Постсоциалистическият литерат

Мастиленото писмо
на Мартин Карбовски

През последните седмици в медиите усилено се тематизира един несъществуващ литературно-етичен спор между г-н Недялко Йорданов и мен. С цел да се избегне последваща ескалация на дискусията, бих желал да разясня позицията си на страниците на вестник "Култура".
Още в началото искам да заявя, че към човека Недялко Йорданов не изпитвам никакви лоши чувства. За него зная малко, но го възприемам с респект и симпатия, с каквито всеки християнин би следвало да гледа на ближния си. Недялко Йорданов обаче има лошия късмет да се превърне в очите на мнозина у нас в емблематична фигура на едно негативно литературно явление. В следващите редове бих искал да се спра именно на това явление, като изрично упомена, че говоря за един събирателен образ, който далеч надхвърля личностните и други характеристики на г-н Йорданов.
Това явление е постсоциалистическият литерат. Ползваме обозначението "литерат" като пейоратив, за да отграничим литератите от писателите, едни от малкото останали, но стабилни стълбове на модерната ни литература.
Постсоциалистическият литерат (ПЛ) накратко се отличава със социален аутизъм, ретроградно мислене, патологична неискреност и един наистина нездрав песимизъм, дължащ се на атеистично възпитание и хормонален дисбаланс. Нека да се поясня.
Под социален аутизъм разбираме пълната изолираност на ПЛ от реалността и автоеротичната му себедостатъчност както в избора на темите на писанията му, така и в езика и стила му. Ако и да допуснем, че ПЛ би бил способен да генерира стойностно послание, то така би се пречупило през тази аномалия в комуникацията, че би звучало за читателя като нечленоразделна реч. Прочее тази преграда между читатели и писатели бе изградена не без съгласието на самите ПЛ през ерата на казионния Съюз на Българските Писатели. Нея има предвид Георги Марков, като пише в "Задочните репортажи" за онези "триста метра живот", които е имал всеки ПЛ по време на комунизма. Властта желаеше да отдели литератите от реалния живот, тъй като се опасяваше някой от тях да не прояви свободомислие и да не тръгне да буни читателите, едно опасение, което впоследствие се оказа напълно неоснователно. Литератът от своя страна с удоволствие се отдели от простосмъртните и заживя в някакъв зловещ unio mystica с властта-хранителка. В ограничената му фантазия Парнас изглеждаше именно така: безотчетни банкети, творчески отпуски в почивни станции и гарантирано издаване на всякое умотворение в напълно приличен тираж, стига то да няма особен смисъл или допир с реалността. Ето как ПЛ се сдоби и с диагнозата "социална агорафобия", която го мъчи и до днес: той изпитва панически страх от проблематично широки обществени пространства.
Ретроградното мислене като следваща характеристика на ПЛ се дължи на факта, че житейският център на тежестта на ПЛ се намира в едно времево пространство, което, освен безвъзвратно отминало, е и рязко отрицание на сегашното. Биологическата и творческата кулминация на ПЛ следователно са се реализирали в един контекст, така по-различен от актуалния, че напълно закономерно съзнанието на ПЛ игнорира реалността и неудържимо гравитира назад във времето, в една разяждаща носталгия, толкова неразбираема за повечето хора, живели в същото това време.
Неискреността на ПЛ се предизвиква от своя страна от непрекъснато циркулиращите в гузната му глава парчета аргументативни секвенции от един спор, който отдавна никой не води. Например: "не съм доволен - преди живеех по-добре - предадоха идеалите - какви идеали? - нали бях против! - и бях дисидент - и талантлив - защото не бях съгласен - обаче не ме преследваха - и сега съм дисидент - и пак не живея зле - но при все това не съм съгласен - против съм". Тези инхибиращи терзания неминуемо предизвикват когнитивен дисонанс, който се манифестира в това, което Зигмунд Фройд нарича "Vorbeireden" или патологично увъртане. В литературен план това се изразява в следното: вместо да гледа читателя си в очите, ПЛ зарейва погледа си някъде над главата му, стараейки се с това да изобрази поет, който общува с Музите.
Нездравият песимизъм се дължи накрая на атеистичното възпитание на интелектуалеца в епохата на победилия комунизъм. Въпреки отскорошното му повърхностно флиртуване с вярата и нейните символи, ПЛ не е наясно, че отчаянието от живота, което се опитва да изиграе и да вмени на читателя си, е грях, а не добродетел и признак на артистичност, и че който изкушава ближния си в отчаяние, върши двоен грях.
За хормоналния дисбаланс и неговите отражения върху психиката се въздържам да пиша, това не е хубаво, защото всеки от нас един ден, ако му е писано, ще остарее.
Такива са в общи щрихи характеристиките на ПЛ. С оглед на гореизложеното за мен е наистина непонятно как редом с такъв един доминантен феномен от този нерадостен период в литературата ни можаха да съществуват български гении, като Николай Хайтов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Атанас Далчев, Чудомир и доста други хора със съзнание за мисия и творческа искреност, към които читателите се захващаха както удавника за прословутата сламка, за да не ги отнесе заливащата ги псевдолитературна помия.
Който е без грях, първи да хвърли камък, ще отговори ПЛ, понаучил вече някой и друг библейски цитат, както навремето учеше избирателно от учебниците по марксизъм-ленинизъм, подчертавайки с молив пасажите, които могат да му послужат в критична ситуация. Но не за грехове иде реч. Не ми се зловидят нито паразитизмът му, нито очевидната му липса на талант, нито повдигнатият му поучително показалец, с който толкова десетилетия говореше на читателя си; в деня на Страшния Съд всички ще бъдем съдени на Най-Висша Инстанция за тези и много по-страшни от тези грехове, но само читателят може да съди за литературната значимост на един или друг писател.
Става дума за скандалния провал на тези ползващи се с пожизнен титул "писател" литерати в тяхната историческа мисия да изградят и възпитат с българска литература четящото съсловие, което във всяко едно общество е по-доброто съсловие. Това звучи твърде отвлечено, но никой не бива да отрича, че всяка историческа епоха е белязана от някой формиращ парадигмата на мислене на съвременниците си литературен характер: дон Кихот и Симплицисимус бяха Барока, Фауст и Кандид бяха Просвещението, младият Вертер и Чайлд Харолд бяха Романтизма, Грегор Замза и Петер Киин бяха Модернизма. Втренчен в собствената си криза на идентичността, ПЛ остави една част от българската история плоска и безцветна. Докато спореше за имотите на СБП, ПЛ пропусна да изпълни дълга си, а именно с широко отворени очи и с най-голямата възможна искреност да опише живота ни, единственото нещо, за което наистина си заслужава да се пише. Един once in a life time двоен исторически шанс да влезе в христоматиите и да направи благодеяние на читателите си. И като резултат сега нямаме Бойчо Огнянов, нямаме Бай Ганьо, нямаме Големанов, нямаме Страхил Божидарович Боздугански, нямаме Сарандовица, нямаме Благолаж, нямаме Гоца Герасков, останахме без герой на нашето време. За срам и позор пред идните поколения ще седим като бяло петно в историята, а потомците ще си мислят: "Ето, това е значи безвремието между 1989 и 2004, за което пише видният представител на тогавашната белетристика ПЛ". А безвремие не съществува, имаме образи, имаме характери, имаме морални низини и възвишения. Живот ли бе, да го опишеш, казваше огнярът-поет, отвратен беше, но го описа и го възпя даже. А през тези петнадесет години ПЛ само даваше писмен вид на последните напъни от комунистическата си захранка, от което се получаваше единствено мръсотия.
Ами кризата, ще запита ПЛ, попипвайки се по благоутробието, икономическата криза и тази на стойностите? Нима може човек да пише, без да е сигурен за насъщния си? Кризата, драги ми господине, ще отговори читателят като някое нервно врабче, кризата е най-добрата хранителна среда за таланта. Ако талантът не даде плод по време на криза, то по времето на материално благоденствие не очаквай от него и баберки. Нямаше ли морални кризи през 1848 и 1871 във Франция? И не родиха ли те Флобер, Юго, Мопасан, Доде? Нямаше ли икономическа криза в САЩ по време на Голямата Депресия? И не даде ли тя на света Френсис С. Фицджералд, Стайнбек, Доктороу, Вонегът? Нямаше ли всяческа криза по времето на Третия Райх в Германия? И не писаха ли по това време братята Ман, Канети, Цвайг, Кестнер? Имаше. И писаха. А вие не писахте. Седяхте, оплаквахте се и гледахте да грабите. Това наричам аз исторически провал, ще каже читателят, ще плюе с омерзение и ще си купи от немай-къде Даниел Стийл ("авторката, която омагьосва!"), където ще пише за други хора в други страни по света, а не за него и за неговия живот.
Позицията ми в тази дискусия не е никаква друга, освен тази на читател. Когато нещата в една държава не вървят както трябва, всеки има моралното право да грабне пушката и да отиде да поиска обяснение от отговорните за това. Когато читателите усетят, че литературата, която родните литерати им поднасят, не ги задоволява, те имат правото да грабнат перото и по най-ултимативен начин да поискат обяснение за опущенията. В пролога на повестта си "Прашка" човекът от Калиманица в прозрение говори за кръвожадния и ненаситен читател. Да, драги ми литерати, читателят е гладен звяр и иска да бъде нахранен с хляб и месо, по заръката на Казандзакис. Длъжни сте да им ги дадете.
Надявам се, че горните редове внесоха известна яснота за моята позиция в тази полемика. Тук не става дума за междуличностен, нито за генерационен конфликт. Става дума за един бунт на читателите, един малък rebellion litteraire, за който горните редове са ако не Кърваво, то поне Мастилено писмо, оставено до поискване на едно гише в малкия пощенски филиал в Югоизточна Европа, наречен България.
Благодаря на редакцията за отделеното ми място в поверения й вестник, като оставам

Искрено Ваш: мк



Бях на юбилея ти! Поразена съм! Влюбена съм. Луда съм по тебе, мой гений, мой ангел недостижим! Ти беше като един Христос сред фанатичната публика, която стана на крака и те аплодираше така, както те разпъваше на кръст преди години. Не се безпокой, ще си остана до край неизвестна за тебе. Но ти си в мене завинаги, от детството ми до днес, когато ставам на 27. Само в най-дръзките си сънища те виждам до себе си - такъв благороден, красив и съблазнителен. Живей!
Сара (saragosa1@abv.bg) написа на 2003.10.18 04:56

(Автентичен постинг от "Книгата за посетители на Недялко Йорданов" в официалната Интернет страница на г-н Недялко Йорданов, http://www.b-host.org/nj/guestbook.asp?page=9, оригинален правопис)