Българското кино в Ню Йорк - фестивал или промоция
Доста думи неусетно, но трайно се настаниха в езика и живота ни през последните години. Викаме им чуждици, но свикнахме с тях - нито можем да ги изгоним, нито дори да ги преведем. Използваме си ги. Процесът, общо взето, е безболезнен, докато употребата на някоя от тях не се окаже криво- или недо- разбрана. В случая иде реч за думата "промоция". Съзнанието на средния потребител я асоциира с хубави неща - главно безплатни, намалени, или направо "аванта". За производителя тя означава разход, без който не може да се мине, а за рекламния отдел - тежък труд. Когато обаче накрая теглим чертата, се оказва, че потребителят е този, в чийто джоб се бърка най-дълбоко, а производителят е "на далавера".
В доста сфери новите правила на "алъш-вериша" заработиха гладко. Има обаче производители, които все още не могат или отказват да вникнат в смисъла на думичката "промоция". Оттук не е трудно за всеки, който е прочел заглавието, да отгатне следващото изречение... Не ми се иска да завъртам отново старата плоча как средства няма и как производителите на българско кино (частните продуценти, от една страна, и държавата - от друга) трябва не само на теория, но и в сърцето си да приемат новото верую - промоцията.
В случая съм доволна да опровергая донякъде собственото си черногледство: един от спонсорите на 4. Фестивал на българското кино в Ню Йорк (16 - 17 април 2004) бе Министерство на културата в лицето на Националния филмов център, а негов патрон - министърът на външните работи Соломон Паси. Основният спонсор и двигател на събитието е организацията "Българо-американски културен обмен", представлявана от актрисата Жана Караиванова, която от известно време живее в САЩ. Преди пет години тя е била в основата на първия фестивал, който е включвал съвременни и доста ретроспективни филми. Отогава целта е събитието да е ежегодно и да представя основно нови филми. Тази година програмата бе съставена от 7 филма: "Асистентът" (реж. Илия Костов), "Емигранти" (реж. Ивайло Христов и Людмил Тодоров), "И Господ слезе да ни види" (реж. Петър Попзлатев), "Подгряване на вчерашния обед" (реж. Костадин Бонев), "Дан Колов " (реж. Михаил Гецов). "Пътуване към Йерусалим" (реж. Иван Ничев), а "Господин за един ден" (реж. Николай Волев) беше единственото ретроспективно заглавие.
Жана Караиванова сподели, че селекцията до голяма степен зависи от това кои филми са готови (и субтитрирани!) около половин година преди фестивала, когато програмата трябва да е окончателно потвърдена. Уви, всичко, което не попада в категорията "игрално кино" остава извън играта. Причината, естествено, е "недостиг на средства".
Единствено от игралните филми може да се очаква нужната възвръщаемост за балансиране на бюджета. За да се покажат и недотам рентабилни ленти, е нужно по-сериозно финансиране. Що се отнася до програмата от игрални филми, за всеки, който следи производството в България, е ясно, че подборката е доста изчерпателна и показателна.
Каквото и да кажа за многообразието и изобилието на живота в Ню Йорк, няма да е достатъчно. Всяка минута се случва нещо, което вероятно си струва да се види - независимо дали се интересуваш от кино или от математика например.
Един от начините за отсявка е мястото. Антологията на филмовите архиви, където фестивалът се състои вече за трети път, е едно от престижните кина, посещавано главно от киномани с вкус към авангардно или малко познатото чуждестранно кино. Самият факт, че в програмата им са включени български филми, е форма на признание. Голямо предимство при партньорството с тях е и мрежата им за реклама и разпространение на информация. В град като Ню Йорк това, естествено, е от жизнено значение. Потенциалната публика, дори и да не се втурне да гледа, най-малкото прочита, че има такова нещо като българско кино.
Затова въпросът за последователността на събитието е особено важен. За сега тя се спазва успешно, като изключението е 2003, а причината - 11 септември. Чувство за реално присъствие може да се създаде единствено чрез постоянство. И макар начинание като Фестивала на българското кино да изглежда капка в морето, един от начините всичките му издания да придобият смисъл, по-голям от чистия им сбор, е ритъмът да не се прекъсва. Самата Жана Караиванова окачествява усилията си като промоция, като един вид "подготвяне на почвата" за предполагаемия бъдещ успех на българското кино. Малките стъпки, направени навреме могат да се окажат изключително полезни.
Международните фестивали и специално организираният показ на български филми в чужбина са почти единствената възможност нашето кино да види свят, а и главно светът да го види. Всяка сериозна възможност за изнасяне на културата ни трябва да се използва максимално и да се възприема като приоритет. Възвръщаемостта може и да не се почувства в близкото бъдеще, но, рано или късно, усилията ще дадат резултат. Не малко страни дори използват, и то доста успешно, киното като средство за реклама. Само че преди това рекламират самото кино.
За първи път тази година фестивалът в Ню Йорк е получил институционална подкрепа. Жана Караиванова казва, че и за пръв път я е потърсила, защото първо е искала да заяви сериозност и последователност. Отпуснатите от държавата средства, макар и скромни, могат да се възприемат като нов етап в историята на фестивала. Остава да се надяваме те да идват редовно всяка година и дори, според по-смелите мечти - да се увеличават. Защото фестивалът е фестивал, т.е. празник за публиката - всеки свързва думата с нещо приятно и забавно. Важното в случая е, че той се се състоя. Без фойерверки, но с публика. Все пак не ме напуска страхът, че все още важността на влагането на средства в подобни прояви не се приема с необходимата сериозност. Усилията трябва да продължат, за да не се обезмисли и направеното дотук. И дори и за сега да изглежда повече в сферата на мечтите, нека си пожелаем български филми да се показват и в Линкълн Сентър или Музея на модерното изкуство. Както каза Жана, "там трябва да те поканят". А поканата вместо да се чака, е по-добре да се заслужи.

Мила Войникова