Останалото е суша
Втора Божа заповед:
Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и що е на земята долу, и що е във водите под земята. И не им се кланяй (...)
Пета книга Мойсеева Второзаконие, глава V,
стихове 8-9


Тъкмо се спусках да кацна, когато една от лелите ми, аз имах много лели, ме грабна и вдигна високо над всички. Сепнат от дрямката, щях да изкрещя, ако не бях видял, че всички под мен се радваха. Майка ми се смееше, баща ми каза нещо, лелите също, и се вдигна весела глъчка. Окуражен от мамината усмивка, засмях се и аз и като че ли ги подканих да ме подхвърлят по-нагоре. Повториха, потретиха, нагоре и още по-нагоре. Беше чоглаво, но забавно, защото гледах отвисоко като при летене. Не бях летял над толкова шумно и пъстро множество от познати и непознати хора и неща. Всичко, освен мама, тате, лелите и колата с жълтите врати, виждах за първи път. От пожълтялата снимка в семейния ни албум личи, че това са рибарски хижи, разсъхнали лодки, коприва, прострени мрежи, безкрайни нанизи от чирози, мазите* край пристанището, хамали, коне, каруци и над тях огромния бял триъгълник на Чиракмана. Това, което го няма на снимката, бе синевата срещу Чиракмана. Онази синева, над която летях с радост, удоволствие и сладката тръпка от устрема към другаде. Реех се в тишината, гмурках се в нищото и се възнасях към светлината, докато ме събудят.
Наяве моето детство беше също радостно. То започна със смеха на сестра ми, глъчката на врабците в двора, излезе на мегдана при бандата палавници от махалата, спусна се в потайностите на дерето под нас, продължи в шеметни приключения по обраслата с върбалак вада и свърши край разсъхналите лодки до пристанището. Свърши, защото войната, която така и не разбрахме кога беше тръгнала на изток, вече се връщаше и воят на сирените често прекъсваше игрите ни, когато най не трябва. Тъкмо да се завихри последната хватка, и те завиваха зловещо. Случваше се и по средата на игрите, и в началото, а понякога и преди да са започнали. Накрая ни забраниха да се отдалечаваме от дома. Да бъдем под око, пък и да свършим някоя мъжка работа, защото мъжете оредяха. В нашия род останаха само тате, чичо Димитър и двамата ми дядовци. Затова дворът ни беше пълен с много лели. Мъжете им, взели ги запас, се върнаха след края на войната живи, но не здрави. Бате Нико пръв почина от туберкулоза, другите от друго.
Първата мъжка работа извърших през ранната есен на четиридесет и четвърта. Чичо Димитър ми връчи една празна кофа и едно шише ракия със заръката да стигна тайно до руските войници, те стануваха край града, и да заменя ракията срещу кофа газ за осветление. Тогава в града още нямаше електричество, освен в читалището, където един достоен каварненец беше стъкмил електрогенератор с трещящ мотор и целия град чуваше кога дават кино. Нашата къща се осветяваше от голяма висяща газена лампа, но откакто започна войната, газта беше изчезнала от магазините и ние палехме по някоя восъчна свещичка само докато сестра ми си напише домашните. Та аз трябвало да донеса светлината в нашите къщи, защото вече съм бил достатъчно голям и, според чичо, много силен, ловък, хитър и прочее мъжки качества. Паролата била: вдигаш шишето над Лапчооловия дувар и толкоз, другото ще направят войниците. Мини през дворовете. Кучетата те познават. Тръгвай.
Тръгнах. Провирах се през трънаци, плетища, лехи с изсъхнала бакла, балдъран** и се оглеждах да не ме види някой. Виждаше ме само добитъкът, но се преструваше, че не ме вижда, и от време на време чичо Димитър. Той наужким се разхождаше нагоре по улицата и скришом надничаше през оградите. Кой знае защо, чичо се бе наконтил като за опера: с оня тъмен раиран костюм, дето Юрдан шивачът му уши за една нощ за погребението на царя. С бяла риза и бастун. До края на живота си той не го облече повече, не видя, нито пък чу опера. Както и да е, стигнах последното препятствие, едни зли магарешки бодли, оградата и вдигнах шишето. Някой мигом го грабна, грабна и кофата и си отиде. Остана само миризмата му. Миришеше на кон. Зачаках. Може да съм чакал час и повече. Тъкмо си помислих, че ракията, че и кофата... когато трънакът се разтвори и един усмихнат татарин, почти старец, с пожълтели редки мустаци ми подаде кофата, пълна догоре с газ. Нищо не ми каза, аз също, и залазих обратно през генгерлъка.*** Минах през бодливия салкъм на Пудралиите, без да пукне клонка. По-натам оградите бяха ниски, комшийски, ала вонящата кофа беше тежка, едва я качвах върху тях. После прескачах, поемах я от другата страна и се шмугвах в копривата. Не пролях нито капка газ. Похвалиха ме, макар че бях се наклепал като малаче в зрелия бъзак. Сияех като истински герой, но когато рипнах навън да се похваля на тайфата връстници, върнаха ме с повелителното: дума да не става! У дома може, навън - не. Не може ли поне на Джико да разкажа. Не. И на Джико не може. Недоумявах, защо такъв подвиг трябваше да остане заключен зад портата.
Язък!
С мъка затаих болката в душата си. Случваше се да не издържа и понечвах да разказвам приключението, обаче стигна ли до кофата с газ, отварях дума за друго. Друг трябваше да бъда пред приятелчетата си.
Вкъщи - един, навън - друг.
Друго стана и летенето ми. Струва ми се, че точно по това време синьото под мен, което приемах като всичко, защото беше безкрайно, тихо и спокойно като съня ми, придоби някакви измерения, посоки, ориентири и като че ли започнах да виждам над какво летя. Първо видях блясъка на слънцето върху синьото под мен, спуснах се към отражението, но заслепен от студените му пламъци литнах нагоре, закръжих плавно както предишните нощи. Веднъж видях в далечината нещо друго, което сетивата ми дълго не възприемаха, защото то не беше нито синевата, нито светлината и въпреки че беше бяло, много бяло, не светеше. Гледах го отдалеко. Не зная защо отбягвах да летя натам. Не вярвам да е било от страх, защото дотогава страхът, който познавах, не беше страшен. Кикиморите от приказките на мама или еднокраките пирати, змейовете и злите духове от книжките, които отскоро зачетох, бяха страшни, но наужким.
Истинският страх дойде след войната. Страх от двукраки, въоръжени с автомати, зли, но не духове, излезли от детските разкази и песнички, а реални хора с каскети и вдигнати юмруци, които съветски войски бяха изкарали от нелегалност или от затворите. С вдигнатия юмрук те обозначаваха всичко: поздравяваха се, заканваха се на останалите или сочеха нагоре и възхваляваха нещо, което наричаха революция. С юмручен замах те дирижираха скандирането на митингите: революция - победа, гадове - фашисти, братство - равенство, кулаци - изедници, хляб - мир, и стреляха от време на време, за да потвърдят думите си. Изцъклени, потни, те държаха дълги рошави речи от балкона на общината и след всяко изречение, ние трябваше по знак на учителя, който следеше юмручните закани и възхвали, да викаме долу, слава, смърт или да живей. И въпреки добрата организация, често ги бъркахме. Тогава бяха най-зли.
Мина време и затворниците един по един, като в партизанска редица, се изнизаха от града. Поеха по-горни постове из Варна, София и нататък. Замениха ги тукашни. Искам да забравя тези хора, както с годините забравихме злините им, но, види се, страхът, който се утаява в детската душа, се размътва лесно при най-малкото вълнение и не се забравя. Двадесетина години по-късно, когато съдбата ме срещна с двама от тях, отпърво ме обзе онзи детски страх, но бързо отмина и даже се сприятелихме, защото революционната им ненавист беше еволюирала в благородство, немислимо за онази престъпна сган от 45-та. Но за тях после. Сега за туй, което ми е останало в ума оттогава.
Каварна помътня. Из града не се срещаше усмихнат човек, освен смахнатия Лашо. В нашия дом стана същото. Отиде си смехът на момичетата, които майка ми учеше на машинно плетиво. Тя, удостоена от занаятчийската задруга в Шумен, ги рекомендуваше за професионално свидетелство. Отидоха си и момчетата, които помагаха по резитба, копан, гроздобер, и дворът ни - двор на заможен провинциален търговец с голяма каменна къща, градина с много цветя, лехи и дървета, навеси, зидана фурна за хляб, склад, обор с добитък и стотици пернати - опустя. Страхът донесе слуха, че ще отнемат магазина на баща ми, с който се препитавахме. И Суютчушкото лозе можели да му отнемат, и Каварненското. И ловната му пушка, и всичко. Така и стана. Започнаха с пушката, после магазина и оставиха само къщата и едно лозе с уговорката: за тях - после. Обискираха дома ни. Местеха мебели, обръщаха чекмеджета, кормиха дюшеци, възглавници. Не зная дали имахме скрити пари, но те търсиха, търсиха целите в перушини, с освирепели очи ровеха из оборите, работилницата, по полозите, в пчелина. Страхотия! Къщата и дворът ни приличаха на София от снимките на тогавашните вестници.
Там бомбардировките бяха свършили, когато една зимна нощ нещо тресна стъклата, рикошира от черчевето и едва не разцепи главата на баба ми Деспина. Беше един камък, голям като галош. Цяла нощ треперихме от страх и студ. На другия ден тате поправи прозорците, ала ужасът, който връхлетя с камъка, беше непоправим и той остана в дома ни завинаги. Следващата вечер пак ги чупиха, тате пак ги поправи, после пак ги чупиха, но на четвъртия път чичо Димитър издебна нападателя и го подгони към дерето. Настигнал го чак към тепавицата, обаче само на една сопа разстояние. Як гръб, казваше задъхан чичо, като автомобилна гума, сигурно е на Рафаил циганина. (Видях сопата на другия ден. Беше се скъсила и приличаше на китка без цветя.) По пътя към тепавицата Рафаил бил изпъшкал, че не бил той, други го изпращали да чупи, защото сме били мръсни буржои и защото сме слушали радио Лондон. Наистина, чупиха ги по едно и също време, но кой да се сети, че то съвпада с тъпана, който известяваше началото на предаването. Тази случка се разчу и всички предвещаваха, че ще ни го върнат тъпкано, но никой не закачи чичо за боя. Битият, и той май не се оплака никъде. Само дето запечатаха радиото.
Ден-два след случката със сопата трябваше да кажа едно стихотворение от Крум Кюлявков и да рапортувам пред цялото училище, че съм готов да стана септемврийче или чавдарче, забравих вече какво трябваше да стана, но стихотворението на Крум Кюлявков помня: Никодим си няма стряха, Никодим си няма дом - всичко в пепел... Смъдеше от изгоряло. В пепел - майка, първо либе и невръстни три деца... Ужас! Безсърдечен вятър шиба разпокъсано сърце. Това пък, какво беше? Много неща не разбирах в това стихотворение. Даже не разбирах, че го бяха възложили тъкмо на мен, за да посеят, както казваше по-късно учителят по руски, другарят Димов, семето на мъстта срещу гадовете-буржоа. Нито пък допусках, че добротата, която цареше в тихия ни дом, бе белязана като предателска и вражеска. И над къщите разкошни/ на предател и на враг/ се извиха дни тревожни,/ дни на ужас и на страх. Не допусках също, че ужасът и страхът, които заблатиха навсякъде, Никодим е тук и там, ще прогизнат и в нашата къща. Преди събранието изрецитирах стихотворението с патетично проточен глас, също като чичо Митьо, но родителите оцениха първата ми артистична изява с въздишка: няма как, трябва. Отпървом не схванах какво трябва, но приех оценката за похвала, както за подвига с газта.
От подвига с газта вече знаех, че трябваше навън от дома да бъда друг. И постепенно усвоих лукавството как да говоря, или как по-добре да мълча за неща, в които не вярвах, и да върша неща, в които не намирах смисъл. Да участвам в кръжоци например, да марширувам, скандирайки Ста-лин, Ти-то, Ди-мит-ров, да лепя стенвестници и, най-срамното, да пея в хора на училището. Срамувах се, защото пеех фалшиво и бях убеден, че не бива, ама никога не бива, да излагам на присмех музикалния си недъг. Обаче на сцената чинно се стараех: О, Сталине мудром, радном и любимом... Мен и Джико туриха на четвъртата редица. Редиците бяха пет, защото хорът трябваше да е масов, но истински пееха само първите три начело, с Митьо Кайкамджозов. Той беше от горния клас, отличник, свиреше на цигулка и навярно пееше хубаво. Ние, останалите, зяпахме при всяка гласна, както сега се пее на плейбек.
Та зяпах, правех муцунки на въодушевен певец и си мислех за разни други неща: че наближава пети март, че подаръкът-пейзаж, който майсторя, се закучи, че... Подаръкът-пейзаж е, разбира се, морски: значи, вълни, вълни, в далечината нос Калиакра, както се вижда от пристанището, а пред Дълбока - една платноходка. Платноходката изрязах от едно цветно списание. Бяла и платното й, хванало вятъра, и то бяло. От бяла хартия е и следата зад лодката. Знамето на мачтата обаче се вее срещу вятъра. Как можах да го залепя наопаки?
Пеех наужким и си говорех наум, по-точно разговарях си наум като луд. Като че ли съм двама:
- О, Сталине мудром...
Опитах да го разлепя, търках го, мих го. Проклетото знаме се зацапа повече.
- ...радном и любимом...
- Затова на мястото на знамето ще проточа дългия бряг на Калиакра, имам още от синьо-зеленикавата хартия, и накрая - фара с жълти лъчи. Или оранжеви, имам и от двете.
Учителят беше сменил песента:
- К-а-а-лин-ка, Калинка, Калинка мая...
- Над фара ще напиша с печатни букви На сестра ми Деспинка, за рождения й ден. Пети март и т.н.
- Сама я-года малинка, малинка мая.
- Ще се подпиша върху морето. Вече имам министерски подпис. Х, Г с голяма завъртулка нагоре и после, раз - надолу. Морето стана много бурно. Синьо, зелено, пак синьо и бялото на чалкантията**** го направих като истински ураган. Дали ще личи подписът?
- Какалин-камая.
Осмомартенският концерт, който репетирахме, се очакваше от целия ни род и всичките ми лели щяха да се курдисат на първия ред, въпреки че не уважаваха този отскоро натрапен празник.
- Дано не се шашардисам и пропея от притеснение.
Пях, разбира се. На първия ред седеше целият градски комитет на партията, начело със секретаря Петка. Пях от страх да не се усъмнят, че не обичам такива песни. Навярно по същата причина Джико и другите от последните редици също запяха. Ревнаха високо, с цяло гърло, и настана неудържима гюрултия.
- Много добър концерт! - хвалеха ме роднините.
- Добре стана - съгласявах се аз, а някой в мен подмяташе:
- Добре, че в гюрултията моето фалшиво пеене не се чу.
Скоро се хванах да разговарям и без да пея. Ей така, аз си казвам нещо наум - един друг казва друго пак наум, и този друг съм пак аз. Аз се питам нещо - другият аз отговаря. Най-често възразява. Аз мисля едно - оня аз, наопаки, съвсем друго. А понякога мълчи. Не отговаря. Мълчи, за да ме ядоса. Мислех, че откачам.
Ставаха препирни, които не бяха свързани със забраните, но какъвто и да беше поводът, рано или късно се отваряше дума за страха. Доскоро помнех някой от първите разговори със себе си и докато годините не са заличили всичко, ще се опитам да ги възстановя:
- Едни красиви риби летяха под мен - подема по повод снощния полет единият ми аз.
- Морски лястовици - уточнява другият.
- На всяко крило имат по едно нарисувано синьо око.
- Не са криле - възразява другият. - Перки са.
- Летяха като задъхани пеперуди, ниско над морето.
- Те не летят, те плуват над водата със страничните си перки.
- Както аз плувам с ръцете си във въздуха, нали?
- Има разлика - инати се другият ми аз. Морските лястовици не летят като мене, за да се кефят. Те отхвръкват над водата от страх, когато ги подгони лефер или друга хищна риба, и си помагат с перки, за да преплуват по въздуха колкото може по-далече от опасността. Излизат нагоре в един чужд свят с надеждата да избягнат смъртта, която ги преследва долу, в техния.
- И политат. Стори ми се, че всички летят надалече от онова нещо, което, не разбрах кога, изплува на хоризонта и от ден на ден става все по-голямо.
- През зимата беше - уточнява онзи аз. То изплува от морето, когато тресна камъкът и строши спокойствието в нашия дом, и всели страха в душите ни. Когато започнахме да се страхуваме от всичко и от всички.
- Само когато летях, не се страхувах. Не се уплаших и когато онова нещо се появи, не изглеждаше страшно. Непознато беше.
- Бяло.
- Бяло като зимата. А може би бяло, като бялото на Чиракмана от онази снимка, която по-късно възстанови първите ми спомени. Намерих я на двора, цяла година след обиска, измих я и я залепих да съхне на едно парче стъкло. На нея челото на Чиракмана се издига над морето точно като онова нещо - пирамида, забулена в бяло тайнство.
- Наричаш шубето тайнство.
И т.н.
Случваше се, макар и рядко, другият да задреме и да ме остави да помечтая на воля или, още по-рядко, да отворя един от малкото спомени, които имах тогава, но най-неочаквано дремещият отваряше едното си око и ми намигваше коварно, за да препъне въображението ми. За да ме отклони накъдето трябва. И до днес не успявам да си наумя нещо от начало до край. Мислите ми внезапно рикошират в непредвидена посока. И когато разказвам - също. Разказът ми скача като бълха от случка в случка и освен че губи последователността си, губи и смисъла си. Вярвам да сте се убедили в това.
- Сега сме на Чиракмана.
Да, тъкмо преди малко се отвори дума за Чиракмана и се сетих да разкажа за него, дано пак не се отклоня, тъй като той е най-тайнственото място на земята. Бог ми даде да плавам във фиордите на викингите, да обходя руините на Картаген, да дремя в опушени будистки храмове, да се катеря по пирамидите на инките, но никъде не чух толкова ясно шепота на древните камъни, както от протегнатия към небето Чиракман.
- Иначе си е една бяла канара, няма и сто метра висока, с плоско теме.
Горе е ветровито, трънливо плато. Далеко на запад то се стеснява като шийка, за да се разстеле отново в Михалбейската мера. На юг платото е отрязано от отвесния бряг на морето, на север - от Кочбунарския скат. Там ветровете се сражаваха ожесточено и във воя им се долавяха вопли на тракийски роби, възхвали на елински воини, любовните стенания на славянски хубавици и детски глъч на повече от четиристотин поколения гети, скити, гърци, римляни, византийци, хуни, прабългари, кумани, узи, гагаузи. Разнасяха се легендите за величествения град Бизоне, коравата Карвунска крепост и ужасното земетресение, което погълнало половината от Чиракмана.
- На тюркски значело фар, светилник или нещо такова.
Това за узи, гагаузи го разказваше Иван Рафаилов, последна издънка на богат чифликчийски род, хубавец с мустачки ала Кларк Гейбъл. Май че малцина му вярваха. Не вярвам да търси Горчовото имане, казваше новият кмет. Айляк-човек, няма работа, пощи темето на Чиракмана и събира керемидки, кокалчета, халкички и ниже истории, които я са били, я не.
- Били са.
Потвърдиха го учените, които Иван доведе след дълги митарства по институти, партийни комитети и министерства. Ако съдя по това, че от археологическите бригади на Чиракмана си спомням само хубавите обветрени момичета с изпълнени моряшки фланелки, значи трябва да съм бил вече юноша, когато са започнали разкопките. Едва в началото на петдесетте години.
- Иманярите са чоплили там по-отдавна.
Разказват, че още през 1901 година е разкопано голямото каварненско златно съкровище със шейсет и шестте украшения, пластики, статуетки, венци, фиали и прочее, но за учените не е останало нищо. Според Карел Шкорпил една част е продадена на руския консул в Бургас княз Шаховски, а другата - претопена от иманярите, които, не е за вярване, са си поделили по една ока злато.
- Даже и повече, допълват завистниците.
Както и да е, Иван Рафаилов, светла му памет, осъществи трийсетгодишната си мечта. Успя да подреди музейна сбирка за историята на града в читалището, макар и с цената на горчиви компромиси. Трябваше (иначе музеят нямаше да стане) да курдиса едни витрини с няколко ръждиви револвера, пушки и бомби.
- Инструментите на комунистическите партийни работници. Все белези за хуманната същност на новата власт.
Уж реликви от "революционното движение в Каварна". Разбира се, в Каварна такова движение не е имало. Е, шушнеше чичо Доксу, преди девети някои и други оюнтии*****, като вашия Дончо, правеха пакости из Добрич, Букурещ или Мангаля, но движение нямаше. Чувало се, че из Стара България, така наричаха тогава всичко освен Добруджа, из Балкана имало цели чети партизани. Нападали мандри, кошари и бягали обратно в гората. А тук къде ще бягат? Нашите гори са чирпии******, и по тази причина тук революционно движение нямало. В генгерлъка партизани не се въдят.
Те се завъдиха след девети, думата е за 9. IХ. 1944, когато дойдоха руснаците. Та след девети някои хитреци си извадиха тапии, че са участвали в движението. Писаха се партизани, ятаци, революционери, политзатворници, интербригадисти, нелегални и легални борци, допринесли, съчувствали и какви ли не. В Каварна сякаш тапиите се даваха по-лесно. Нищо, че нямало движение, трябваше да има участници в движението, за да бъде и нашият край борчески. И получиха тапиите. И обилни привилегии получиха: от купони за сирене - ТФР, до висше образование - РАБФАК. И медали получиха.
Медалите им бяха зашити към официални костюми тип сталинка, нещо като цивилна куртка, и ги обличаха на новите празници, за да застанат на трибуната, пред която ние размахвахме книжни знаменца и манифестирахме репетирания от седмици преди празника ентусиазъм. Ура-а-а!
- Пеехме онези гадни песни.
След празника партизаните събличаха костюмите с медалите до следващата манифестация. Само Петка, важен-важен, подноси сталинката си всеки делник. След като избягаха затворниците, Петка остана най-важният човек в града, нещо като градоначалник, и макар че беше неук, гражданите го приеха, отначало на майтап, като по-малкото зло. Който пее - зло не мисли, мислиха си те. Всъщност Петка не пееше, нито пък се казваше Петка, както легендарният картечар на Чапаев. Така му казвам аз, за да не се докачат децата му. Преди да дойдат руснаците, той е бил, да кажем... Петуш и свирил на кавал по сватби и кръщенета, за да изкара някой и друг лев. Не зная дали е свирил добре, но свирил.
- Несретник.
Симпатичен несретник. Докато го туриха управник и се премести към центъра, Петка живееше в циганската махала с майка си. И тя беше куку, дори повече от него. Стана й навик, оправдаваше я той, по време на нелегалната борба трябваше да се преструва на куку, за да заблуждава врага. Видя се, че легалният живот не промени нито нея, нито него. Освен името, сивата сталинска куртка и уроците по танц в Балчик. Нищо друго.
Както и да е, каварненци бяха доволни, че новият им комунистически управник е смахнат кавалджия вместо лукав касапин и комай още тачат Петка, макар и на майтап.
Руските имена, куртките и казачокът бяха модни тогава. Не само Петуш стана Петка. Моята мила братовчедка Димитричка стана Маша.
- А Станчо стана Сталин.
Това се случи след много години. Станчо беше симпатяга, един курс по-напред от мен в Академията. Веднъж ни каза, че подал молба в Райсъвета за ново име, забравих за какво име беше, но му отказали. Подал втори път за Сталин (стиска ли им да откажат!), разрешили му след две години. Помислихме, че се шегува, но той, серсеминът му със серсемин, наистина се прекръсти. Добре, ама Сталин умря след няколко седмици, после култът падна и Станчо, свикнал да се преименува, започна да се запознава като Стилян. Изглежда, че не можал да си извади ново свидетелство, но успял да мушне в името си една буква, макар и последната от азбуката и сега в телефонния указател на СБХ вместо Сталин пише: "Сталиян Богев, живопис". Такива бяха времената.
- Думата ми беше за Чиракмана.
Той се появи в далечината през онези тревожни зимни нощи, когато, летейки съвсем сам между слънцето и морето, се почувствах уязвим от някаква неясна опасност и почувствах нужда от прикритие. Той може да е бил там и преди това, но аз го забелязах едва когато трябваше да кацна някъде. Дотогава не бях кацал. Просто се спусках и полетът ми свършваше в един друг, щях да кажа реален свят, но и до днес не съм сигурен кой от двата е реалният - в който летя или в който се приземявам.
Месеци подред кръжах предпазливо далече от Чиракмана, докато се осмелих да полетя заедно с чайките, които знаех, че гнездят в скалите му. Те крещяха силно. Не разбирах какво ми крещят, защото още не знаех езика им, но бях научил плавните им движения и ловко ги повтарях. Беше много приятно да се лети с някой друг. Спускахме се заедно към прибоя и поемахме вятъра, който ни отнасяше високо към върха на бялата канара. Понякога вятърът ни задържаше за малко и аз усещах дъха на билките, които цъфтяха горе. Неусетно бях се приближил до Чиракмана и окуражен от познатия бряг, по който палувах почти всеки ден, дощя ми се да литна над сушата. Месеци подред кръжах пред пристана и рибарската колиба на бай Аристиди и търсех сгода да премина оттатък. Понякога бай Аристиди ми махваше с ръка и пак заставаше неподвижен като свещ във водата. На долната му устна димеше покафеняла цигара. Не го помня без нея. Не го помня и без каскета, и той покафенял отдолу.
- Помня, че го свали веднъж и на мястото на каскета светна нещо като бяла тюбетейка.
Да. В един горещ августовски ден беше, трябва да съм бил 15-16-годишен, бяхме излезли за сафрид. Той, син му Вангел и аз. Над Калиакра се въртеше един джурум******* чайки, но ние бяхме на гребла и докато стигнем дотам, сафридът изчезна. Плувнал в пот, ядосан, бай Аристиди гребна през борда един каскет вода и го нахлупи на главата си както си беше пълен, за да се разхлади. Тогава видях бялото на темето му. Навярно и темето му видя тогава слънцето за първи път. И след залез слънце старецът не свалял каскета. Той затова хърка, догаждаше се липованецът Иван Чуприна - рибар от съседната колиба, хърка, защото спи с каскет. Може би бай Аристиди още спи с каскет сред водораслите срещу Еникулак. Отишъл нататък, да спаси мрежите си от връхлитащата буря. И не се върна. Бог да прости греховете му!
- А той имаше много грехове.
Аз го обичах с греховете, но за тях после.
Та бай Аристиди, нагазил до колене във водата, стои неподвижен със серкме на рамото и само от време на време махва с ръка да не плаша кефала. Кефалът е морска риба, казваше той, но харесва сладката вода и често излиза от морето, за да джапа по реките. Това, което мамеше кефала тук, не беше река. Нито пък вада. Малка - за река, голяма - за вада, тази вода извираше от чешмите под нашата къща и по пътя към морето тихо милваше върбовите клонки край бахчите, поливаше зеленчука и след дървения мост бухаше в тепавицата. Най-шумна беше водата край водениците. Там показваше всичките се майсторлъци: мелеше, отсяваше и пълнеше чувалите с бяло добруджанско брашно. Зад големия кавак коритото й завиваше към ракиджийницата, за да охлади казаните с джибри, и бързо се шмугваше в горичката под чешмата на Юсню. На това место водата се спотаяваше и ние мислехме, че си почива в хладината на драките. След каменния мост тя излизаше отново на светло и по ромона й личеше, че е някак свенлива и смутена. Оттам до байаристидевата колиба оставаше малко и тя знаеше, че зад колибата нейният път свършва. Започваше Голямото море. То ще я погълне заедно с песните на перачките на черги, с глъчката на децата, които джапаха в бистрите й води, с лудориите на маймунката на дядо Сава - градинаря, с джумбюшите на ракиджиите край казана и въздишките на влюбените, които се целуваха, скрити в драките.
- Тогава влюбените се целуваха скришом.
Вадата е вече спомен. След като каптираха чешмите, тя се смали, отъня и след години остана само една мокра следа край асфалта. Ала тогава, когато търсих сгода да литна над сушата, тя беше още там и отгоре приличаше на широка пътека, която водеше от морето нагоре към града. (...)

(...) Съдбата ме отпрати надалеко, но духом бях се заселил тук и когато намина насам, първо отивах на Суджааза да видя морето и смокиновата гора с водопадчето. Понякога водих там приятели, за да рисуваме или просто да си побъбрим с рибарите. Насядали върху съхнещите на плажа мрежи, това бяха оранжевите ивици от първия ми спомен, чакахме бакърения залез с приказките на тези забравени от Бога хора. Те бяха до един чешити, от капитана Кераноолу, всъщност капитан на лодка с 5-6 далянджии, до Петрун - българевски зевзек, който надсмиваше черната си орисия с още по-черен хумор. И двамата са покойници. Бай Георги - варненец, бивш професионален боксьор, готвач на тайфата. И той покойник. Манол - художник, който беше изрисувал със сирени цялата барака. Рисуваше с безирени бои за дограма и когато му подарих истински, той толкова ги хареса, че през ден-два ги опитваше само с пръст, докато те засъхнаха. Според Сашо Денков Манол беше най-добрият български наивист. Другите били хитреци. Данаил пък, преди да стане рибар, се препитавал от панаирджийски пехливанлък. Двуметров колос, с ръце като лопати, добряк, той се усмихваше и насън. Владо Гоев го нарисува и получи награда на една национална изложба, но Данаил си отиде, без да види портрета си. Даже не чу за наградата. Ташко, синът на бай Димитър Арабаджиоолу трябва да е стигнал до Париж, по-точно картината на кейчето с младия Ташко, която Ваня Дечева нарисува, преди да се пресели във Франция. Колко много приятели художници, писатели, балетисти, артисти се извървяха по маймунската стълба!
По нея премина и собствената ми съдба. Първо на Суджааза заведох момичето, което обичах. Казах й, че ще прекараме деня на гръцки остров, като Дафнис и Хлое сред смокините. И тя ми повярва. Тя и днес е убедена, че ако тогава Сафо бе приседнала до нас и запяла, щяхме да й пригласяме. Цели лета чакахме Сафо. Сафо не дойде, но след година-две около нас на белите камъни се заигра малкият ни син. Беше бебе, когато заплува във водите на Суджааза. Майка му просто го хвърли от лодката, готова да скочи след него, ако Андрейчо се уплаши. Той наистина се уплаши, зарита към греблото, докопа го, но се усмихна и го пусна. Толкоз. Нямаше плувни школи, спортни училища, нищо. Плуването е първичен инстинкт, защото животът е изплувал от водата и няма животно, което да не може да плува. И все пак, мисля си, не е нужно да доказва тази теория с дъщеричката си. Дали съм вече по-шубелия или остарявам...
Както и да е, убеден съм, че и внуците ми ще заплуват във водите на Суджааза. Ще чувам вечно радостния им смях, примесен с песента на птиците в смокиновата гора. Ще чувам чайките и прибоя. И ромона на водопадчето ще чувам, стига приятелите ми да не забравят да хвърлят праха ми във водите на Суджааза.

Христо Градечлиев



На Анна, като порасне































* Маза - Склад за търговски стоки (бел.ред.).






























































** Балдъран - бучиниш (бел.ред).























*** Генгерлък (от гингер) - обрасло с магарешки тръни място (бел.ред.).





























































































































































































































































**** Чалкантия - случай, в който подводните течения са в една посока, а вятърът духа от друга (бел.ред.).



























































































































































































***** Оюнтия - (диал. тур.) - играч, измамник, хитрец







****** Чирпия - клечка (храст), преносно за рядка гора (бел.ред.)








































































































































******* Джурум - ято (бел.ред.)