Юри Башмет свири
В днешния музикален свят Юри Башмет отдавна не е единствено и само изумителният виолист, този, който "няма равен на себе си". Пространствата на музиканта, към когото директорът на "Московски солисти" Роман Балашов абсолютно сериозно и почтително, но и с булгаковски нюанс в гласа, се обръща със "сэр", отдавна са надхвърлили въображението на когото и да е от почитателите на "първата виола в космоса". Впрочем, "Космос есть" и само малцина биха могли да го предположат, ако не го знаят. Но кой би могъл да го обхване, дори мислено! Днес Башмет е ръководител на два съвършено различни във философията на музикалното си съществуване състава: единият, да, продължава да е камерният "Московски солисти", а другият е Държавният симфоничен оркестър "Новая Россия" със седалище Москва, който има съвършено различен концертен план и в който Башмет далеч не играе само ролята на "диригента-име", на ръководителя, който управлява по телефона, но рядко застава на пулта.
"Московски солисти" възникнаха, разбира се, за разширяване на моя репертоар. Ще отговоря конкретно и примитивно: на виола не може да се изсвири серенадата на Чайковски, а "Московски солисти" не могат да изсвирят Шестата му симфония." (Тук и по-нататък всички цитати в курсив са от Башмет, записани от разговор, от пресконференция, от репетиция.) Тъкмо Шестата на Чайковски звуча в три вечери в Москва сега, преди дни. Под палката на Башмет. (Не, не под палката, той не я използва). Освен това той е ръководител и вдъхновител (цитирам определението от сайта на оркестъра) на шест международни фестивала в Русия, Германия, Франция, Швейцария и Италия; организира международен конкурс за виолисти; професор е в Московската консерватория. А преди по-малко от 3 години подписа ексклузивен договор с фирмата "Дойче грамофон" за четири нови проекта, два от които са факт, единият - публичен. Миналата година излезе компактдискът със "Стикс" на Гия Канчели и концерта за виола на Софя Губайдулина с Валери Гергиев и неговия оркестър. Записан е и виоловият концерт на Барток с Пиер Булез и Берлинската филхармония. Предстоят: клавирният квартет на Брамс с Марта Аргерих, Гидон Кремер и Миша Майски и Симфония концертанте на Моцарт с Ане-Софи Мутер и Виенската филхармония. Диригентът не е уточнен.
Пространствата му действително са много. "Твърде много", би казал скептикът. Дали ги обхожда всичките? Обхожда ги, дори към тях прибавя и редовните си гастролни пространства - в Европа, в Америка, в Азия, в родната Русия, която той очевидно не би заменил с нито едно друго място за живеене. "Мнозина се учудват, че аз нямам никъде другаде жилище, освен в Москва. Аз се гордея, че си останах в Русия." Не знам как се планира и организира подобен живот, но очевидно е възможно. Възможно е със спазване на абсолютно всички ангажименти. Такъв ангажимент той не само има, но и чувства към Международния фестивал "Мартенски музикални дни". "Много ценно е за мен, че идвам за пети път в Русе. Защото аз много обичам фанатичните хора, разбира се, че говоря за Ива и фестивала. Трябва да изпитваш много голяма любов към това, с което се занимаваш. Да родиш един фестивал е много трудно, но да го поддържаш е още по-трудно. А на мен много ми харесва да се връщам на тези места, където ми е било хубаво. Защото се оказва, че пак ще бъде хубаво." Тук той спира, мисли, отново в края на устните му се появява тази негова уникална усмивка - някаква смес от добродушие и дяволия, защото вече е намислил накъде ще изиграе слушателя, как ще го поведе за носа. Много е бърз в реакциите си, умът му твори винаги поне по два плана в словото му. Продължава наглед напълно сериозен; продължава, драматургията вече е измислена, построена. "Във всички страни - и много богатите, и бедните, веднага възниква темата за финансирането на културата. Навсякъде това съществува. Имам впечатление, че Източна Европа, независимо че има много проблеми, има и необятни, необозрими перспективи. Да, няма да стане днес или утре. Ще мине още много време. Ако си спомним историята - Римската империя дойде до кулминация на цивилизацията и се разпадна. Съветският съюз също беше империя и в края на краищата рухна. Сега ние пътуваме по целия свят и виждаме - преди 3 години в Италия се закриха много симфонични оркестри. Няма финансиране. Дори и в по-големите градове - в Рим, в Милано. Днес те имат само 3-4 много добри оркестри. А с какво са занимават хората, които са си загубили работата, никой не знае. Във Франция също има проблеми. В Германия празнуваха падането на стената, но вече някои бягат от Германия, защото днес (аз говоря само за музиката) оркестранти искат да заминат, защото в Берлин е обявено, че ще има понижение на заплатите с 15 процента, а преди две години пак ги понижиха. Аз не съм политик, не разбирам долар и евро как работят, но светът има икономически проблем и там културата започва да страда. А на нас какво ни остава - да издигаме културата. У нас в Русия някога имаше министър-председател Черномирдин. Аз гледах по телевизията как той свиреше на акордеон. Борис Николаевич Елцин, както е известно, дирижира Берлинската филхармония, а сега двете дъщери на Путин се учат да свирят на цигулка. Мисля, че това е много добър знак. Въобще у нас сега към класическата музика ще има пак завой. Това е разбираемо. И като че ли първото прозорче се отвори. На Нова година президентът обяви, че се дава президентски грант. Заплатата стана 5-6 пъти по-голяма. Не за всички. Няма за всички, не стига. Дадоха обаче на 5 симфонични оркестръра и две консерватории. Значи, ако по-рано професорът получаваше 150 долара, днес той получава 800. Има разлика, нали. И в оркестъра музикантите - също.
Естествено, че има много оркестри, на които не дадоха грант. Затова у нас тези, на които са дали грант, ги наричат "децата на капитан Грант", а тези, на които не са дали, наричат "децата на лейтенант Шмидт". (Тук той като истински "сэр" с видимо задоволство от ефекта изслушва смеха, който предизвиква този негов ироничен елипсис).
Темпото на работа сякаш удвоява капацитета, излъчването, чара на този човек, който сякаш е роден да бъде публична личност, да е в центъра на събитията, да раздава енергията си - той е все така тънък, все така с много коса, която върви на различни посоки (за разлика от младите му години предният кичур не пада така целенасочено и точно върху едното му око, алюзията с Паганини вече не му е интересна, очевидно); има нещо твърде специфично в търпеливия начин, по който отговаря на всеки въпрос, в значението и обема, които въпросът придобива в неговия отговор, и в обрата, който настъпва обикновено накрая (така предпочита), в който се случват много неща: обикновено търси възможността да иронизира; може и светкавично, дори хищно да "захапе" за секунди; после се усмихва хитро-благо и прави стъпка назад - точно колкото му трябва, за да заеме отново изходна позиция. За нов скок. Харесва му тази игра, тя го зарежда, държи го във форма. Често насочва иронията към самия себе си. Например, когато става дума за това дали някога е писал музика. "Като малък се опитвах, мисля, че това беше меланхолично-романтично и примитивно. След това дълго нямаше подобни опити. А понякога, може би веднъж в годината, се появява идея, но аз не я изнасям на показ. Прилича на романтична музика, но ако аз се занимавах с това и бях учил за това, бих могъл да кажа: "У мен има или няма композиторски талан. Защото вече съм разбрал с колко съм по-лош от Бетховен."
Башмет и музикантите му. Разбира се, едни наблюдения отвън не биха могли да бъдат напълно достоверни. Те си знаят колко им е лесно, приятно, весело, колко им е кеф. Че програмата им е сгъстена до максимално възможното - това се знае. Знае се колко много пътуват, колко репетират, за да се поддържат (целият хотел "Дунав" слушаше отделните лични занимания на младоците на Башмет), по какъв начин готвят програмите си, как са се организирали, че да използват всяка минута, която има за тях любимият техен "сэр". Кратката репетиция, на която присъствах, обаче бе огласяна от смях и звуци. Какво им говореше Башмет, не се чуваше; но съвсем ясно бе настроението им два часа преди концерта с програма Шостакович, Бритън и Шьонберг, музика, която натоварва и изисква изключителна концентрация. Репетицията започна с поздрав за рождения ден на един от музикантите. "Поехали" - каза и веднага поиска началото на "Просветлена нощ" - първите двайсетина такта - трябваше му звукът да бъде още по-тих и интензивен. Впрочем напускам репетицията за малко, принуждава ме отново Башмет - със забележителната си "интерпретация" на програмата на тази творба, която направи пред журналистите на пресконференцията, за да им обясни колко не трябва да се плашат от Шьонберг и неговото произведение. "Не трябва да се боите от тази фамилия. А произведението е романтично, то е опус 4. Ако се не лъжа, Шьонберг сменя музикалния си език след него и няколко пъти се връща към този начин на писане. Това е просто музика, много красива музика. Зад нея стои много красива програма, това е програмна музика, една любовна история по стихотворението на немския поет Рихард Демел. Накратко казано, това е романтична любовна история: една нощна градина, лунна пътечка, аромати на цветя; и върви двойка, рокля, която плътно обвива бедрата, за нещо си шепнат, в началото нищо не се чува, после камерата като че ли се приближава... В края на краищата тя му съобщава, че е била самотна, когато той е изчезнал; те не са се виждали цяла година. Накратко казано, тя му съобщава, че е бременна. А по-нататък следва хепи енд. Защото той казва: тъй като аз те обичам, обичам и твоето дете. И... хепи енд! Аз го разказвам доста примитивно. Честно казано, доста търсих пряка връзка между това шоково съобщение и музиката. Но в музиката се оказа, че шоковите моменти са няколко, затова мисля, че тя може би не всичко му е съобщила." Тук грохотът от смях и ръкопляскания бе неописуем.
Връщам се към деловата работа, към репетицията пред концерта. Башмет е набелязал още няколко места. От Шостакович (Тринайсетият квартет) иска само едно. След което идва ред на биса "Балалайка" от Родион Шчедрин. Обясни тихо и бързо какво трябва да е пицикатото, за да има този звук. Но не се получи. Тогава Башмет взе цигулката на концертмайсторката и показа пицикатото - дърпане, отзвук, характер - всичко в едно. Гениално просто. Мисля си, че "Московски солисти" биха имали съвсем различен звуков облик, ако не бяха с Башмет. Той сякаш е мултиплицирал себе си по отношение на инструменталните "хватки" във всеки един от тях. "По принцип виолата много помага, защото аз отвътре знам инструментални секрети, принципи, които мога да разкажа. И затова "Московски солисти" имат свой собствен звук. И доколкото ми се налага да срещам други камерни оркестри, и то много добри, аз веднага чувам тази разлика, защото точно този звук те не знаят, те познават нещо друго. И трябва да кажа, че това зависи от лидера. Кой е работил с тях. В този смисъл виолата ми помага.
Дирижирането също не пречи на свиренето на виола. Защото аз много години свирех концерти за виола и като свиря, гледам диригента, слушам оркестъра, помня къде е свирил фаготът, къде - валдхорната. Но никога не съм проявявал интереса да отворя диригентската партитура и действително да почувствам, да разгледам вертикала; сега аз вече не мога по друг начин. За мен е много важно да знам какво става в партитурата - и това е много важно. Кое е лошото? Солистът с оркестъра е един. По принцип солистът е романтична фигура: понякога излъчва състояние на убеденост да превъплъти насилие, лирика, веселие. Но понякога е в състояние на неувереност. А за диригента състоянието на неувереност само по себе си вече е трагедия.(Следва пак пауза - да се види ефектът.) По принцип когато дирижирам, това ми харесва, а когато свиря - много ми харесва да свиря."
Виждали ли сте човек, като хване инструмента си в ръце, да изглежда, че расте, че става все по-висок и по-висок, че фигурата му придобива не само мащаб, но и особена плътност. И релефност. Точно това става, когато Башмет свири Шостакович. Сигурно и при Шнитке има този ефект. Поначало това е банализиран израз - "слива се с инструмента"; но тук имаш усещането, че той сякаш изчезва в инструмента, че виолата придобива особено качество на звука, защото още една душа се е вляла в нея; особена става ролята й - някаква съдбовност, фаталност иде оттам; тембърът й расте и като маса, и като обем. И Башмет го моделира, формира, укротява дори. Нямаш усещане за нищо друго; сетивата ти са издърпани, хванати от онази условна точка в пространството, от която иде звукът, от която расте музиката. От която и въздухът простенва.
Башмет свири.

Екатерина Дочева