1934

Пречупената демокрация

- В спомените си за 1934 г. Муравиев, когото Кимон Георгиев три пъти сваля от власт, говори за пълен разпад на политическата система, на правителството, на Народното събрание, за пълнa корупция и разпад на системата в България.
- Това е състоянието на нещата при управлението на Народния блок, то съвпада със световната стопанска криза. Изкупните цени на земеделските произведения за Германия рухват пет пъти. Няма пари не само за чиновници, за лекари и за учители, но дори и за офицерите. Шест месеца българското офицерство не си получава заплатите. През това време "племената", както ги наричат, в Народното събрание се борят за тлъстия кокал или за постното дробче. Управлението на Народния блок е коалиционно. Има един министър-председател - Никола Мушанов, който, общо взето, се справя с външната политика, но вътре в страната корупцията е с небивали размери. Народното събрание се превръща в говорилня, губи всякакъв авторитет. При това положение през ноември 1933 г. се свиква поредният конгрес на Военния съюз в Драгалевци и неговият секретар Дамян Велчев обявява, че партийната партизанщина вече е взела връх над издихающата демокрация и че трябва да се прави преврат.
За преврата, разбира се, има икономически причини, има и политически, и морални. Една от тях, която Дамян Велчев непрекъснато изтъква, са убийствата по улиците на София. Тогава ВМРО е разделена, всеки ден се гърмят. Когато цар Борис III приема германския пълномощен министър Евгений Рюмелин, гърмят под прозореца на двореца. Каква е тази европейска столица, в която стрелят в центъра? Само през 1933 г. има около 200 убити, макар че през есента убийствата престават, защото цар Борис III дава ултиматум на правителството да спре това изтребление, което ни излага пред външния свят.
Убийствата престават, но ни връхлита шпионската афера. През 1930 г. полковник Маринополски е бил невинно обвинен в шпионаж в полза на Югославия и е бил изтезаван в една воденица от хора на ВМРО. Един български полковник е пребит от т.нар. неотговорни фактори... Ето така се натрупват различни причини и решението за преврата е взето през ноември 1933 г. Организира се един оперативен щаб, който изготвя план не само как да се извърши превратът, но и кой да задържи властта след него. Кимон Георгиев, който е председател на "Звено" и е близък на Дамян Велчев, предлага да оглави бъдещото правителство. Предварително се взима решение да се забранят политическите партии. Така че този преврат е много по-съществен за развитието на страната от деветоюнския преврат. На 19 май не само се сменя едно правителство с друго, но се сменя политическият режим. Суспендира се Търновската конституция, разтуря се Народното събрание, забраняват се политическите партии и се обявява нова ера за българската държава.
Превратаджиите се наричат обновители, създават дирекция "Обнова", решават да обновят цялата държава.
На 9 юни 1923 г. има съпротива. Около 10 дни земеделците организират съпротива срещу преврата, има силно брожение. На 19 май 1934 г. няма никаква съпротива. Никой не скача в защита на демокрацията. Дотам сме я били докарали.

- Как се ситуира този преврат в европейския контекст по това време?
- Много добре се вписва в тогавашния европейски контекст. По това време в три четвърти от Европа има тоталитарни диктатури - Съветска Русия, фашистка Италия, нацистка Германия. Или пък авторитарни и военни диктатури - Полша, режимът на маршал Пилсудски, адмирал Хорти в Унгария... Тук, на Балканите, навсякъде е авторитарна диктатура. Но, за разлика от съседните държави, замисълът на деветнайстомайците е правомощията на царя да бъдат ограничени. Дамян Велчев казва: "Царят да си царува, но не и да управлява. Ние ще управляваме България". Докато царят мълчаливо одобрява деветоюнския преврат, той е против деветнайстомайския, тъй като знае, че целта му е да свие личната му власт.
- Но защо всъщност през 30-те години "силовите" режими се настаняват в Европа?
- След Първата световна война се смята, че партийно-политическата система си е изживяла времето. Една Ваймарска република, сравнително демократична държава, просто рухва. Хитлер сам си разчиства пътя. Но самата Ваймарска конституция създава предпоставка за политическа диктатура, тъй като създава хаос, безработица, глад. Човешката лична свобода вече няма такова значение. Какво означават личните свободи или човешките права? Те вече избледняват. Хората се интересуват от хляба, а не от свободата или от човешките права.
- Тоест, смятате, че европейската система излиза извън контрол...
- Да. Демократичната система се запазва може би само в Англия и Чехословакия. Дори във Франция тя е силно атакувана от дясно. И там има крайно десни движения. В България хората си задават въпроса за какво е това Народно събрание. Кому служи?
- Доста близко до днешното отношение.
- Доста. Имайте предвид, че (може да прозвучи еретично) за България тези години без парламент - 1934-1938 г., са най-добрите години на икономическо възстановяване и политическа стабилност след войните. Неслучайно навремето Комунистическата партия се сравняваше с 1939 г. Това е най-добрата година. Не казвам, че без парламент сме живели по-добре. Но тогава въпросите "Какво значи парламентаризъм?", "Кому служи парламентът - на народа или за лично обогатяване?" са се поставяли остро. Разбира се, в днешно време Европа не би позволила авторитарен режим в България, ние отиваме в Европейския съюз. Но в онези условия, в една авторитарна и тоталитарна Европа, деветнайсетомайският режим не е бил изключение. Така че е нямало външнополитически сътресения.
- И превратаджиите спокойно започват да управляват с наредби-закони...
- Да, въвеждат извънредно законодателство. Започват с местното управление. Кметовете вече се назначават. Кимон Георгиев казва: "Стига с тези неграмотни кметове!" и назначава преди всичко запасни офицери. Намалява министерствата от дванадесет на девет. Орязва висшето чиновничество. Въвежда режим на икономии. Дава пример отгоре - прави области. Примерно, прави от двадесет и седем окръга осем области (което след това Тодор Живков възпроизведе през 1987 г.). Това също намалява администрацията. Решава да укрепи държавата, като заимства от Мусолини корпоративната система. "Нас не ни трябват политически партии. Те за нищо не стават." Саморазпуска "Звено" за пример. Превратаджиите заместват партиите с корпорации по професионален признак, създават камари. И обявяват: "Царят ще си бъде в двореца и ще има представителни функции, но не трябва да се намесва нито във външната политика, нито във войската. Той е върховен началник, но има един Висш военен съвет, който ще взима решения и ще уведомява царя." Създават разширен състав на Висш военен съвет - министърът е председател, а след него са вече началници на дивизии и т.н. Така че те изземват основната опора на царя - войската.
Но офицерството допуска една основна слабост. Офицерите се борят срещу партийната партизанщина, но искат да управляват пряко. И започват да управляват, да си делят министерските постове и във Военния съюз се разцепват на три. Царят се възползва от тези разцепления. Понеже Кимон Георгиев е по-опасен, царят посочва генерал Пенчо Златев за министър-председател, след това Андрей Тошев, второто временно правителство... Междувременно Военният съюз става една казионна организация, нещо като профсъюзна организация във войската. Генерал Златев призовава: "Ние вече сме на власт. Дайте всички офицери да влязат в съюза."
През лятото на 1935 г. Дамян Велчев емигрира. Отива в Белград. Следят го и му устройват клопка да се върне. В Сливница го залавят и се вдига шум, че има опит за преврат. Тогава царят поставя въпроса: "С кого е офицерството - с Военния съюз или с мен?". Офицерите, естествено, ще бъдат с царя. Те така са възпитавани, полагали са клетва пред царя и за тях той е върховният началник. Това вече е залеза на Военния съюз.

- Тогава се полагат основите на авторитарната власт.
- Цар Борис се бори против деветнайстомайците и постоянно им създава пречки. На 3 март 1936 г. генерал Христо Луков като министър на войната ги събира във Военния клуб, чете една заповед за разтуряне на Военния съюз, за изгарянето на архивите му. (Самият генерал Луков е във Военния съюз и иска да му се изгори молбата за членство.) Офицерите и войниците са деполитизирани. Те не само не могат да гласуват, те са лишени от граждански права. Нямат право да бъдат избирани. Разрешават се само гимнастически дружества - "Юнак", колоездачното и др. Запазва се две трети от извънредното законодателство, за да си укрепи Борис III авторитарната власт. Той, например, четири години управлява без парламент, и то много добре. Цар Борис с голямо неудоволствие приема изборите през 1938 г. Избори обаче за какъв парламент? Безпартиен. Няма политически партии. Царят не ги възстановява, защото те му пречат. Безпартиен парламент с мажоритарен избор и с назначаване на чиновниците и правителството. Така десет години България е със суспендирана Търновска конституция.
- И логиката на недемократично, централизирано управление, утвърдена след 1934 г., преминава през 1944 г. и си продължава нататък.
- Но от 1934 г. до 1944 г. имаме безпартийна или надпартийна власт. Любопитното е, че Кимон Георгиев, човекът, който суспендира Търновската конституция, когато прави третия държавен преврат на 9 септември 1944 г., обявява, че се връща, за да я възстанови... Да възстанови многопартийната система. Той вече се отказва от безпартийната власт и прегръща каузата на Отечествения фронт, Комунистическата партия, Земеделския съюз "Пладне", социалдемократите и т.н.
- Което трае четири години.
- По-малко, три години. След това се налага еднопартийна диктатура. Една партия, една държава, един вожд. Разбира се, "силната власт, силната ръка" - това започва от 19 май 1934 г. Но старите оценки за някакъв военно-фашистки преврат просто не са достоверни. Вярно е, има влияния от италианския фашизъм, но не може да се говори за фашистки преврат. За да има нацистки, фашистки или болшевишки режим, трябва да има една партия, както е имало в Германия, Италия, Русия. А тук е било безпартийна власт.
- Защо България през XX век - от 1934 до 1989 г., с едно кратко прекъсване, е имала нужда от силна власт, независимо от нейната форма - безпартийна, цар, партийна, генерален секретар - все става дума за силна вертикална власт?
- Когато питат някого кой е най-големият български държавник, казва, че е Стефан Стамболов. Като го питат кой е Александър Малинов, не може да се сети. През 1998 г. възстановихме 22 септември - деня на независимостта. Министър-председател тогава е Александър Малинов. Дори бившият булевард "Людмила Живкова" го кръстиха "Александър Малинов". Обаче хората не знаят кой е той. Три пъти е бил министър-председател на България. След деветнайстомайския преврат е един от най-големите опозиционни водачи. Той дори казва: "Аз предлагам сградата на площад 'Народно събрание' да се разруши, да се направи площад 'Кимон Георгиев' и да се построи паметник на Дамян Велчев". През март 1938 г. по време на предизборната кампания - вече има два инфаркта, знае, че е обречен - държи реч в театъра и силно развълнуван рухва на трибуната и умира, защитавайки каузата на демокрацията. Сега всички помнят Стамболов, а Малинов? Българският народ уважава силната ръка и това е нашата народопсихология. И за Тодор Живков... Аз не знам друг народ, който да е наричал своя комунистически диктатор Тато или бай Тошо, но не подигравателно.
- То си беше патерналистичен режим в последните му години. Как да не му кажеш Тато!
- И има една носталгия. Вземете днешния политически живот, макар че генерал Бойко Борисов казва: "Стига с тоя рейтинг. Вече ми е неудобно от това". Вижте кого издига над всички българският народ? Не политик, а един генерал. Той олицетворява силната ръка. Със самото си присъствие олицетворява силата на държавата. Ако генерал Борисов състави едно правителство, той ще изчисти мафиотите за една нощ - така вярват някои. В условия на парламентарна демокрация в България човекът, който има народната любов след Тато, е неговият охранител. Това никак не е случайно. При нас демокрацията няма дълбоки корени. И на Балканите също.
- Сигурно ще трябва да я поливаме по-дълго, за да пусне и по-дълбоки корени...
- Когато едно общество е в криза - политическа, нравствена, когато има икономическа криза, беднотия, обезверяване, хората хич не ги е еня, както казваше Андрей Ляпчев, за демокрацията. "Аз съм си изключил радиаторите. Не ме грее твоята демокрация", казва един мой съсед, безработен инженер. Аз му обяснявам, че за мен като историк най-важното е, че имам свобода на словото и на печата. Нямам цензура над главата, която да ме тормози. А той какво казва? "Не ме грее..." Така че не може да се залага на тази магическа дума "демокрация", както и на "свобода". Нашите политици смятат, че, като кажат "свобода" и "демокрация", народът е замаян и ги обича. Не е така. Когато има свръхочаквания, има и свръхразочарования. Преди 1989 г. имахме право да гласуваме, без да избираме. Сега вече имаме право да избираме. И ние се възползваме от коя свобода? Да не гласуваме.
Как на 19 май 1934 г. сутринта един не се изправи да каже: "Да живее демокрацията! Долу преврата!". Никой. Дори един Никола Мушанов! След преврата Мушанов и другите министри се оплакват: "Ние, законно избраното правителство, сме свалени с преврат". Но не казват, че лошо са управлявали. Показателно е, че общественият отзвук, който Мушанов и другите очакват - как площадите на София ще се напълнят с възмутен народ - не се случва, никой, никой не се явява. След лошото управление, на 19 май Дамян Велчев спокойно може да говори за "издихающата демокрация". Според Велчев не той е унищожил демокрацията, тя вече е била издихающа. Просто Военният съюз се намесва, за да създаде нова държава. И тогава се намират заплати и за офицери, и за учители, и за лекари. Оказва се, че е имало заплати, имало е някъде пари в банката...


Разговора води Христо Буцев


Проф. д-р Георги Марков е виден историк, директор на Института по история при БАН


Спомени на съидейника

[Няколко месеца преди 19 май] Но докато в Германия, а с нея и в цяла Европа, се задаваше лавата на новия исторически вулкан, в България продължаваше политическият водевил с безвкусните пазарлъци за "постни дробчета". И най-убедените демократи се чувстваха смутени, сконфузени от постъпките на една власт, която демонстрираше демокрацията като дързост на парламентарното мнозинство да действа против всяко политическо приличие. Противниците на този ред продължаваха да мечтаят за нови авторитети и да теоретизират върху тях. Завърнал се от Германия, посетих Димо Казасов и се опитах да го убедя, че е време да минем от литературната борба към обществено организиран поход, "инак събитията в Европа ще ни изпреварят и ще ни сварят неготови". Макар и да бе ходил във фашистка Италия и да бе написал брошура в полза на фашизма, Казасов отхвърли тезата ми за евентуално избързване на събитията.

[Няколко месеца след 19 май] "Новата държава" си я бях представял едва ли не като идейния унес на едно национално възкресение, като волева завера на целия народ, в която той, надигнал се като историческо войнство, вижда пред себе си - като войските на император Константин някога - късната поличба на една победа над самия себе си. В нея нацията, българската нация, трябваше - по думите на Ернст Ренан - да бъде "референдум на всеки ден", ежедневно даваният обет за догонване на мечтаните исторически хребети, върху които да пламнат огньовете на завършеното дело. Новата държава трябваше да бъде родена в светлината на политическото ни възкресение, не в добата на едно съзаклятие, трябваше да стане дело на спонтанната воля, не на тайни пароли, тя трябваше да изгрее в песента на едно мощно надигане, не да се намести в забраната на една блокада. Привържениците на тази нова власт трябваше да подадат, като по даден знак, глава и да се наредят зад нея, не да се присламчват поединично в надеждичката за някой пост.
С други думи, 19 май не бе възтържествуването на една идея, а спекулация с нея. Нейната мистификация и профанация, политическата байганьовщина, живееща от вродения ни респект към българската войска.[...]
Новата държава трябваше да бъде победата на новото над старото. "Новото" на 19 май се оказа идеологичен аборт на политически неграмотните, който обърка историческото развитие на страната. Нищо, че той бе посрещнат благосклонно поради натрупалото се отвращение от партизанската демокрация - надеждното очакване към новата власт се оказа онзи малък капитал, който бе бързо консумиран и на негово място тази власт насади първоначално съмнението, а след това разочарованието и накрай отрицанието, и още по-лошо: безразличието.

Безсъници

Стефан Попов


Разговор с
проф. Георги Марков



Първото условие за сполука в журналистическата професия - единствената тайна за успеха на журналиста, са добросъвестността и безкористието. Читателят трябва да чувства, че от всички колони и редове на вестника лъха грижата за общото благо, че тоя, който пише във вестника, мисли не за себе си и за своите лични интереси, а се движи от благородните чувства, продиктувани от загриженост за съдбата на своите близки и за изграждане на едно по-добро бъдеще на страната и народа. Тъкмо това обстоятелство придава на журналиста качеството на обществен служител и прави от вестникарството една от най-важните обществени служби. Тоя обществен характер на вестника се проявява в оная постоянна грижа за ръководене на читателя към по-доброто, по-красиво и по-човечно отнасяне към живота, без които вестникът се обръща не само в никому ненужно, но и опасно за обществото предприятие.
Поставен сред водовъртежа на всички интриги, слухове и мълви, с които е пълен нашият живот, журналистът, чийто върховен дълг е да служи на истината, трябва да отделя вярното от невярното, тенденциозното от искреното и да насочва непрекъснато обществото към чистата, неподправена истина.
Познаващ борбите и страстите, с които е изпълнена нашата действителност, журналистът трябва да насочва постоянно своите усилия към помирение на противоположните интереси, стремейки се не да раздухва, а да укротява страстите, които водят към обществено разложение.
Истинският журналист, проникнат от съзнанието за своята висока обществена роля, трябва да живее с чувството, че той е най-близък сътрудник на управника и че еднакво с него той носи тежката отговорност за бъдещето на страната и нацията.
Андрей Тошев,
Министър-председател
на Царство България
Из Обществената роля на журналиста, във Вестник на вестниците, 17 юни 1935 г.; препечатано във Вестник на вестниците, 2004 г.