Ужасеното тяло човешко

Бях решила да пиша този път за една красива и хармонична книга, която се занимава с "естетическата същност на християнството". По една ирония на случайността само ден по-рано гледах "Страстите Христови". Тези два текста - книгата на Емилия Дворянова и филмът на Мел Гибсън - по странен начин бележат за мен границите на човешкото преживяване. И не мога да пиша за горната граница, без да се оттласна от долната; не мога да се зарея в усещането за трансцендентното, без да се измъкна от пропастта на ужасеното тяло.
Сега, когато френските удоволствия на постмодернизма започват да стават история, все повече виждам, че изкуството не може да бъде лишено от нравствени импликации. Разбира се, нямам предвид педагогическите аспекти на някакво морално внушение, а една скрита, дифузна, художествено кодирана идеология на начина, по който се възприема човекът в неговата неизбежна обвързаност с другите хора. Изкуството трябва да бъде разбирано като послание. (И почти всяко послание представлява "литература", т.е. някакъв вид фикция на символичния опит.) В този смисъл филмът на Мел Гибсън има съвсем ясни "анти" аспекти на художествено въздействие: антисемитски, но също така антихристиянски, и по-общо античовешки, за да не изброявам останалите подробно. Единственото съмнение, което изпитвам, е доколко той може да бъде наречен изкуство и по-точно какъв вид изкуство - защото безспорно е (исторически) изкуствен и (технически) изкусен - може да представлява. Опитах се да направя един хипотетичен експеримент. Изрязах мислено тези части, които представляват чисто насилие (около три четвърти от целия филм) и резултатите се оказаха любопитни. Филмът е силно шизофреничен; в много отношения той тежнее да се разпадне в двойки противоположни явления. Най-напред имаме не един, а два филма със съвсем различна стилистика. Първият, по-кратък и в някакъв смисъл рамкиращ другия, е ясно положен в жанра на холивудското "фентази". Тук красивият дявол снове между хората, малки демони с окървавени зъбки хапят (душата на) грешния Юда, а Бог разцепва земята в мига на Христовата смърт. Посланието на този филм е също банално фентази - доброто (все някога) ще спечели.
Вторият филм във филма е изграден върху екстатичната стилистика на демоничните култови практики. Негова сцена и свят е насиленото човешко тяло, в този случай - едно културистки скулптирано мъжко тяло, което без особено символично претоварване може да побере/издържи мъката на земния свят, допълнено от цяла плеяда гротескно разкривени, готически информирани образи на инферналното у човека. И тук посланието е ясно, само че казва точно обратното на това от първия филм: доброто не (може да) съществува. Това, което притиска зрителя, не е силата на "злото" послание, а именно шизоидната невъзможност да мисли (филма, но също така изобщо) в астигматичната оптика на двете послания. Липсва всякакъв момент на естетическо откровение, всякаква перспектива на символичен катарзис. Дори не ми се говори за това в каква степен текстът манипулира следите от исторически истини, запазени около делото на Исус, както и вътрешната истина на библейския текст. Това със сигурност не е история (въпреки опита за живописна етнографска убедителност на битовия декор), а груба митология на самата идея за историческа достоверност. Напомня ми за тоталитарната манипулация на нашето славно минало върху "историческия" фон на турските зверства. И все пак във филма има нещо, което бих могла да харесам - това е учудващата липса на мизогинистичен аспект. Даже обратното - жените са ясно отчленени като носители на доброто; а може би те просто остават някак извън човешкото? И, разбира се, българското присъствие: бледичкият Йоан на Христо Живков и симпатично психологизираният Пилат Понтийски на Христо Шопов. Всъщност можем да кажем, че жените и българите са единствените "хора" в тази демонична митологизация на (анти)човешкото.

Милена Кирова







Думи
с/у думи



Страстите Христови. САЩ, 2004. Режисьор Мел Гибсън. Разпространява Александра филмс.