Митът
Винаги съм възприемала Васил Стоилов като старателен художник без особени качества, но със свое място в историята на българското изкуство. Творчеството му представя определени нагласи от миналото и нарежда автора сред "певците на българското село" (имаше такъв израз, вече позабравен, който сега естествено изплува). Затова очаквах, че изложбата, посветена на 100-годишнината от рождението на Васил Стоилов, ще го покаже с подобаващо достойнство и с внимателно подбрани творби.
Не бях подготвена за грамадната експозиция в НХГ. Нейните мащаби и съдържание, което в преобладаващата си част е тавтологично, навеждат на мисълта, че целта й не е представяне на историческа фигура, а изграждане (или по-скоро реанимиране) на мита за Васил Стоилов. Изложбата амбициозно атакува т.нар. широка публика, която се респектира най-вече от убедителната сила на количеството и за която не важат някакви си неясни качествени критерии. За специалиста изобилието усъмнява, разочарова и дори разобличава, но "обикновеният зрител" вижда в него само потвърждение за безценността на всеки щрих, нанесен от великия майстор. Още повече, че завършените композиции са разбираеми (реалистични) и идеализират обект, с който голяма част от българите все още могат да се идентифицират, но който е на безопасно (историческо и географско) разстояние от коригиращата действителност на градското живеене - тоест селото. По тези две линии Васил Стоилов наистина е подходящ за (ре)митологизиране.
На пръв поглед възраждането на тази селска идилия изглежда безобидно: просто пореден ход на консервативно настроената част от обществото, търсеща опора в невинен сам по себе си мит. Проблемът е, че митът никога не е сам по себе си - той работи в комплект с други митове и с цялата гарнитура от национални патоси и комплекси, които постоянно възпроизвежда.
В изложбата например е видима връзката с мита за Боянския майстор: той изпреварил Джото, въвеждайки ренесансови елементи в стенописите от 1259 г., но после се случило турското робство, което прекъснало развитието на българския (италиански) ренесанс. Тази легенда е непоклатимо внедрена в главите на поколения българи - не може да я разколебае нито логиката на източноправославното изкуство (различна от тази на италианското), нито мнението на специалистите (академик Лазарев бе недолюбван заради определянето на боянските стенописи като архаични), нито дори простата сметка, че между създаването на стенописите и падането на България под турско робство има повече от век, в който никакъв (италиански) ренесанс тук не се е развил. Това предполага знания, а митът няма нищо общо с тях. Всъщност той замества знанията.
Образът на Десислава, който се явява в монументалната композиция "Епохи. Българската мадона през вековете" (1970), напомня за един от основните ренесансови аргументи - а именно нейните розови бузи. Всъщност ги дължим на един от първите реставратори на Боянската църква, решил да приведе лицето й в съответствие с мита. Направил го е несъзнателно, предполагам: митът предопределя гледането и пречи на виждането. Изпитала съм го на свой гръб, както се казва, с христоматийната "Българска мадона" (1940) на Васил Стоилов - от прогимназията бях убедена, че тя е облечена в нашенска селска носия и доста по-късно установих, че в костюма й няма сигурни белези за каквато и да е национална принадлежност.
Митът определя и хоризонта на възприятията, а той, както личи в изложбата, е доста стеснен. Васил Стоилов пребивава в Париж в периода 1929-1932 и там рисува... български селски сцени. Единствената трайна последица от престоя на художника в тогавашната световна столица на изкуствата е френският език. На него в следващите десетилетия той води бележките си и върху ескизите за българските мадони...
Всъщност опасявам се, че в случая хоризонт просто няма. Идеалното българско село е капсулирано (както точно го определи един художник) - възражда се и се разпространява като мит и манталитет, който не пропуска никакви външни импулси, дори при директното въздействие на различна среда.
И както винаги, когато облакът от мрачни национално-социални мисли се сгъсти неимоверно, остава надеждата в следващото поколение. Това, което не различава патка от гъска и за което мишка е само тази на компютъра...

Диана Попова