55 години стигат!
Има една срамлива дата в българската история - 19 май 1934 година. На нея колебливо трептящото тогава огънче на демокрацията е полято със студена вода, за да припламне за малко през 1944 - 46-та години и да потъне задълго в пепелта на времето.
Датата бе срамлива при социализъма, въпреки че я бяха етикетирали като "монархо-фашистки преврат" и като такъв се изучаваше в училище. Социалистическата история обаче трудно успяваше да отговори на въпроса защо монархо-фашистите Кимон Георгиев и Дамян Велчев оглавиха "революционното" правителство на 9 септември 1944 г.
Датата е срамлива и днес, особено за тези, които в началото на 90-те използваха историята за демократични цели - спомняме си, че за тях времето преди Девети беше идеала за демокрация, спомняме си как говореха за "потъпканата от комунистите" Търновска конституция. Те въобще не споменаваха, че Търновската конституция е суспендирана още през 1934 г. и че всички следващи исторически процеси са повлияни от това суспендиране - включително Референдума за монархията и Народната република. Кой обаче да ти мисли тогава за такива дреболии: лозунгът беше "четирдесет и пет години стигат!" и той ритмично си пасваше с "Времето е наше!" (в известната мелодия).
Изглежда 19 май е дата, сложна за четене и за днешните историци - и те не се занимават много-много с нея.
На 70-годишнината от Деветнайсетомайския преврат има над какво да се замисли човек - все пак тогава България (с почти всеобщо съгласие) прави една от малкото решителни крачки в историята си. В интерес на размишлението върху пътя, който е изминала страната ни по пресечения европейски терен, нека спомена две противоположни оценки на свършеното от Военния съюз и Звено.
Първата е, че в интерес на близки, тактически цели, те прекъсват развитието на демокрацията, едва прихванала се след народовластието на Стамболийски и преврата на Сговора. Тя е близка до нашето днешно мислене, но трябва да се справи с успешното икономическо развитие на България след преврата - въпреки (или поради) липсата на демокрация. Втората оценка е, че във време на увеличаващо се в геометрична прогресия многообразие и противоречивост на обществения и икономическия живот и все по-трудното му удържане в управленски рамки, България взима решение за опростяване, т.е. за централизиране на управлението. Черпейки с пълни шепи европейски опит. Тогавашното "европеизиране" на страната обаче трудно се съчетава с господстващото днес историко-философско гледище за предимствата на демокрацията - още повече, че засега крахът на авторитарните и тоталитарни режими го потвърждава напълно.
Има и трета оценка за свършеното от деветнайсетомайци. Че превратът им отваря път на едно - адекватно на българския народ - управление, което намира своето продължение след Войната. Но тази оценка е скандална, срамна е - не съвсем за пред хора.

Христо Буцев