Параболите на далечността
Орлин Тодоров. Далечността в мисленето на Запада. София: ЛИК, 2004.

Орлин Тодоров въвежда оптиката на далечността като "стратегическо понятие, подход към нещо, което макар и предварително текстуализирано в опита, остава неясно, неподдаващо се на усвояване, интригуващо и все пак невъзможно". Нека обаче това намерение не ни подвежда. Още тук сме длъжни да уточним, че подхождането към невъзможното в този случай е разгърнато в разкази, които са премерени, точни, спокойни и - да употребим една дума, която рядко приляга днес някому - сладкодумни. Това се дължи, струва ми се, на своеoбразната хитрина на пътя, избран в книгата на Тодоров - всъщност тя изследва не невъзможното, а по-скоро от пункта, в който невъзможното (наричано далечност) се появява, с елегантна ведрина проследява онова, което може да се каже. Поне така изглежда.
Така далечността, при цялата си непознаваемост и непреводимост, се разгръща в увлекателни фигури и разкази. Далечността на другия ("дивака"), на външния спрямо Запада (за запада ще говорим по-сетне), която Тодоров изследва в контекста на антропологията, чрез работата на Малиновски, Леви-Строс. Гриол, Клифърд Гиърц.
Далечността на изключения, изхвърления от обществото - на престъпника и най-вече на лудия, на когото Тодоров е склонен да припише върховното място в скалата на далечността - видяна през призмата на Фуко от "Надзор и наказание" до "История на сексуалността". И най-сетне вътрешната далечност - другото в нас, изтласканото, несъзнаваното - през търсенията на Фройд. Като концептуална средина на тези както фигуративни, така и теоретични постановки на далечността в мисленето на Запада Тодоров полага Хайдегеровото разбиране за далечността на най-близкото, за чистата дистанция без измерение. Така това, което на пръв поглед може да се привиди като поредица от текстове, рехаво обвързани от един не особено настойчив лайтмотив, се оказва внимателна картография на проблема за далечността. И още нещо. Ако другият на общността (чуждият, дивакът), другият вътре в общността (престъпникът, лудият) и другият в индивида (То, несъзнаваното) представят далечността като по-скоро пространствена, фигурите на Одисей и на Шизото (Белия Лъв, този гениален и най-прочут български луд), с които Тодоров започва и съответно завършва своето изследване, придават на далечността темпоралността на един сюжет: от "първия пътешественик", запечатан в обективната стихия на епоса, до "последния човек", зашифровал космическите си общения в уникалните си писмена.
Тази поредица от кристализации на далечността е неизменно съпътствана от рефлексията върху писмовността и нейните ефекти на отсъствие. От полиглотизма на Малиновски, който успява да удържи разпадането си в ситуацията на "многокатно" изгнаничество благодарение на научния дискурс, но заедно с това оставя и свидетелството за живеенето на това разпадане в дневника си, до новосъздадените под диктовката на Космоса езици и писмености на Белия Лъв размисълът на Тодоров върху писмовността успява да ни преведе от деридианското осмисляне на отсъствието до неговия срив в света на шизото под напора на непомерно значение: там, където знакът Е.
Но освен за далечността и писмовността, книгата на Тодоров е за много други неща: за "догонската метафизика", за китайското писмо, за апориите на смъртта, за реда по време на чума, за портретите на лудите - живописни и фотографски, за човека-вълк... все чудни, екзотични неща. Защото - ако си позволим едно малко нещо буквалистко подместване на Деридианската рамка на това изследване - не е ли всъщност писането за далечното единственото писане, не е ли писането за далечното единственият начин да се пише? И като как да мислим далечността в мисленето на запада - като далечността, която западът мисли, или като далечността, която мислим в запада? Иначе казано, какво мисли мисленето на далечността за мисленето ни тук и сега? И "запада" в заглавието ограничението на изследвания обект ли поставя, или мярката на отстояние на субекта на изследването?
В средата на деветдесетте в Софийския университет течеше един семинар, воден от Богдан Богданов, върху "Своето и чуждото в българската култура". Самото случване на този семинар се нуждае, за да бъде разбрано, от контекста на деветдесетте: от разнокомпонентния натиск, включително от гледна точка на изследователското финансиране, който тежнееше, тъкмо когато си мислехме, че сме направили далечното близко, от универсални субекти да ни превърне в балкански идентичности. По-грубичко казано, тъкмо когато взехме да излизаме, взеха да ни тикат обратно един в друг. А нима "другият" не мисли далечното и защо антропологът не забелязва това? - пита се на едно място Орлин Тодоров. На друго място той показва брилянтна чувствителност към теоретичното движение, посредством което Фройд превръща вменяваното като еврейска идентичност в универсална ситуация. Дали това движение не е парабола за движението на собственото му изследване и на цялата наша любов към теоретизма въобще?
Във всеки случай едва ли е случайност, че единственото взривяване на българска реалия в тази книга за далечността се случва посредством Белия лъв, посредством писмената на Шизото, гения на билионите мозъчни звезди. Като че ли "своето" е тъкмо онази прекалено близка прекомерност на значението, която безпрекословно налага с космическия си диктат една напълно нова, неразчитаема система от нива и нива от знаци, за да бъде записана. Но пък кой и как ще я чете? В светлината на тази финална експлозия на реалното далечността се разкрива като модусът за изговаряне на една непоносима близост. Под разказа за далечното книгата на Тодоров е притча за близкото, за невъзможно, неизказимо близкото.

Миглена Николчина