Литературният стадион
Изглежда, в литературата (имам предвид българската литература) днес достигнахме предела, в който все по-отчетлива е нуждата от по-ясен поглед или най-малкото от по-определено творческо себеузнаване. Досегашните патоси от времето на прехода, делението на поколения или според политически пристрастия, убеден съм, трябва и ще отстъпят назад. Ако това не се случва достатъчно видимо засега, то е, защото все още литераторите - писатели, поети, критици и теоретици, като инерционно цяло продължават да поддържат конюнктурата на противопоставянето. На извънлитературното противопоставяне. Да, знам, че литературният процес не бива да се разглежда като нещо "чисто", извън и независимо от социума, но, тъй или инак, нужно е да се поддържа или да се открива непрестанно някаква мяра за връзките и прехожданията помежду им. В това отношение вината, доколкото може да се говори за вина, разбира се, е еднаква във всички лагери и кръгове. Съществуването на такива "лагери" и "кръгове" днес само по себе си вече е слабост, защото отказва да се превърне в "естествен" процес, а до голяма степен все още бива идеологически (а не естетически или философски например) мотивиран. Но ако поетите и писателите - независимо от възрастта си и независимо от жанровите и формалните си предпочитания - не изпитват поне човешко уважение един към друг, поне колегиална и творческа почтеност, ако не се интересуват един от друг като автори, казано просто, доникъде няма да я докараме (не иде реч всички да се харесват, да се прегръщат и да пият заедно, а да се познават именно в литературата). Също така - и в един по-общ контекст - нередно е точно литераторите да продължават да поддържат зейналите между поколенията и светогледите празнини в България. Тези пропасти не само в литературната ситуация, но изобщо между генерациите и между техните културни стандарти, като че ли изискват и своеобразно надлично премисляне, и сериозност спрямо културните моди, и предварителен отказ от интелигентските клишета, обясняващи екзистенциалните напрежения чрез противопоставящи се категории.

Time out

Резките разминавания, неумението и нежеланието за литературно общение, взаимното непознаване и априорното отричане според мен са много по-болнави, ако ги видим като културен и исторически процес или пък като загуба на морален ангажимент (загубата на морален ангажимент често се познава по морализаторския тон).
Друг, също толкова значим въпрос е, че българската литература (или по-скоро литературната критика, когато не е чисто оперативна) и до ден днешен продължава да говори вътре-в-политико-поколенческите дадености, едновременно с това подминавайки ги и оставяйки ги зад гърба си като ненужен баласт и като предмет на историята след 50 години. По-забележим тук вероятно е само стремежът към демитологизация във всички направления, който е здравословен дотолкова, доколкото не прехожда в тотална деконструкция на ценностите само заради едностранчивата идея, че "митът" е нещо вредно за днешните "над-митични" дни. С други думи, едва ли демитологизирането и деконструкцията сами по себе си могат да служат като стратегическа визия. Може би казаното дотук да звучи твърде острастено, но патетиката, дори и патетична, не отменя същината на въпроса, нито пък го прави ненужен. Аз не апелирам за загуба на памет за последните години, не и за отказ от позиция, а точно обратното. Всъщност липсите в културата и в традициите идеологизират паметта и с това правят отношението към тях все по-хаотично, все по-непродуктивно. А за съжаление или за щастие - не мога да преценя точно - до този момент ние практически нямаме аналитичен пример, според който или против който да градим каквато и да било теза за "успешно" или "неуспешно", за "добро" или "слабо" литературно произведение; за "значима" или "незначителна" съвременна българска литература.
На първо място тук естествено (защо да е естествено) идва поколенческият проблем, делението по чисто физически признак. Нещо, което по принцип е свидетелство за незряло общество, за "провинциална култура", тъй като литературните поколения са нещо отделно от физическите. Припокриват се донейде, разбира се, но така или иначе природата им е различна. Импровизирайки, ще кажа, че една от характерните черти на "провинциализма" е неговото далекогледство - едномерното отправяне на взора "навън" и надалеч, което не толкова съди за стойностите на "чуждото", колкото присъжда липса на стойност на "своето" (диалектически това води до фанфаронски национализъм, който е другият стълб на "провинцията"). Тоест липсата на адекватен мащаб за сравнение е "провинциализъм", тъй като културологичните теории по същество не са "дидактични", както и глобалните процеси не са прости и "ясни" и не могат да играят ролята на концептуална кинкалерия. От своя страна, на по-ниско ниво, под фасадата на този спор у нас надничат и някои бързи присъди от прехода, и пазарът, който също няма как да е универсално мерило за качество. В противен случай Джаки Колинз например е по-гениална (sic!) от Марина Цветаева, а Джон Толкин - гигант в сравнение с Михаил Булгаков.
Преди известно време в предаването "Всяка неделя" на Недялко Йорданов му бе обяснено, че е посредствен поет, за когото е крайно време да се оттегли в пенсия; че "съвременното поколение" не се интересува от него и подобните на него. Добре, аз самият като цяло (с някои малки изключения) не харесвам поезията и поетиката на Недялко Йорданов (човека не познавам). Работата е там, че не чух нито един литературен аргумент в подкрепа на такава яростна претенция. Чух, че "поколението", което ще рече все пак тесният кръг познати на говорещия, не се интересува от този вид поетика и защото не се интересува, крещи. Къде е проблемът и защо го правят? Нали и по принцип не съществува такъв литературен аргумент от висша инстанция, според който рязко и отведнъж да присъдиш талант едному и бездарие другиму. Само че, изглежда, литературните аргументи не са им необходими, понеже практически не за литература, а за "място под слънцето" се говори. Оттук по-лесно, поне аз, мога да изровя предимно раздразнение плюс няколко локви завист, което не е непременно осъдително. В такъв случай караницата действително престава да бъде за литература и преминава под друг знаменател. Но какъв следва да е той - поколенчески, политически, социален... И нужна ли е точно такава караница? Фактът, че една група писатели и поети са по-често канени по различни медии и снобски тлаки, кара други писатели и поети да се ядосват. Защо им е? Какво им отнема това - известност или талант? Разбира се, разядосването обикновено се прикрива с ред предимно морални бележки, които обаче точно защото са морални, са като двуостър меч и лесно могат да се обърнат срещу ползващите ги, особено когато самите те са достатъчно медийни фигури. Няма да говоря за политическите упреци, понеже те напоследък все повече губят смисъл. И слава Богу! Тъй или инак, повтарям, почти - ако не и напълно - липсва литературният аргумент.
И тук идва основният въпрос - съществува ли такава систематична теория, от принципите на която да извеждаме, включително и чисто оперативни, заключения като горепосочения пример с Недялко Йорданов, а и с много други? Не мисля, че съществува такава; не знам и дали имаме, или не, нужда от такава. Идеологическите схеми, разработвани и прилагани в българската литература десетилетия наред, като че ли все пак са оставили и до днес у немалка част от пишещите навик за заемане на генерални позиции, както и голяма степен на незаинтересуваност от читателя. В тази практика търсенето на "собствения" читател отстъпва на абстрактния, социологизирания обект, както и пред желанието същият абстракт да бъде научен що е добра и що е лоша литература; що е изкуство и що е чалга. Между другото воплите, че културата загива, които пък са по-скоро възлюбена тема на "старите", в някаква степен са рефлексия върху този абстрактен, усреднен читател, зрител, слушател и т.н.
Добре, но читателят нехае за това, не му пука на читателя, нещо повече, той - особено с разпространението на интернет - претендира да бъде и писател, т.е. - според нашия тертип - да престане вече да чете и да започне да твори, защото... защо не. Това вероятно допълнително фрустрира професионала и пак го повлича към изолиране в групи и кръгове, определящи се според едни или други, да ги наречем образователни, формално-хуманитаристични критерии. Този процес е естествен, но става и "абсолютен", тъй като се формира според принципа "столица-провинция", а още нямаме конкуриращи се, равностойни академични центрове и освен това литературният "стандарт" не е от същия тип като научния, за който преди известно време говореше тук проф. Георги Каприев.
От друга страна, в България все още е живо мечтанието по "народния" писател, който "живее с болките и надеждите на обикновените хора". Според този идеал творецът, който отива през една част от годината (или пък изцяло) да живее на село, между "простите" хора, за да твори там, едновременно копаейки градинка, сечейки дърва и потягайки покрив, е стъпил на верния път и като литератор, и като човек. В този романтичен възглед за ролята и значението на литературата и на твореца има нещо мило, ала реалността, уви, е безпощадна към уютния романтизъм. Всъщност обикновено местните хора, особено ако съответният пишещ не е родом оттам и не е на достатъчно почтена възраст, гледат на него с някаква смесица от добродушно снизхождение и уважение; като на преждевременно развито дете, което все пак не е наясно с нещата от живота; екзотична птица, от която няма реална полза (не носи яйца например), но е красива, не вреди и разнообразява интериора. Това не значи, че хората въобще не са наясно и не оценяват изкуството, а само че биха го оценявали дори авторът да живее от другата страна на океана и че няма пряка зависимост между двете неща. Примерите са достатъчно - от едната страна е Уилям Фокнър, фермерът, а от другата - Оскар Уайлд, дендито. И така нататък. Освен това местните писатели и поети, често се случва, са най-малко четени и признати точно на местна почва и това лесно може да се потвърди. В този план между живеенето-на-село и пишман планинарите например, които излизат от големия град с едно предварително естетизирано очакване да подишат чист въздух, да се "сблъскат" с природата и да пият домашна ракия край хижарския огън, няма съществена разлика. Най-много вторите да отворят работа на планинските спасители, което и често се случва, за съжаление. "Планински спасители" за писатели обаче не съществуват.
И така, фактът е, че "обикновени, прости хора" няма - най-вече писателят трябва да е наясно с това. Фактът е, че не съществува автоматична връзка между интелектуалец и писател - не всеки писател е такъв, нито пък е задължително да бъде такъв, за да е писател; не всеки интелектуалец пък може да се похвали и със словесен талант. Не е измислено и правило, което ако спазваш, ще станеш голям (или поне приемлив) поет или прозаик. Дали ще живееш на село или в града, дали ще се разхождаш из горите, или, облaкътен на балкона, ще гледаш панелните гета, е проблем на собствения избор и на вида чувствителност, а не на творческото послание; дали ще нижеш рими, или ще пишеш хайку; дали ще поставяш препинателни знаци, или ще ги избягваш; дали ще ползваш "класически" или "постмодерен" ключ; дали ще говориш за наркоманите, бандитите, историята, селото, музиката, секса, спорта - всичко това не може да е причина, не може да е повод, още по-малко може да е смисъл на и за междуличностно противопоставяне. Пределно инфантилна е позата на "неразбрания" и на "бунтаря", още повече днес, когато съществуват множество възможности за издаване и за литературно или медийно присъствие. Тази фанфаронщина, ясно е, си е право на съответния "революционер", както и право на хората е да не му обръщат внимание или да му се смеят. "Бунтарството" носи заряд, когато е противополагане на конюнктурата, а не когато е стремеж към присъствие на всяка цена, ergo, "нова" конюнктура. Затова, струва ми се, че е по-смислена концентрацията на творческото внимание "навътре", отколкото към "останалите". Своето си, вътрешно полагане на литературни задачи. По същия начин ми изглежда по-честно личността на автора да не се стреми да бъде непременно "отпред", пред "масите" и в "обектива", а обратното - по-назад, по в сянка, "след" тях. Това, виждате, отново са морални, а не литературни предложения. Те няма и как да са друго, защото е невъзможно да разгърнем каквато и да било литературна теория до ранга на субективно поведение. Казано просто, ако си раздразнен (макар че, пак казвам, не виждам смисъла в това) от Недялко Йорданов, от Стефан Цанев, от Антон Дончев, от Дончо Цончев и така нататък, не е ли по-редно да се опиташ просто да пишеш и пак да пишеш, а не да им крещиш колко са бездарни, т.е. колко си талантлив ти самият. Нещо, което не се доказва, нито пък има как да се докаже с поколенчески лозунги, с комунистическо-антикомунистически заклинания и с морализираща надменност, зад които на всичкото отгоре не стои съответстващ им житейски път, тоест са си вид папагалство. А пък ако някой, както ти се струва, се изживява като социален ментор, казано евангелски, тебе що ти е. Кое ти пречи - че те поучават, или че ти отнемат територия да поучаваш самият ти? Впрочем тези "критики" и обвинения в бездарие са обидни не толкова за съответните поети и писатели, колкото спрямо хората, които ги харесват и четат. А все пак има и такива хора, макар че не желаеш да ги видиш. И по коя логика тогава ще имаш правото да искаш от тях и как ще очакваш от тях - които всъщност презираш и не те занимават - да се интересуват от собствените ти писмовни напъни? Да, има смисъл да се говори и да се пише за тези процеси и проблеми, за "новото" и за "старото", за отношенията им, но да е все пак в рамките на литературната и на културната проблематика. Нека да е литературна критика, а не личностни нападки, обвинения и обиди. Това никому няма да помогне, нито пък ще "поучи". Да не превръщаме литературата (и поетиките) в сектори от стадиона само защото това ни изглежда по-лесно за котиране в общественото пространство. Но ако все пак и без това не можем да минем съвсем, не е ли по-добре да е според английския спортсменски дух, където подкрепяш преди всичко своите и много по-малко крещиш срещу другите.

Марио Коев

Бел.ред. Длъжни сме да уточним, че отпечатаната тук статия беше предложена на редакцията на "Култура" преди публикацията на "Постсоциалистическият литерат" от Мартин Карбовски в бр. 19/20 от т.г. Това е единствената причина, поради която Марио Коев не отчита новоразвитата позиция на Карбовски.
"Литературният стадион" обаче поставя достатъчно по-значими въпроси, а "Култура" е готова да публикува техните отговори.
Както и нови въпроси пред "самопонятността" на литературната ни ситуация...