Мислене в калъпе

Четвъртък, 15 април, 21.00 часът, "Нова телевизия". Предаването е "60 минути с Милен Цветков", темата - българските бойци в Кербала или, по-точно - желанието на техните роднини те да се върнат в България или поне да бъдат изтеглени от размирния, свещен за мюсюлманите-шиити иракски град. В типичен за него стил водещият снове възбудено-енергично из студиото, скача от гост на гост, задава остри въпроси, сече събеседника, когато изпадне в многословие. Но не неговото тв поведение е интересно в случая, а поведението на един зрител, мъж, вероятно баща на наш рейнджър в Ирак, с когото беше проведен разговор по телефона. Той, разбира се, тръгна с тревогата си - напълно обяснима, прочее, но когато Милен Цветков разположи нещата от друг ъгъл - доколко е редно да се оттегляме, след като сме поели точно определени обезателства - човекът запецна, захъмка и замънка, обърка се и почти замлъкна. След което - о, миг на прояснение! - влетя в изказа на недоволството и ругателствата към политиците, които нищо не предприемали и само се помотвали, гласът му укрепна, възвиси се и - пролича - роднината влезе в режим на познато и лесно говорене. Оттук нататък беше абсолютно невъзможно той да бъде измъкнат от руслото на това лесно говорене: то се възпроизвеждаше с непоколебима сила и ярост, повтаряйки единствено: "Политиците са лоши, ние сме добри, те нас ни лъжат и нищо не ни казват!"
И тук вече идва истинският миг на прояснение: всичко онова, което през 15 години демократично развитие наричаме с благозвучното име "свобода на словото" и "медиен плурализъм" във варианта на всекидневната преса и останалото електронно из/об-лъчване доведе до стряскащата ни реалност, че мисленето на българския гражданин се е оплетело в лесни формули, в прости построения, в семпли конструкции; че всеки опит за по-усложнено говорене и мислене, за диференциране и разграничаване бива отхвърлян, пренебрегван, дори остракиран. Несъмнен е вече фактът, но и страховит е, че мнозинството българи са с форматирано съзнание, че всички техни (или ако не всички, то поне преобладаващата част) мисли и чувства се изливат в щампи, в готови калъпи, услужливо предоставени им от митоургичното медийно писмо. Забележете например колко еднакво звучаха оплакванията и недоволствата на родителите, чиито деца загинаха във водите на р. Лим и роднините на бойците ни в Кербала: всички те оформят един радикален в своето отрицание и стигащ до крайност в своето недоверие към държавата, нейните институции и нейните лица негативен речник; и само отгърнете страниците на в. "Труд", или пък погледайте предаването "Атака" на Волен Сидеров - там ще намерите същите щампи, същите калъпи, същите лесни изричания, характерни за масовото мислене: клише до клише.
Никаква усложненост и, което е по-лошо, никакво желание за усложненост на преценките: работи се с готови форми и тези форми не се разбиват, напротив - възпроизвеждат се все по-лавинообразно, с все по-нарастваща мощ. Днес българинът мисли лесно, а всяко лесно мислене лесно се поддава на манипулиране. Но лесното за манипулиране мислене не се знае докъде може да стигне и за какво може да бъде употребено. И хич не случайно напоследък разни корифеи на медийната манипулация ни заливат с типажи на елементарната, проста и лековата мисловна дейност: някакви лели, стрини и други роднини се подвизават на екран, "мастити" историци възпроизвеждат сюжетите на националистическия велико-български мит, а "освободени" чужденци мятат банани и ръсят дивотии в съзвучие със своите зрители. Заливат ни вълни не, цунамита от пошлост (а какво е пошлостта, ако не клишираност на мисленето, както би казал Бродски) и то не от другаде, а от вестникарските страници и от телевизионните екрани. И противодействието срещу й не може да дойде от друго място, а единствено пак от страниците на вестниците и екраните на телевизорите. Ще ми се да мисля, че българската журналистическа общност има сили и възможности да се опълчи на тази пошлост, остава да видим дали има и желание...

Митко Новков







Петък,
ранна утрин