Преди малко повече от 40 дни се разделихме с музикалния радиоводещ

Пламен Петров.

Смъртта му "закова" 37-годишната му възраст. Оттук нататък той ще расте само в паметта ни.
В паметта ми днес той е рицар-дете, изключително добре възпитан за днешните порядки. Може би заради това не се чувстваше твърде комфортно; не го казваше, но се усещаше. Разтуха му бе музиката и знанието за нея.
Защото Пламен беше музикант. Класически хомо музикус. С цялата извънземност, която съдържа това понятие.
Познаваше много нещо до дъно в тази бездънност. Това знаем ние, неговите колеги, това знаят и неговите многобройни почитатели-слушатели на програма "Христо Ботев". Тях той обгръщаше с толерантна обич, като правеше всичко възможно, за да бъдат информирани, да слушат най-доброто, да са щастливи. Работеше много с интонация, знаеше десетки "хватки", държеше на културното говорене, имаше специфично чувство за хумор, а отношението му към слушателите беше като на пръв с равни - нещо, което малцина притежават.
Да допълня, че той беше много талантлив музикант, със слух и аристократичен вкус, подплатен с модерна естетика. Всяко откритие му донасяше светла радост. Обичаше операта и бързо се превърна в абсолютен капацитет в тази област. Но не пренебрегваше и други музикални територии. Нещо съвсем естествено за човек с неговата ерудиция.
Бе автор и на вестник "Култура", където пишеше рядко, но винаги забележимо. Думите за него бяха поредно елегантно предизвикателство; обичаше находките - свои или чужди; търсеше ги, откриваше ги.
Понякога като че предпочиташе света на своите мисли; често потъваше в тях, сякаш трябваше да чуе някакъв вътрешен свой глас. Можеше да се изолира от всичко и всички.
Обичах да търся съвет или консултация от него. Знаех, че няма да ме подведе. Беше открит и точен в преценките си. Не можеше да бъде друг - той просто беше влюбен в знанието. И в музиката.
Пламене, много ни липсваш, приятелю!


Екатерина Дочева