Помие свири и дирижира

Жан-Бернар Помие остава верен на "българската си връзка" и някак не забравя, че в България е свирил още като съвсем, съвсем млад. И слава Богу! Защото концертът му с филхармонията - като солист и диригент с творби от Бетховен (Втори клавирен концерт) и Шостакович (Десета симфония), за мен ще остане единствен досега в сезона на оркестъра като музикантско преживяване, в което съставът пожела да се опита да припомни на своята публика равнището и формата, на които е способен.
И как да не го направи с такъв музикант и професионалист! Защото Помие не е представител на епидемичното днес явление на дирижиращ инструменталист, където срещаме многобройни и трагични, и комични случаи. Помие просто е и пианист, и диригент. И истински музикант. Тъкмо затова в концерта на Бетховен беше съвсем естествен преходът от клавиатурата към оркестъра. Ръцете на диригента сякаш досвирваха във и чрез оркестъра, довършваха, доизписваха онова, което оставаше недоизказано в пианото. Но и никакъв отлив от инструмента не се наблюдава - той свири все така интересно, дълбоко, същевременно брилянтно и красиво и в конвенцията на класическата традиция разполага спокойно "еретични" нюанси, звукови петна и динамики, които по много спокоен, естествен, но и елегантен начин допринасят към днешния поглед върху Бетховеновия звук, в който понякога силовостта доминира повече, отколкото е необходимо. Тук всичко носеше белега на една свежест, окъпана с редките наноси от опита на зрелия музикант. При това с едно излъчване от сцената, което ни връща назад, към универсалната фигура на "маестро ди музика", комплексна и авторитетна, фигура, която носи цялата отговорност.
Работата с оркестъра бе впечатляваща: най-вече по отношение на диференцираното звукоизвличане при Бетховен и Шостакович. В Десетата симфония Помие концентрира вниманието около централни драматургични фази в творбата, без да акцентира специално върху една или друга част. В съзнанието му симфонията "вървеше" монолитно, единно, нацяло и тъкмо по този начин той изгради и интерпретацията си - една обща линия, която не се разкъсваше от многобройни ефектни акценти, към които творбата може да подведе. Същевременно чухме доколко пълно и изцяло диригентът се ползваше от многообразието във възможностите на оркестровите групи (не всички можаха да "грабнат" този шанс) и до каква степен трагиката бе изведена начело, независимо от разпространеното трафаретно тълкуване на творбата "от мрак към светлина", на което и самият Шостакович сигурно доста се е усмихвал. "Писах я след смъртта на Сталин и никой досега не отгатна за какво е симфонията. Тя е за Сталин и годините по времето на Сталин. Втората част, скерцото, е музикален портрет на Сталин, грубо казано. Разбира се, че има и много други неща в нея, но това е главното." Нямам представа доколко Помие е запознат с този текст на Шостакович, но в неговия прочит на нотния текст твърде последователно надделяха метаморфозите на трагичното. С една нова актуалност на посланието.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо