PR-ът
Част от политиката на Националната художествена галерия е да показва изложби, които представят националното богатство и утвърждават българския дух. Юбилейната изложба по повод 100-годишнината от рождението на Васил Стоилов потвърждава именно това правило. Във всички действащи в момента девет зали вече повече от месец са изложени огромно количество картини, ескизи, скици и документация от архива на художника, подарен на Нов български университет. Подобна мащабна експозиция, посветена на един български автор, едва ли е представяна от друга българска галерия. Но, въпреки на пръв поглед внимателно обмислената подредба на картините в експозицията, включваща и мили за семейството предмети от ателието на художника (любим стол, статив, куфар, скрин с радиограмофон и съд с четки), всичко изглежда преднамерено грандиозно, изпълнено с голяма доза излишен сантимент. Спомням си как преди около десет години се заговори за Васил Стоилов във връзка с дарението, което семейството на художника (съпругата му Ганка и дъщеря му Явора) направи на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Тогава присъствах на сърцераздирателното откриване на обособения кът, изпълнен с картини и рисунки на художника, както и с някои негови предмети. Отдавна не виждам този кът отворен, интересът към Васил Стоилов сякаш беше замрял.
Настоящата негова изложба в НХГ, отново изградена с дейното участие на роднините му, напомни с нова сила и в многократно увеличен мащаб за този български художник и възпявания от него български дух, за неговите български мадони, моми и баби. Освен семейството обаче, в полза на митологизирането на Васил Стоилов като един от най-големите наши художници, работят и различни институции, и професионалисти, които едва ли с чиста съвест биха могли да признаят безспорните качества на всичко, показано в изложбата. Интересът към Васил Стоилов очевидно е възроден, но за кого? Ако съдим по посетителите на откриването на изложбата, той има широк кръг от почитатели. И техният интерес очевидно се определя от необходимата среща с българското и родното. А напоследък народът подчертано има нужда от формални символи, които отвън да подхранят националното му самочувствие и да изградят липсващото национално сaмосъзнание. И понеже подобни символи, създадени днес, трудно могат да се открият, вниманието се насочва предимно към такива, възпяващи традициите, които - някак естествено се получава - винаги са свързани със селската култура. Постоянното присъствие на нескончаем поток от посетители в изложбата на Васил Стоилов не трябва да ни учудва. Засищането на нуждата от символи, утвърждаващи българското, се осъществява лесно при срещата с неговото изкуство, тъй като най-голямото му достойнство е затрогващият реализъм, а най-изтъкваното му качество е връзката с родната селско-битово-"религиозна" тематика.
Какво всъщност вписва картините на художника в разбирането за родно и не е ли търсено то на съвсем повърхностно ниво? Дългите редици от старателно изписани, ренесансово идеализирани лица, фигуралните композиции на селска тематика...?! В една от залите на НХГ сега виждаме цяла серия "Български мадони". Хубави селянки с чисти усмихнати лица стоят пред нас кърмещи или заобиколени от деца, обикновено на чардак или пред прозорец. Покрай тях - червено мушкато или слънчогледи. И така почти без промяна в изобразяването виждаме мадони от 30-те, та до 70-те години на ХХ век...
Обикновено качествата на дадено изкуство се утвърждават във времето. Зрителският интерес винаги е определящ фактор за популярността на определено произведение или цялостно творчество на някой художник. Често към на пръв поглед тривиални според изкуствоведите картини има феноменален интерес. Но още по-често зад тази популярност се крие работата на неуморен PR екип. Не зная дали с изложбата на Васил Стоилов е точно така, но е факт, че картините му се радват на вниманието най-вече на по-възрастното поколение, свикнало да му поднасят ясно за разчитане изкуство с романтичен привкус...

Светла Петкова