Заличаване на града
... градът говори на своите обитатели, ние говорим на нашия град, града, където сме, просто като живеем в него, като бродим из него, като го гледаме.
Ролан Барт


Градът - всеки град - е палимпсест. Пласт върху пласт се полагат в него квартали, улици, сгради, хора, празници, паметници. Градът е винаги нов, променлив, мимолетен - расте, но няма време да остарее. Бродейки из него, жителите му не помнят неговото "вчера". Само от време на време изпод лъскавите прозорци на новия билдинг проблясва споменът за обрасла с бръшлян къща; под неуютната тържественост на Ларгото прозира оживлението на "Търговска" и пасажа "Свети Никола"; в тихите зали на Градската художествена галерия прошумоляват парижките вестници и клюките на Градското казино.
Предвкусвам изложбата "София - сто лица" докато вървя към нея, мечтая я, припомням си любими образи на града, важни места, предпочитани времена. Когато посягам към вратата на галерията, ръката ми трепери като пред любовна среща. За мен това не е (само) художествена изложба.
Не само за мен. Дочувам обсъждания как са построени крилата на Университета, кога софийските трамваи са пребоядисани в червено, защо някои (тоталитарни) сгради липсват в определени платна. Каква ти тук условна реалност! "Това не съответства на действителността!", презрително махва с ръка един зрител и се заглежда по друга, по-правдива картина, отдава се на мечтания по (своя) отминал град.
София, обичам твойто минало,
твоята история и твойте спомени.
Във пръстта ти плесенясват гробници
на империи загинали.
*
"София - сто лица" е посветена на една годишнина, а всяка годишнина е повод за празник и повод за ретроспекция. "София - сто лица" е вглеждане в историята на столицата (обявена с решение на Учредителното събрание от 22 март (3 април нов стил) 1879 г.), но и на градската й галерия (създадена 50 години по-късно по предложение на тогавашния кмет ген. Владимир Вазов), обзор на колекцията картини на софийска тематика, но и на софийските художници. Преди всичко обаче тя е прочит на историята на града, на главите, които с радост препрочитаме, и на травматичните страници, десетилетия прескачани с мълчание.
Точно срещу входа гордо се е опнала "Посрещане на IV армия" (Антон Митов, 1914). Не мога да откъсна поглед от двете деца в долния ляв ъгъл - момченце в моряшко костюмче и момиченце със синя рокличка. Точно тези деца ми създават чувството за тържественост - заради ясно маркираната разлика в кодовете на празника и делника, на нивото на модата и на нивото на жеста, така размита през 1990-те.
От друго едно тържество ме побиват тръпки - "Манифестация по случай обявяването на България за република" (Никола Танев, 1946). Кодът също е недвусмислен - празник по задължение, празник в униформа. И чудовищният контраст между деликатността на Двореца и грубоватата монументалност на комунистическия паметник срещу него.
Изобщо, 40-те са мъчително за спомняне време, време на ужас, рани и смърт: от "Погребението на Н. В. Цар Борис III" (Евгени Поптошев, 1943) до "Поклонение на септемврийчета" (Константин Трингов, 1949). Помежду - най-голямата травма в историята на града: "Бомбардирана София" (Цанко Лавренов, 1946), "Разрушената София" (Владимир Мански), "София през бомбардировките" (Светлин Русев, 1964). Давам си сметка, че никога не съм разглеждала фотографии от онези години и едва ли бих искала да гледам. Посредничеството на боите и платното прави болката малко по-поносима. Мястото на тези картини все пак е в най-малко видимата зона на изложбата.
Този град, този град, който е толкова стар,
столица шумна на третото българско царство,
с каменни улици, с тъмни, опушени гари,
с бляскави букви и с надписи странни нашарен.

Градът е система от топоси, но и набор от социални практики - публични и частни. Публичният град може да бъде изобразяван без любов, той изисква уважение. Частният град изисква страст, съпричастност, нежност, грижа. Много от картините на софийска тематика не проявяват нито едното, нито другото отношение - те изобразяват "къщи" или "хора" като удобни обекти за рисуване, без история, без истории.
Други обаче, като "Улица "Пиротска" и "Антим I" (Веселин Стайков, 1937) успяват да уловят граничното пространство на старите софийски квартали - нито съвсем публично, нито съвсем частно, носещо особена атмосфера, сякаш смесваща Средиземноморието и Париж, какъвто го познаваме чрез Атже и френското арт-кино.
Този град отдавна не съществува, но следите му са доловими - толкова по-ясно, колкото по-софийско е самосъзнанието на художника и зрителя. Доловими са в уюта на обкичените с пране "Софийски къщи" (Славка Денева) и "Из София - къщата на Борис Денев" (Дора Кънчева, 1968), в мечтанието на "Зимна нощ в София" (Андрей Даниел, 1984). Следи, които познавам от семейната традиция, от "Бивалиците" на Вера Мутафчиева, от мансардните спомени на приятели.
Не съществува и публичният град от "Булевард "Дондуков" (Денчо Чоканов, 1943), под невероятните тълпи на чиито трамвайни спирки прозира спокойствието на една любима фотография на Димитър Карастоянов от 1910, върху които се наслагва "Час пик" (Румен Гашаров, 1979) - възможно най-подходящата метонимия за истеричния живот в социалистическия град.
Соц(арт)градът за добро или за лошо е мястото на собствената ми социализация, затова иронията на "Фасада" (Стефан Янев, 1989) и "Ежедневие" (Текла Алексиева, 1984) не може да не ми достави удоволствие. Макар да изпитвам носталгия по онзи "Дондуков", моят град започва в панелните комплекси.
Под булото на златната мъгла
безмълвно свети "Александър Невски".
И бавно във огромните стъкла
увяхва вече слънцето залязващо.

Натрапчивата амбиция на изложбата е да проследи промените в емблематични за града места и сгради, но и в тяхното изобразяване. Това я прави още по-амбивалентна - тя е колкото художествена, толкова и "архитектурна" или "градоустройствена" изложба. Реакциите на Александър Балабанов и Райко Алексиев срещу приетия през 1938 г. Мусманов план усилват тази амбивалентност - не само с градоустройствения коментар, но и с внасянето на полемичното слово като важен елемент на градското живеене. Трудно ми е да преценя към кой прочит на изложбата би трябвало да се включат некоментираните портрети на тримата най-заслужили кметове на града - Димитър Петков (01.11.1888 - 07.10.1893), ген. Владимир Вазов (07.04.1926 - 14.03.1932) и инж. Иван Иванов (25.05.1934 - 09.09.1944).
Съпоставките от рода на "Александър Невски" (Цанко Лавренов) до "Златната църква" (Лика Янко, 1981) до "Храмът "Св. Александър Невски" (Зина Юрданова, 1989) и т. н. не ме въодушевяват. Най-видимият резултат от тях е убеждението, че иконичността не е най-важната страна на изкуството и че оригиналността на подобни формални съпоставки се изчерпва толкова бързо, колкото вица в заглавието на изложбата.
Тя обаче наистина не е (само) художествена изложба, а иконичната й страна неизбежно подтиква към някои градоустройствени размисли. "Дворецът" (Борис Иванов, 1942) ми изглежда странно "сбъркана", докато не си давам сметка за по-естественото градоустройствено решение между прозорците на Двореца (независимо дали е Национална художествена галерия) и централната софийска улица да има дървета.
"Сбъркан" е и нездравият живописен интерес към Кремиковци. Неговата антиестетика, античовешкост и антиприродност не могат да бъдат прикрити нито от държавната поръчка, нито от превръщането им в жизнерадостни абстракции. Затова пък "Мрак и светлина" (Петър Дочев, 1984) ме забавлява с утопичността си, която превъплъщава София в Манхатън и по чудесен начин заличава от панорамата Партийния дом. Заличаване, което напомня на "Улица "Левски" (Иван Кънев, 1995) - картина, която с минимално итерпретативно усилие доставя максимално идеологическо и градоустройствено удоволствие. На преден план вляво - старата софийска сграда, пъстра като историята си, изобразена с грижа и в подробности. Зад нея, на среден план - Министерство на отбраната, по-скоро скицирано, привличащо погледа само с... часовника. В дъното - Витоша, препречена от бледосив силует, който софиянци наричат "Кубадински билдинг". Без да е забравено, това огромно архитектурно недоразумение е дистанцирано, заглушено, скрито - както от картината, така и от градското пространство.
Да бъдеш в този странен град,
така внезапно тих понякога.
Да преминаваш в светлината му,
да влизаш в неговия мрак.

Градското живеене е и естетически опит - дори когато не е свързано с артистична практика. Особено живописен "кадър", рамкиран от две срещуположни сгради; поглед към утринната руменина на Витоша; внезапното удоволствие от незабелязвания преди скулптурен детайл на фасадата на стара къща...
Макар "София - сто лица" да отклонява вниманието от художниците и живописните характеристики на творбите, акцентирайки върху темите и подтиквайки по-скоро към херменевтично четене на картините, естетическите избори в софийската (живописна) история не могат да останат незабелязани.
В каталога Аделина Филева (автор на идеята и подбора за изложбата) прави кратък хронологичен преглед както на избора на теми, така и на естетическите избори на "софийските" художници, но онова, което ме вълнува повече, е как ежедневният естетически опит на града е отразен в картините.
Първата ми мисъл е за "Народният театър" (Никола Петров, 1912). Две години след построяването си една от най-красивите софийски сгради блести сред есенните силуети на дърветата в Градската градина. Картина, преизпълнена с любов и надежда, с вяра, че изкуството - театър, архитектура, живопис - не е безсмислено.
Съвсем друга е "Народната банка" (Никола Тузсузов, 1940) - фотографски композирана, с достатъчно типична за града гледна точка. Съзнанието, че едната от рамкиращите сгради вече я няма, допълнително усилва интереса ми.
Разбира се, най-очевидният естетически опит в града са парковете и градините, градските околности, Витоша.
Изненадана съм обаче колко много от картините ги изобразяват. Личните ми предпочитания не са такива, но някакъв японски привкус в акварелната лиричност на "Зима в Панчарево" (Йордан Гешев, 1971) ме кара да бленувам по български Хокусай, който да гравира "36 изгледа от Витоша" в цвят или "100 изгледа от Витоша" в черно-бяло.
Впрочем, графиката, фотографията, оформлението на албуми и книги, скулптурата също са много важни градски артистични практики и заслужават да бъдат помнени, класифицирани и гледани.
В един далечен парк ще седнеш сам във здрача
и кестените там небето ще закриват,
ще слушаш ветрове, замислено ще крачат
в алеите жени, спокойни и красиви.

Разбира се, всяка класификация е обречена да създава усещане за хаос и недовършеност; ако си позволя да перифразирам Борхес, бих могла да кажа, че очевидно няма класификация на града, която да не е произволна или съмнителна. Причината е твърде проста: ние не знаем що е град. Което не пречи да продължаваме да се опитваме да подредим, да структурираме града. Както прави това не само изложбата, но и - неколкократно - придружаващият я амбициозен каталог, носещ оформителския почерк на Надежда Олег Ляхова.
Подреждайки града не според естествената му история, не разпластявайки го малко по малко, а около определени сгради (без да се интересуваме от околното пространство), ние го фрагментираме, деконструираме, отнемаме му правото на цялостност и правото на история. Но историята на града - всеки град - е изтъкана от заличавания, забравяния, разрушавания. С изборите и пренарежданията си на 100 (или 350 - все едно) лица изложбата и каталогът, които трябва да честват (образите на) града, заличават, забравят и разрушават хиляди други образи: лицата на града, който родените в него не обичат да наричат "столица". Останалото е - живопис.

* Стиховете в текста са от поемата "София" на Александър Вутимски.

Лора Шумкова

Лора Шумкова е студентка в магистърска програма "Семиотика" в Нов български университет.