В сянката на любовта

Тази малка книжка включва два текста: "Страстта на фактичността" ("La passion de la facticite") на Агамбен (това есе вече се е появявало на френски през 1988 година) и излизащия за пръв път текст на Валерия Пиаца "Оттеглената любов" ("L'amour en retrait"). Този "дует" в подхождането към "концепцията за любовта у Хайдегер" вече свидетелства за безмълвната тяга на перформативността, която заема кажи-речи толкова място в посланието на това томче, колкото и казаното в него.
Парадоксално, тази демонстративност на неказаното е тъкмо в защита на внимателното четене, толкова внимателно, че не пропуска и най-беглата бележка под линия; защита на оттеглената страстност на мисълта за сметка на едрите и бъбриви биографични сюжети, които нашата епоха така обича. Защото сюжетът - скандалът - за отношенията между Хайдегер и Хана Арент присъства, разбира се, в подхода на двамата автори, но изчистеността на това присъствие, което се разкрива в самата си скритост и, напротив, се скрива в разкритостта си (ако прибегнем тъкмо тук до хайдегериански обрат) като канава за фундаменталното място, което любовта заема в мисленето на Хайдегер, е вече част от аргументацията на това двугласно томче.
Това фундаментално място на Хайдегерианската концепция за любовта е всъщност нещото, което трябва да се аргументира, тъй като преобладаващият възглед е тъкмо за отсъствието на такова място, отсъствие особено подчертано в "Битие и време", т.е. именно в писането на Хайдегер, от което би могло да се очаква отглас от най-голямата страст на живота му. В "Битие и време" думата "любов" се среща един-единствен път и то под линия, и то в препратка към два цитата от Августин и Паскал. Според Агамбен това тематично отсъствие на любовта се дължи на факта, че откритостта, прехождаща всяко познание, която се случва според Августин и Паскал в любовта, е централният проблем на "Битие и време". За да докаже изконния (originel) статут на любовта в онтологията на Хайдегер Агамбен тръгва от ранната му (прехождаща "Битие и време") концепция за фактичността като различна от употребата на този термин у Хусерл и Сартър и я проследява през по-сетнешното й разгръщане в късните работи на философа: фактичността е тук белег за "ръкотворност", за "непървичност", за "тварност", а преживяването на една фактичност, тоест на една конститутивна не-изконност (non-originarite), е за Хайдегер изконното (originelle) преживяване на философията, единствената легитимна изходна точка на мисленето. Любовта се оказва в последна сметка "страстта на фактичността" - обстоятелството, че човекът въвежда в света не просто светлината и отвора на съзнанието, а преди всичко отварянето към едно затваряне и една непрозрачност: или (и тук Агамбен цитира Арент, която цитира Рилке в текст, писан съвместно с първия й съпруг) влюбените "взаимно закриват си жребия вечен".
Валерия Пиаца разгръща и в известен смисъл по-смело формулира трактовката на любовта у Хайдегер според Агамбен: като съотнесеност с непрозрачността, като онтологична структура алетея/лете и като отваряне към нещо, което трябва да остане затворено. Тя заключава, че философията на Хайдегер не просто не е лишена от любов, а е, напротив, философия на любовта и философията като любов, където мисълта намира своето оправдание в любовното си оставяне на битието. Преди да стигне до тук обаче, Пиаца обглежда проблема за дневника през Бенямин (Пиаца напомня за откъса от дневника си "Сенки", който Арент изпраща на Хайдегер в началото на връзката им - нека тук ние пък напомним за великолепно издадените на български техни писма) и проблема за писмото и авторството през Фуко, като още веднъж през неказаното в тези обговаряния поставя въпроса за онова, което скриваме през прекомерното си говорене. Любовта.

Миглена Николчина

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Giorgio Agamben, Valeria Piazza. L'ombre de l'amour. Le concept d'amour chez Heidegger, Paris: Rivages Poches, 2003.