етап - утвърждаване на човешката свобода и саморегулация след десетилетно потискане от страна на една тоталитарна власт. Втори етап - насърчаването на самоорганизацията като модел на ефективност в свят, в който семейството и държавата все по-малко ще гарантират солидарността и взаимоотношенията. Трети етап - опасението, че ако не се променят нещата, организациите на гражданското общество ще се отдалечат от интересите на хората и ще се превърнат в поредния проводник на агресивни политически и икономически интереси и диктат.
Трите книги стоят някак встрани от руслото на англоамериканската и континенталната традиции на интерпретация на гражданското общество. Макар да включват теоретичен дял, в него идеята и практиката на западните граждански общества са слабо застъпени. Историческите процеси на Запад практически не са засегнати, а идеите на Лок и Хегел, на Шотландското Просвещение и Френската революция, на Мил и Маркс спорадично се споменават, без да се коментира сериозно влиянието им върху изграждането на концепциите за гражданско общество. От една страна това е хубаво, защото позволява свободното разгръщане на собствените усилия за разбиране на ставащото, без оковите на чуждите образци. От друга страна е лошо, защото се подценяват фундаментални проблеми, които ние решаваме без яснота върху автентичната им същност. Българският опит, или желанието за създаване на такъв, доминира в изследователските задачи на тримата автори.
В социалното мислене на Георги Фотев си дават среща реминисценции от ренесансовата антропология, от класиците на теорията за обществения договор, от марксисткия революционен плам, от вдъхновението на Пражката пролет. Неговата книга потвърждава впечатлението, че първото издание на политическия елит в българския преход не е имало ясни стратегически представи как ще се трансформира социалистическата държавност в нови условия. Той впрочем не е единственият, който на практика отъждествява социалистическата държава с държавата изобщо и оттук извежда своето отрицание на всяка по-значителна роля на държавата в прехода. Така държавата при Фотев придобива иреална същност, а смисълът й като такъв се приписва на гражданското общество, което е действителният субект на политическата воля. Плурализмът (а чрез него и свободата) на гражданското общество се осъществяват чрез диалог и културно израстване. Непосредственото междуличностно общуване е ключов принцип на една неформална група, а съществуването на неформални групи е задължително условие за гражданското общество. При държавата, напротив, отношенията са винаги формални. Идеалът на едно неосъществено българско дисидентство се налага като неизказано дълбоко основание за подхода на автора. Надеждите и мечтите от 1968-ма влизат в конфликт със задачата за политически коректното осмисляне на отношенията между държава и гражданско общество повече от 20 години след това.
Фотев заема от Хегел, без да го цитира, разграничението на трите сфери - семейство, гражданско общество, държава, които представляват трите основни компонента на глобалното общество. Действията в трите сфери имат отделни полета на приложимост, или, ако си послужим с приведените в книгата примери, не може държавникът да лансира частни интереси или да урежда роднините си, както не може генералът да се държи като генерал вкъщи. Трите сфери трябват да имат три субекта, но Фотев посочва само два - човекът и гражданинът. Отговор на въпроса какво е гражданинът - член на гражданското общество или гражданин на държавата, няма да получим, макар че този въпрос никак не е без значение. Фотев пише, че "човекът е основата, субстанцията, върху която се надстройва гражданинът" и на тази база заключава, че човешките права и свободи са много по-широки от гражданските. Последните според него са по-скоро ограничаващи, доколкото образът на гражданин се задава на човек отвън, от конкретното гражданско общество. Ето защо, твърди Фотев, гражданското неподчинение е допустимо, когато човешките права и свободи се ограничават от гражданските, или, с други думи, когато има противоречие между моралната и юридическата легитимност. Какви са, в крайна сметка, тези граждански права и свободи? От една страна, те произтичат от модела на конкретното гражданско общество; от друга страна, гражданско неподчинение има там, където някой изисква подчинение, а юридическа легитимност там, където някой се легитимира чрез закона, т.е. на равнището на държавата. На читателя оставяме да реши, дали гражданското общество, или държавата, са източникът на гражданските права и свободи.
Демокрацията като цел на прехода (поне в началните му стъпки) също получава подобно неясно тълкувание. Според Фотев тя има в основата си силно гражданско общество. Нещо повече, "в степента, в която демокрацията се развива, се ограничават периметърът на пряко действие и намесата на държавата за сметка на разширяване на саморегулацията на гражданското общество". Но демокрацията като политически режим е свързана тъкмо с държавната власт и изразява степента на гражданско участие във властта и контрола върху нейното упражняване. Демокрацията не значи по-малко държава. И тук, като при гражданските права, е налице смесване между функции и роли на гражданско общество и държава. Когато се използва един и същ термин - "гражданин", за означаване на принадлежността към гражданското общество и към държавата, много трудно може да се постигне желаното от Фотев разграничение между тях. Теоретичната аргументация на автора приключва с тези не съвсем успешни опити за разграничение. Всичко останало са емоционални пориви и идилични описания на бъдещото човешко съжителство, с които книгата изобилства. Съвсем в духа на Единайсетия тезис на Маркс за Фойербах, проф. Фотев призовава да не се примиряваме с несъвършенството на света, ами да го преобразуваме. Той все пак настоява "да не търсим далечни светове, които не съществуват". За съжаление тъкмо виденият от Фотев свят не получи шанс да съществува в последвалите сътресения на прехода. Този свят остана като копнеж по топлотата и солидарността на човешките отношения, загубили се в бързото преминаване от казармата на социализма в лудницата на демокрацията.
Петя Кабакчиева не пропуска да обяви това, което Фотев не иска да приеме - че гражданското общество е групиране на частни интереси, но и тя изразява надежда, че то ще доведе до социална солидарност и че чрез него хората ще "споделят разнообразните си потребности и радости като обикновени (или необикновени) всекидневни хора". И това, пак като при Фотев, ще се случи при едно оттегляне на държавата. То, обаче, е обосновано доста по-сериозно, включително и с емпирични данни. Например, цитират се многобройни изследвания "на терен", доказващи, че оттеглянето на държавата стимулира не само индивидуалната инициатива, но и реалната колективна солидарност.
Либералните императиви диктуват първата цел, а хуманните съображения - втората. Една от критиките срещу либерализма е, че с неговото нахлуване и с възцаряването на пазарния принцип се рискува разпадането на системите от човешки взаимоотношения. В тази интерпретация гражданското общество е решението на задачата за съвместяването на свободата със солидарността. А постигането на гражданското общество като сечение на така легитимираните две цели е възможно при едно условие - утвърждаването на нова институционална култура в България. Прогресизмът в мисленето, идеята за движение към все по-висши стадии на човешкия и обществения напредък се въплъщава в нова схема. Държавата отново е форма на политическа организация на по-ниско равнище на развитието на обществените отношения, както ни учат класиците. Но този път, вместо комунизмът, по-висшият етап се нарича гражданско общество. Според Кабакчиева централната опека на държавата по необходимост възпроизвежда патронажно-клиентелистки отношения, затвърждаващи традиционния, изостаналия и вече някъде (може би на Запад?) надмогнат модел на институционална култура. Неговото преодоляване е реално само в сферата на организациите на гражданското общество. Така, с други думи, институционализацията на "третия сектор" идва на дневен ред след тържественото му деклариране. Това е важна стъпка отвъд Фотев. Фотев подценява организационния аспект на функционирането на гражданското общество. За него спонтанността на изразяване и разразяване на гражданските интереси не подлежи на съмнение и тяхното организиране се предполага, че се случва съвсем естествено и безвъпросно. Практиката обаче показва, че формализацията на отношенията в така ценените от учения неформални групи е необходимо условие за тяхното ефективно действие.
Институционализацията на интересите се предопределя и от тяхното съществуване в конкретна нормативна рамка, при определени правила на играта, а не във вакуум. Така "третият сектор" става именно трети сектор, нормативно отделен от политиката и икономиката; неговите институции заемат "междинно" положение между политическата и икономическата сфера, те са едновременно "неправителствени" и "нестопански". Последното уточнение е важно, за да не би да възприемем гражданското общество като вид преследване на икономически изгоди, което е характерно за човека от най-дълбока древност. Това би помрачило ореола на индивидуалната инициатива. И би довело в добрия случай до култура на пазара, каквато в Англия има от 300 години, а не до възвисяващата човека култура на ХХI в.
Гражданската култура представлява интериоризиране на ценности, които нямат пряко отношение към политиката или пазара, а стоят в основата на самоосъществяването на човека като активен субект на своята съдба и бъдеще. Такава култура изучават в пет различни страни класиците на американската политология Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба още преди половин век. Преди четвърт век Робърт Пътнам наблюдава гражданската култура в провинциите на Италия. Тази култура, твърди Кабакчиева, навлиза в България през революционния януари на 1997 година. Тогавашните събития според нея доказват, че българските граждани държат не абстрактно на демократичните институции, а на ефективното им функциониране, и това бил първият истински политически акт на българския преход, съобразен с модерните идеи в политиката, идеите за граждански контрол. Високата самоорганизация на протестите, каквато е имало според авторката, демонстрира еманципацията на едно гражданско общество като противостоящо на елитарната власт. Проблемът на това гражданско общество е, че възниква идеологически, от гледна точка на приемането на някакви норми и ценности, пропагандирани от всички в течение на 8 години. То все още не почива на групирането по осъзнати общи интереси, но това би могло да стане само в условията на нова институционална култура, и не по-рано. Последното твърдение е подкрепено със солиден исторически анализ, тръгващ още от формите на организация и самоорганизация през Българското Възраждане и стигащ до особеностите на социалното разслоение и формирането на статусни редове и йерархии при социализма. Този анализ е една от най-силните страни на книгата, но поради липса на място ще се въздържа да го привеждам като аргументация.
Външната зависимост на "гражданския сектор" е откроена не просто като факт, но и като необходимост. Гражданските организации имали нужда от Европа и за легитимация на собственото си съществуване, и за създаването и укрепването на хоризонталните връзки, и за приемането на определени стандарти във функционирането на тази сфера. Това, според Кабакчиева, бил "европейският тип модерност" в България. Консолидиране на неговото политическо изражение - демокрацията - би имало само когато се осъзнаят институционалните ограничения на властта, значи да се отграничат сферите на политическа и икономическа власт, значи да се стесни държавната намеса в икономиката, за да може посредникът им, гражданското общество, да добие правото на автономен живот.
Външната зависимост на "гражданския сектор" става с времето предмет на все по-големи опасения. И това е видно от книгата на проф. Васил Проданов, излязла на пазара в първите дни на настоящата година. Авторът вече категорично заявява, че неправителствената организация, NGO-то, е основната структурна единица или елемент на гражданското общество. Но тези основни структурни единици започват да обслужват фирми и транснационални корпорации поради обективното неравенство в ресурсите; нерядко изпълняват функциите на параван за американската хегемония; те са израз на неравноправието в световната система, понеже на практика са едно разширение на гражданското общество от капиталистическия център; тяхна специфика са антидемократизмът и антидържавността, защото не е ясно кого представляват, но отхвърлят настоящите форми на представителство ("По същество неправителствените международни организации са използвани от глобалния капитализъм за ерозия на държавата и нейната легитимност").
Направена е стъпка отвъд Фотев и Кабакчиева. Докато първият говори за спонтанните граждански действия и за неформалното групиране, а втората подчертава организираността като елемент на действията на гражданското общество, Проданов обръща внимание на това, че тази организираност обикновено изисква ресурси, които могат да направят невъзможни стремежите на цели сектори от обществото да се самоорганизират и да действат в свой интерес. От друга страна, впечатляващият комуникационен прогрес силно снижава капиталоемкостта на всяко формиране на хоризонтални връзки между индивиди дори и в противоположни краища на света. Като пример е посочено бързото и гъвкаво организиране на антиглобалистките прояви срещу различни форуми на най-богатите страни или на международни организации в областта на икономиката и търговията. Да се обяви война на противопехотните мини или да се провокират "безсъници в Сиатъл" може би е възможно само чрез Интернет, но дали световната мрежа би послужила в ситуации, когато на дневен ред е не електронната поща, а кофичката с кисело мляко?!
Проданов набляга на забележителното нарастване на "гражданския сектор" в последните години по цял свят и в България, нарастване до степен, че социалният ни живот започва да се моделира от неговото функциониране. Като причина за растежа на гражданското общество са споменати културните традиции и способността на обществата да се самоорганизират (което представлява култивиране на тъй ценния за днешния аномичен свят социален капитал); разширяването на обхвата на политическите и гражданските свободи; сложността и диференцирането на дейности и интереси в постфройдистката епоха, епохата на третата и четвъртата индустриална революция; развитието на "информационните икономики" и постматериалните ценности наред с възхода на значението на индивидуалната активност; намаляването на правомощията на националната държава и трансферирането им в други посоки. Сред това многообразие от фактори три са тези, които мотивират хипотезата за бъдещото нарастване на сферата на гражданското общество - глобализацията, комуникационната революция, политиката на Запада. Излишно е да отбелязваме, че нито един от тях не е вътрешен по отношение на собствената ни позиция като народ и общество. Достъпът до ресурс за организиране и за усвояване на потенциала на изброените фактори не е даден на всеки. Разделението на света на глобални "адаптирани" и "неадаптирани" (по Зигмунт Бауман) е факт. В голямата си част българското общество не е в състояние чисто обективно да реагира на предизвикателствата и възможностите на новите форми на глобално регулиране. Превръщането на България от субект в обект на своята история не е за първи път, но сега държавата и пазарът не са единствените форми на подчинение на страната пред външни господари. Гражданското общество израства до трети тип глобално регулиране на обществените процеси у нас. Като в мрежа гражданското общество обхваща все повече сфери на жизнената ни и социална дейност. Проф. Проданов прави една доста обширна и интересна класификация на неправителствените организации в България, каквато се появява, струва ми се, за първи път. Онзи, който се интересува от нея, нека прочете книгата, вместо да прочете доста несъвършен преразказ на тезите на автора.
Колкото и странно да изглежда отначало, оптимизмът в тази, общо взето, песимистична картина се излъчва отново от наличието на разрастващо се гражданско общество. Според Проданов то е в състояние да повиши намаляващата световна управляемост в две направления - чрез поемане на функции от държавата или държавни организации и чрез формите на взаимодейстие, в които участва; в състояние е да смекчи и тушира сътресенията от неравенствата и противоречията в световната система, защото е най-близо до гражданите и техните интереси. Този аргумент контрастира с първоначално изказаните съображения за налагащата се глобална безконтролност на гражданското общество. Той се корени в някои чисто емпирични наблюдения от практиката, като ролята на неправителствените организации за подпомагане на маргиналните групи, за формирането на глобално обществено мнение, за упражняването на обществен натиск, за търсенето и предлагането на глобални решения. Дали на тези техни действия и на тяхната ефективност може да се разчита и в дългосрочен план, авторът на книгата не отговаря. Но наистина е вярно, че връзката между гражданското общество и глобалния капитализъм не е еднозначна и не бива да става такава. Това гражданско общество, което излиза на сцената в края на ХХ и началото на ХХI век, ще има социален успех не като централизирана, контролирана или подчинена структура, а като "мрежа" или "рояк", е убеден Васил Проданов. Това е и нашата надежда за глобалното бъдеще.
Разгледаните три книги, въпреки цялата си несъпоставимост и разностранност като гледни точки, имат общата особеност да отразяват ситуацията на обществените нагласи и историческите условия такава, каквато я виждат авторите. Обществените потребности и политическият анализ в различна степен водят Георги Фотев, Петя Кабакчиева и Васил Проданов в техните изследвания; и от мярата или баланса на тези два подхода зависят и конкретните им научни сполуки или неуспехи. Но трите книги имат и друга обща особеност, и тя се състои в еднаквата и за тримата несполука да предложат някакъв възглед за отношението между публични и частни интереси в българския преход, както и за отношението между политиката и икономиката. Публични интереси, нека отбележим, са интересите на обществото като цяло в хода на една мащабна трансформация като тази, която ние изживяваме; интереси, изразени и защитени чрез демократични представителни механизми на базата на волята на мнозинството. Частни интереси са личните или груповите интереси на отделните индивиди. Но, според проф.Фотев, гражданското общество е сфера на пълната публичност, понеже всичко е по принцип открито. Вероятно този извод е направен под влияние на желанието гражданското общество да се експонира като контрапункт на "затвореното общество", на тоталитарния тип държавност, на който Фотев много държи да посочи позитивна алтернатива. А според доц. Кабакчиева публичният израз на частни интереси трябва да е извън сферата на публичната власт на държавата. Цитираните от нея изследвания показвали, че хората нямат доверие към публичната организираност и публичните институции, които защитавали частни интереси - макар че явно става дума за NGO-та, които са частни по характера си! Кабакчиева, както по-късно Проданов, изповядва една (Хабер)масова представа за публичността като (общо взето) наличие на много хора. Самият Юрген Хабермас счита, че комуникативната рационалност формира универсална солидарност. Публичността е схваната като автономизация на частния живот през модерната епоха; за изпълняване на публичната си роля не се налага да напускаш частното си съществуване. Нормативното регламентиране на определени отношения вече се тълкува като включването им в публичната сфера. Колкото до проф. Проданов, той отбелязва, че публичната сфера е посредник между гражданското общество и държавата, преплита се и с двете, но не съвпада с нито едно от тях. Публичната сфера е "област на социалния живот, в която се формира публичното мнение" и част от нея се конституира "при всеки разговор, в който частни лица се събират да образуват публика". И заедно с това, "на държавната власт се гледа като на "публична" власт, защото тя има за задача да се грижи за "публиката", да осигурява общото благо, общите интереси на всички правни субекти в държавата". Това смесване на публика с публичност и общо благо, на интересите на двама разговарящи на улицата с интересите на обществото е най-слабият момент в иначе добрата книга на Проданов.
А как да разбираме въпросите за икономиката и политиката? От книгата на проф. Фотев можем да заключим, че гражданското общество направо принадлежи към политическата сфера. На първо място, то е публично, каквато по дефиниция е политическата сфера; на второ място, обхваща политическите партии; на трето място, неговата власт трябва да замести властта на държавата. И при Петя Кабакчиева, и при Васил Проданов на въоръжение е взето едно разбиране на Антонио Грамши за гражданското общество като отделно от икономиката и политиката. Възгледите на Грамши, за жалост доста пренебрегвани в наши дни, са най-актуални за настоящото равнище на дебата за гражданското общество, най-близки до специфичната американска идеология за NGO-демокрацията. Разбира се, напълно нормално и очаквано за страна като България е основният труд на Грамши, "Затворнически тетрадки", да не бъде преведен на български. Кабакчиева изобщо не се позовава на него, а Проданов, който го разглежда, използва само цитати от статия на английски език върху творчеството на Грамши, а не първоизточника. Разбирането на Грамши, както вече изяснихме, е доста удобно за самосъзнанието на неправителствените организации като представители на постматериалната институционална култура на новия век. Факт е, обаче, причастността на тези организации на гражданското общество и към икономиката - чрез механизмите на финансиране на проекти и на регистриране на печалби, и към политиката - чрез средствата на лобизма, политическия натиск и кадровите решения.
Неразбирането на икономиката и политиката, а и на частността и публичността в по-общ смисъл, на техните теоретични и практически измерения, на тяхната взаимовръзка, граници, критерии и обозначители впрочем е общо за българския народ през прехода. В това неразбиране се крият и част от причините за нашите неуспехи през годините на демокрацията - да не можем да намерим и формулираме общите си интереси и да залагаме цялото си бъдеще на частни и най-вече външни интереси. Историята се прави, когато са осъзнати реалностите и ограниченията на тези реалности, и е налице волята за следване на собствените проекти в рамките на реалностите. Размислите върху гражданското общество в България понякога страдат от недооценяване и на двете страни на проблема - яснота за реалностите и воля за промяна. Изглежда, стереотипът ни кара да третираме гражданското общество като поредната елитарна власт, която изключва участието на голяма част от населението; и която действа скрито и нерядко в името на чужди господари.
Фотев, Кабакчиева, Проданов извървяват много ценния път към осъзнаване на проблема и преодоляването му. Фотев указва необходимостта от заявяване на автономията на личността след десетилетното й потискане; Кабакчиева набляга на това, колко важно е автономията и инициативността да не се осъществяват хаотично, а организирано и регламентирано; Проданов поддържа, че тази организираност предполага ресурс, чиято липса застрашава да откъсне гражданското общество от гражданите и от обществото. Търсенето на този ресурс е в основата на стратегиите за бъдещето. Лека-полека у нас се затвърждава усещането, че подобен ресурс, въпреки всички резерви, може да бъде предложен само от нормативната, регулативна и преразпределителна сила на държавата. Първоначалната еуфория отстъпва място на убеждението, че без държавата гражданското общество ще се превръща все повече в безконтролна непредставителна власт, а без гражданското общество държавата ще се авторитаризира и ще смазва индивидите. С други думи, налага се възгледът, че държава и гражданско общество са две сфери, които не се изключват взаимно, а напротив, представляват два различни и допълващи се модуса на съвременния човек. Всяка друга комбинация в крайна сметка ще се сведе или до национално, или до глобално маргинализиране. Намирането на границите на публичното и частното ще очертае периметъра на вътрешно, отговорно, независимо действие, който можем да си позволим в глобалната трансформация.
Благоев си задава въпроса, има ли социализмът почва у нас, но социализмът не дойде с наша национална революция и по пътя на собствените ни разбирания, а на щиковете на Съветската армия. Отделен въпрос е дали въпросният социализъм не съответстваше на нашите мисловни и поведенчески нагласи.
Днес ние често се питаме, има ли гражданското общество почва у нас, но не си го правим сами, а чакаме да дойде с парите, организацията и (разбира се) интересите на външни субекти. Дали ще ни допадне като съдба и бъдеще, все още не е ясно, но едно е сигурно - то пак не би било наша автентична съдба и наше автентично бъдеще.

Борис Попиванов


Борис Попиванов е студент по политология в Софийския университет.
Георги Фотев. Гражданското общество.
С., Издателство на БАН, 1992

Петя Кабакчиева. Гражданското общество срещу държавата. Българската ситуация.
С., издателство "ЛИК", 2001

Васил Проданов. Гражданското общество и глобалният капитализъм.
С., издателство "Христо Ботев", 2003