Трите дни на Емил Попов
Първото, което се вижда от входа на СГХГ, е голям кон. Зеленопатиниран и в естествен ръст, доколкото мога да преценя, мощен, леко трътлест, стабилно стъпил с три крака, само предният ляв е повдигнат, без да е прегънат. Именно този крак внася безпокойство, нарушава статуарността, променя изцяло статичната тежка форма. Всъщност конят е изненадан от нещо вдясно, спрял е внезапно устрема си (оттам повдигнатият крак), извил е шия по посока на дразнението (оттам пък е впечатлението за трътлестост на тялото) - става дума за мигновение, превърнато в скулптура.
Като се замисля, точно граничните състояния винаги са ме привличали в произведенията на Емил Попов. Там, където краткото наблюдение на реална случка веднага се превръща в обобщение - мигът среща вечността просто така, без преход, без междинни етапи, без улесняващ зрителя "разказ". Моментно разсеяният кон е идеята за кон, въплътена в художествено произведение: силно, енергично и много динамично същество, волно, диво и откликващо само по себе си. Тоест, извън паметниковата тържествена застиналост, в която най-често го срещаме, или показните барокови демонстрации на два крака...
Поради безпреходната граничност болката в произведенията на Емил Попов е особено мъчителна. В изложбата виждаме животно, което вие - цялото е протегната нагоре страдаща муцуна. Не може да се каже какво е. Две рисунки го показват като нещо многооко и многорого, но в скулптурната форма рогата са само издатини, а очите са неправилни дупки. Но това не е важно, разбира се, а пронизителната болка, която излъчва и която е абсолютно зашеметяваща. Понякога Емил Попов преднамерено търси разказа и тогава точно наблюдаваните движения му служат също така добре, както в отделната обобщена скулптурна форма. Например за новороденото агънце изправянето е най-първа жизнеутвърждаваща задача. Изпълнението й е свързано с множество опити и падания, успехи и неуспехи - и докато ги наблюдаваме, докато се възхищаваме на умението на скулптора да ги улови и пресъздаде, всъщност четем разказа за живота и за смъртта.
И други разкази има в изложбата: атакуваща змия, която разпръсква наоколо си отровно агресивна аура; трогателно дете, пиещо вода; птица, готова да полети надолу, и т.н. А после стигаме до кирпичени палети. Просто подредени една до друга, призоваващи да се насладим на материала - така, както и художникът го е направил. И се взирах аз в рехавата засъхнала кал със стърчащи оттук-оттам сламки, и си мислех как това нетрайно нещо от векове изгражда по селата хамбари, къщи, а и животи в крайна сметка...
Внезапната тридневна изложба на Емил Попов в СГХГ е импровизирана, създадена на принципа "това имах в ателието". А както знаем, посещението в художническо ателие си е истинско откровение. Довършени и недовършени произведения, нахвърляни и захвърлени идеи, успокояващи постижения и трескави търсения - всичко клокочи като в алхимична лаборатория. И постепенно се заражда и добива форма новото. В изложбата това е пластиката срещу кирпичите. Можем да я прочетем всякак: гигантски очукан древен съд, стилизиран торс, страховит тотем. А можем и да зарежем четенето в полза на абстракцията, доверявайки се само на интуицията и сетивата си. Моите подсказват, че художникът отива към друго гранично състояние - на трайното с вечното, изпълвайки и двете с артистично съмнение...

Диана Попова