(Анти)икономиката
на рок ъндърграунда

Добродетелите на направи си сам и механиката на отхвърлянето на парите

Стане ли дума за рок, повечето културолози, публицисти и социолози традиционно клонят към един от двата полюса: или разглеждат рока като капиталистически продукт на "масовата култура", или го провъзгласяват за бунтарска суб(контра-)култура, глас на младата работническа класа, автентичен носител на социалния протест и пр. В света на рок ъндърграунда пък присъстват и двете интелектуални клишета за "големия" рок: тук е важно и противопоставянето "комерсиално/независимо изкуство", и представата за "рока като контракултура" и "протест". Но тези два дискурса не изчерпват стратегиите на малкото музикално предприятие, в което "чувството за място" е тясно свързано с декларации за независимост, хитростите на дребния производител - с приемане императива на търговската антикомерсиалност, а елитарното самоосъзнаване като малцинство - с дискурса "направи си сам - всеки го може".
Така че за изучаването на този сложен универсум, който възпроизвежда едновременно икономическия подход на дребния предприемач-занаятчия и благородно-бунтарския порив на ляворадикалните младежки движения, не са достатъчни нито маскултурната, нито контракултурната хипотеза за рока. Само внимателно проучване на дискурсите и практиките на движещите сили в тази среда дава възможност да се разбере как именно антиикономическата логика произтича от негласните правила на играта в самата микроикономика на независимата сфера. И на първо място трябва да се види как именно практиката на независимия рок, осъществявана във вид на клубни изяви на любителски групи и т. нар. d.i.y. (do it yourself, "направи си сам") лейбъли и дистрибутори, предразполага музикантите да приемат цял поменик от предписания и правила на комерсиалната незаинтересованост. С примери от d.i.y. пространствата в Париж и Санкт Петербург ще се опитам да покажа кои етични принципи на d.i.y. ъндърграунда и техни реализации във всекидневните размени дават възможност той да бъде отнесен към онези социални светове, в които според Бурдийо "експлицитните норми и негласните императиви отклоняват импресариите от търсене на същинска икономическа печалба".

D.i.y. versus sell-out: възможна ли е професионализация без продажност?

Едно от най-общите противопоставяния, изразяващи пропагандирания антикомерсиален императив на защитниците на независимата сцена, е съпоставката do it yourself/sell-out, която ни отпраща към класическата опозиция "чисто/комерсиално изкуство" [1]. Докато d.i.y. означава запис на групата в домашни условия или в любителски студиа, издаване на малки тиражи (100 - 1000 броя) със собствени средства, неплатени участия в концерти, ниски цени на аудиопродукцията, sell-out ще рече "съвместна дейност със структури на музикалния бизнес", което освобождава от "разходи за записи и усилия по разпространяването им, използване възможностите на медиите за привличане на потенциалната аудитория, сакраменталния принцип `свирим само за пари'" [2]. D.i.u., напротив, предполага "стремеж да се измъкне пънкът от лапите на капиталистите експлоататори в музикалната индустрия [...]. Всичко, създадено в сътрудничество дори със средно голяма звукозаписна компания мейджър лейбъл, се асоциира с капиталистическа експанзия и се нарича продажен (sell-out) пънк [3].
До каква степен принципът d.i.y. определя правилата на играта на терена на независимия рок личи дори от факта, че много от музикантите, чиято известност е надраснала пределите на ъндърграунда, се чувстват длъжни по един или друг начин да оправдават прекомерната си популярност (сътрудничество с комерсиални лейбъли, ротации и дори единични излъчвания по форматните FM радиостанции) с наблягане върху периода от творчеството си, когато са били "истински d.i.y.": "От шестте албума на "Наив" само един е записан и издаден за сметка на звукозаписния лейбъл, всички останали са записани и произведени с парите на самите музиканти." [4]
Какви са според d.i.y. рисковете да попаднеш в "мрежите на големия шоубизнес"? Първият аргумент в защита на безусловното любителство произлиза от общата артистична идеологема, превъзнасяща свободната и нерутинна изява, която единствена може да надмогне отчуждаващото разделение между труд и развлечение и да създаде идеални условия за автентична самореализация. Удоволствието да се занимаваш с онова, което "наистина ти се прави", незадължителността и липсата на отношения "доминиране/подчинение" фигурират като привлекателни страни в любителството. И обратно - професионализацията (в дадения случай това е синоним на "комерсиализацията") само води до превръщане на музиката "от страст в обикновена рутина".
Създателите на лейбъли често се позовават и на друг аргумент срещу професионализацията на своето малко предприятие: "В едрото производство, където всичко това се произвежда конвейерно, отношенията не са такива, че да се отделя внимание на всяка група" [5]; "не искам да се лиша от възможността да прослушвам всяка касета, която ми се изпраща" [6].
Втората обосновка на рок любителството се съдържа в антикапиталистическата убеденост на d.i.y. ъндърграунда, която то споделя с лявоанархисткото движение и която ни отпраща към вече споменатото класическо разделение между "чистото изкуство" и "поръчковото". Главният постулат в етиката на независимите е: комерсиално ориентираната професионализация е заплаха за безкористното и автентично самоизразяване и подчинява музиканта на правилата на търговската игра. И макар мнозина d.i.y. фигури да не отричат, че биха искали да посветят на любимото си занимание повече време и дори да го направят основно, тази готовност обикновено се уравновесява от безпокойството да не се "продадат".
В средите на френския анархо-пънк общата антикапиталистическа етика, присъща на движението d.i.y., се подсилва и от практическата несъвместимост в механизма на функциониране на ангажираната сцена и статута на професионалния музикант. Основният път за реализация на политактивността чрез музиката тук традиционно са концертите като израз на политическа подкрепа [7] - цялата печалба от тях след приспадане на минимална сума за пътните разходи на музикантите отива за активистите, които използват парите в различни акции, за радиопрограми, разпространение на листовки и т.п. Антикомерсиалността на ангажирания музикант/активист се изразява в това, че като участник най-вече в концерти за подкрепа, фактически нелегални [8], той предварително си отрязва възможността да получи предвидения по закон статут на "временна заетост в представление". Този статут осигурява своего рода социална помощ за музиканти, театрални дейци, художници и пр. на свободна практика. За да получаваш помощта, трябва да участваш в концерти, организирани от регистрирани асоциации, и да имаш определен минимален брой платени и официално удостоверени часове работа. Така че дори ангажираният музикант да няма нищо против "временна заетост в представление", му пречи това, че "тогава се налага вписване в комерсиалната логика, която ни е абсолютно чужда"[9].
Тоест, стремежът да се печелят пари от музиката противоречи на характерната за ангажираната сфера практическа идеология и разкъсва "безкористния кръг" на взаимната доброволна подкрепа. С други думи, не толкова и не само общата идеология на ъндърграунда, колкото доброволно участие в политическите акции, което се противопоставя на юридически наложената схема "работодател/наемно лице", кара ангажираните музиканти и активисти да избягват комерсиалното функциониране.

Политико-артистичният радикализъм и елитарната гордост на малцинството

Какви морални дивиденти компенсират липсата на материално възнаграждение за участниците в антикомерсиалните акции? Компенсация, от една страна, е самосъзнанието за елитарно малцинство с присъщото му чувство за артистична изключителност, а от друга - осъзнаването на политико-етичната мисия, присъщо на политически най-чувствителната част от ъндърграунда.
За онези, останали в ъндърграунда и намерили признание в тесния кръг на "посветените", е важно да поддържат благородната илюзия за тотална неприемливост на съчиняваната продукция за "масовия вкус", в каквото и да се изразява той - FM радио, стадионни концерти или интерес от страна на мейджърите. Една от стратегиите, реализирани от d.i.y. в чисто артистичната сфера, е култивиране на нечистия звук (lo-fi) и естетиката на домашния запис (home taping) - напук на "обезличаващите" техники на студийния дигитален запис, а също и като противопоставяне на "еснафския" вкус. Така в d.i.y. средата се формира идеологията на новаторското културно производство, чиито плодове не само че е трудно или невъзможно, но и няма смисъл да се представят на масовия слушател. Това създава вяра в изключителността, която осигурява стабилна символична печалба, "материализирана" във взаимните оценки и позициониране вътре в сцената, в парадигматичните примери за "герои" и "антигерои", в практическата готовност/отказ за сътрудничество и т. н. Подобно елитарно самоосъзнаване може да се изрази с метафората "почетен клуб", чиито членове са сплотени от солидарността и взаимното признание. "Приятно е да усещаш причастност към нещо елитарно и затворено за мнозинството. D.i.y. [...] прочиства случайните хора [10]. На крайните полюси на артистичния авангард - например в нойза - "почетният клуб" може да се превърне в "масонска ложа": "Съществува ограничен брой хора в различните страни, чиито мозъци са настроени приблизително на една вълнa [...] Те не те признават, докато не се убедят, че това наистина е потребност за теб и че щом пет години бичиш така все в същия дух, значи няма да свърнеш. И тогава те самите започват да проявяват интерес към теб: добре дошъл в нашата масонска ложа." [11]
В противопоставянето срещу света на големия шоубизнес може да се разиграе и друга карта - свободата на политическото себеизразяване, за която подписването на договор с голяма звукозаписна компания и представянето пред широка публика представлява потенциална опасност: "Просто няма как да останем верни на себе си, ако пеем "долу капитализма" по стадиони с рекламни надписи "Кока-кола", а на другия ден разпространяваме листовки против глобализма." [12] За френските ангажирани музиканти, мнозина от които са политически активисти, съответствието между политически изказвания и реални постъпки е още по-важно, защото в рамките на съвременната либертарна идеология единствено възможната днес революция започва чрез "революционизиране на всекидневния живот". В този смисъл музикалното "направи си сам" като политическа активност, превърната в стил на живот, като последователна стратегия на всекидневното поведение се оказва най-добра реализация на добродетелите на ангажираните.
Нещо повече, ако вземем предвид по-горе разгледаната практическа логика на антикомерсиалната размяна, идеологемата "направи си сам", дори да не е свързана със същинска политическа активност, е способна да добие самостоятелен политически смисъл чрез превръщането си в мисия за развитие на алтернативни ценности вътре в капиталистическата държава: "D.i.y. е шамар за властващия режим" [13]; "Изразявайки по различни начини съпротивата си срещу действителността, ние се опитваме да скъсаме веригите, оковали свободата" [14]. Има дори определения на d.i.y., които почти директно ни отпращат към реториката на борбата за граждански права и свободи: "Единствено когато всичко вършиш сам, можеш да си творец и свободно да изразяваш мнението си без никаква цензура. Щом музиката е средство за изразяване на радикални политически мнения, d.i.y. пространството е необходимо, за да опази свободата ни от всички организации, на които ще им се стъжни, ако политическите ни идеи изведнъж се възприемат от цялото общество." [15]

Елитарност/демократизъм: противопоставяне и взаимосвързаност

Щом засегнем темата за политическия смисъл на d.i.y. и особено за d.i.y.-сферата, вградена най-здраво в либертарното и анархистичното политическо действие, се актуализира още едно вътрешно противопоставяне, присъщо на рок ъндърграунда: между себесъзнанието за елитарно малцинство и демократизма, сочен от логиката на политическата мобилизация ("да адресираш политическото си послание до възможно най-голям брой хора") и на широкото активистко привличане ("d.i.y. - може го всеки").
Това противопоставяне се проявява включително и в чисто музикалните разминавания вътре в ъндърграунда, където стиловете, проповядващи връщане към първоначалната естественост и протестна енергия на ранния рокендрол (гаражен рок, пънк, хардкор), съседстват с крайно авангардни прояви, целящи артистичен разрив и дадаистко отричане на музиката (например нойз). Сблъсъкът на "авангардния" и "популярния" характер се демонстрира от следния пример. Двама души от петербургската d.i.y. сцена, единият от които сега се е посветил на лейбъл, насочен към нойза (Ф.), а другият - на пънк-хардкор лейбъл/дистрибуция (Д.), започнаха да издават заедно музикално списание. Излязоха няколко броя и списанието умря. Първият обясни по следния начин неразбирателството помежду им: "Исках да пишем за неща, за които още никой не беше писал, за шумотевицата... за това, което беше ново за самия мен. А Д. Искаше да се занимава с културтрегерство, да пише за пънка и хардкора, тогава у нас и за това не се пишеше много." [16] Д. не искал да осветлява нойз пространството, защото "нойзът е... нещо такова... много елитарно, префърцунено. Просто ето хардкора, пънка - това по се възприема и ми е по-близко" [17].
Вътре в ъндърграунда не са редки опитите да се критикуват клишетата, стереотипите и баналностите, присъщи на пънк рока... от позицията на интелектуалното и "високата" култура. [18] Но подобни интелектуално-критични изявления се обуздават, на свой ред, от широкодемократичния здрав смисъл на "d.i.y. - може го всеки"!
"Количеството гениални и оригинални автори е ограничено във всеки момент от времето, но оттук не следва, че други не бива да грабнат китарите или пишещите машини. Това пънк рок ли е или не е пънк рок?"[19]
Блестяща илюстрация на този антиелитарен активистки принцип можем да открием в учебника "за онези, които искат да се захванат с d.i.y., но не знаят откъде да започнат", разпространяван от американската анархистична банда "ActiveMinds" и препечатан в няколко фензина и сайта. В рубриката "как да направим група" четем: "Не е задължително да знаете много за музиката, за да започнете да свирите с група; трябва ви само малко ентусиазъм", "ако не умеете да свирите на китара, [...] има много начини да натаманите нещата, например да настроите китарата така, че да изсвирите акорд с притиснати всички струни заедно на грифа. Ето как се прави [...]. Четири такива акорда - и песента е готова." [20] Макар и чудноват, дори може би хумористичен, този пример е показателен в смисъл, че невероятно ярко онагледява неартистичната страна на d.i.y. активността, която се корени в политическото определение на Do It Yourself като обичайна практика на противопоставяне на капитализма и "разрушаване на системата отвътре". В такъв случай не е чак толкова смайващо категоричното потъпкване на артистичната изключителност и на изкуството като дейност, изискваща талант, съвършенство, призвание: за политическото d.i.y. в най-буквален смисъл "не е важна победата, а участието".
По същата активистка логика на d.i.y. като мобилизиращ принцип става и неелитарното отношение на музикантите към тяхната публика. Братското единение на музикантите и феновете е един от старите митове на рок културата. Обаче тъкмо в средите на d.i.y. то е най-близо до практиката. Според общото убеждение на "направи си сам" по всевъзможни начини трябва да се преодолява отчуждаващото разделение на производители и потребители и свързаното с него консуматорско отношение към културния продукт. Смята се, че преодоляването на потребителството трябва да се случва не само чрез преминаване към статута на непосредствен културен производител, но и чрез преразглеждане на привичната система на разделение на труда. Така погледнато, и музикантите подлежат на обвинението за "потребителско отношение", ако "идват на концерта само за да си изсвирят нещата и после се омитат": "а ние след концерти често помагаме на организаторите да почистят салона, понякога лично обслужваме зад тезгяха и продаваме напитки" [21]. В същия ред добродетели е и принципът "концертът е повече от музика", който включва активно общуване с публиката, обяснение на съдържанието на песните, разпространяване на листовки и политическа литература и пр.
Етиката на неелитарното отношение към публиката не изключва (а дали и не произтича от) факта, че специфичният характер на ъндърграунд музиката и начините за разпространяването й - чрез собствени начини на продажба (например по време на концерти), малки тиражи, пощенски поръчки и т.н. - изисква като необходимост също толкова специфични усилия от страна на публиката [22], която, стъпила на това миноритарно потребление, се включва в тесния и достоен кръг от "маниаци". Затова не са никак странни честите случаи на преминаване от състояние на фен (слушане, интерес) в състояние на активист (организиране на собствена дистрибуция, после лейбъл). Така че елитарността и демократизмът са не само практически противопоставени вътре в d.i.y. сцената, но и са две взаимно обусловени страни на общата d.i.y. логика: потенциалната "откритост към всички" е едновременно и своего рода "естествен подбор" по пътя към интеграцията в музикалната среда.
В този смисъл звучи емблематично изказването на музикантите от култовата френска независима група "Berurier Noir", в което те характеризират отношението си към публиката едновременно като елитарно и демократично: "На концертите ни може да дойде който си иска, няма никакви културни, класови и сектантски бариери. Но същевременно ние се стремим нещата ни да не са достъпни за кого да е. Не правим музика за класации, която да се продава като най-обикновен потребителски продукт. Това е елитарно като подход: не сме леснодостъпни просто защото няма всеки да си блъскат главите с нас. Но едновременно сме потенциално отворени." [23]
Тоест в средите на d.i.y. ъндърграунда единството на музиканти, организатори и публика не е само идеологема, а и практически внедрен принцип, подсигурен от реалните факти, свързани с производствената организация (директни продажби по време на концерти, безплатно презаписване на касети), изявите (музикантите сами си уреждат концертите или помагат на организаторите за провеждането им; гастрольорите преспиват в домовете на организаторите) и потреблението (необходими са усилия от страна на публиката). Именно затова състоянието на присъствие/признание/отражение в малкия и плътен универсум на ъндърграунда, максимално открит (за свои/ентусиасти/активисти) и "естествено" защитен (от външни/"пасивни еснафи"/потребители), представлява нещо повече от символично възнаграждение във вид на усещане за избрано малцинство. Само такъв избран кръг от активисти и публика, преминал "естествения подбор" и възпитанието, свързано с етичните правила за взаимна подкрепа в тези среди и отказа от икономическата логика, е способен да осигури хранителната среда, в която е възможна микроикономиката "направи си сам", загърбила печалбарството.

Минипазарът d.i.y.: живей в капитализма, но действай по свой начин

Благоразумните максими на d.i.y. предприемачеството съдържат богат материал, достъпен за изучаване. Предизвикателни към елитарната идеология на артистичната стихийност, дарба и призвание, те предлагат комплекс от понятни и общоразбираеми техники, представяйки музиката и нейното производство като нещо, което може да бъде научено: за да издадеш някаква музика, "не е задължително да си акула в шоу бизнеса, велик дизайнер и дори доста заможен човек. Достатъчно е да си здравомислещ" [24].
В най-общ вид здравомислието се изразява и в ясното чувство за място - с други думи, в практическото приспособяване към конкурентните условия на музикалния пазар, където е почти изключен комерсиален успех на групите, които са извън неясната амалгама на масовия вкус, идеално долавяна от големите звукозаписни компании. "С фирма "Союз" не мога да се меря, а и не възнамерявам." [25] Така че императивът "да си правиш всичко сам" не е само израз на антикапиталистическа етика, но и единствен достъпен изход: "По принцип тук комерсиалният подход още не е нужен, защото всички тези групи не са чак толкова продаваеми." [26].
Принципът "това го може всеки" се конкретизира в публикуваните във фензини и сайтове практически наръчници по d.i.y. [27] - тези безподобни транслатори на икономическата мъдрост на дребния занаятчия/нелегален производител. В тези помагала има не само препоръки "как се организира концерт" или "как се публикува списание", но и съвети как се избягва официална регистрация и данъчно облагане, в какви тиражи най-евтино се печатат цветни обложки за касетите, как се изпращат касети с препоръчана поща, как се използват многократно пощенските марки и т.н. Накратко - как се решава постоянният паричен проблем и всичко се постига с минимални вложения.
Етичният императив "възможно най-минимални цени" се съотнася с движението за културна демократизация, което, без да е изобретение на ъндърграунда и анархистичното движение, благодарение на минимализацията на социалната и практическата дистанция между производителя и потребителя тук намира съвсем лично и нормално звучене: "Ние самите не ходим на скъпи концерти, затова и нашите не трябва да са скъпи. Гледаме билетът да струва 7 - 8 евро, тоест колкото и ние бихме платили, за да отидем на концерт." [28] Но същата липса на дистанция между производителя и потребителя прави толкова по-актуално формирането на етика на индивидуалната отговорност, която предполага готовност от страна на потребителя честно да плаща музикалната продукция в условия, когато плащането не е задължително. "Нека се има предвид, че хората инвестират в това свои собствени пари и ако не купуваме продукцията им, те не могат да си ги върнат и нещата просто загиват." [29] Дори ако в стремежа да се избягват загуби се чува настоятелният глас на простото здравомислие, това е оправдано, той като "ако с организирането на всеки концерт затъваш в заеми, много скоро просто ще зарежеш цялата тази работа"[30]. По същия начин се намира оправдание за "меркантилните" аргументи на музикантите: "С времето разбрах, че в това няма нищо срамно, музикантите плащат, за да пристигнат и да направят концерт, и е просто въпрос на добро възпитание да им платиш пътя." [31]
Етиката на общодостъпността действа и при определянето на цените на аудиопродукцията. И тук императивът "възможно най-минимални цени" се оказва толкова мощен, че дори да биха искали собствениците на лейбъли да получават някакъв доход, доходоносният d.i.y. лейбъл е практически невъзможно предприятие. Така например Р., който пет години се занимава с лейбъл/дистрибуция, предполага, че "теоретично би могло да ти покрива разходите": "Ако правех и веднага пласирах 200 касети по 20 рубли, [това са] 4000 рубли. За половината от тях мога да направя още 200. А останалите пари да инвестирам в нещо друго." [32] Но не става така, защото 95 % от тиража Р. разпространява в магазинната мрежа и "за да не струва касетата по-скъпо от касетите на "Союз", се налага максимално занижаване". Затова Р. предлага касетите по себестойност (11 рубли). И тъй като по общоприетото правило в d.i.y. издадената група получава 10 % касети от целия тираж, Р. едва успява да си покрие разходите.

И така, нулевата степен на (анти)икономическо здравомислие в d.i.y. предполага да се намери такъв баланс на разноските и доходите, който да осигури жизнеспособността на d.i.y. предприятието. "Обикновено изяждам парите от поръчките, а новите тиражи поръчвам от заплатата. Сигурно получавам известен доход от някои релийзи, но пък с някои проекти съм направо на минус. [...] Това е хоби, от което понякога прибирам някакви джобни пари и в което, обратно, понякога влагам. [33]
Сред парижките "ангажирани", където на d.i.y. особено се акцентира като вид политическа активност, противоречието между анархическия идеал за безплатно (общодостъпно) изкуство и необходимостта от някаква компенсация на разходите добива вид на по-артикулирана, почти драматична апория: "За съжаление ние живеем в общество със стоково-парични отношения, които не можем да избегнем, и сме принудени да плащаме за бензин, транспорт, за студиото и тиражирането на дисковете. Но гледаме да определяме такива цени, че да не губим пари, защото не сме анархисти милионери. [34] Тук задачата не е само да се намери баланс между разходите и доходите, а и той да бъде убедително аргументиран пред колегите, отговорни за етичния контрол, "за да разберат, че парите не са ти цел. Винаги има хора, които смятат, че е по-добре да продължиш с организирането на безплатни концерти и да губиш пари. Но рано или късно практиката показва, че това е невъзможно" [35].
Политическият смисъл на d.i.y. като автономно огнище в капитализма, а също и съпричастността му към логиката на активната развлекателност обясняват факта, че балансът на доходите и разходите на d.i.y. предприемачите рядко има рационален счетоводен вид, и дават възможност по-добре да се разбере специфичната некръгова схема на капиталовото движение. "Не знам покривам ли си разходите, не водя счетоводство, защото го правя най-вече за удоволствие. Затова работя другаде и значителна част от тамошния си доход влагам в лейбъла." [36] Авторът на тези думи М. е багерист, а вкъщи има музикален магазин. Всички доходи от продажбите си дава за подкрепа на антиглобализма в Южна Америка. Стратегията на М., който финансира лейбъла си от заплатата, а доходите си дава за политически проекти, противостои на капиталистическия принцип за реинвестиция на печалбата за развитие на предприятието. Линейният, а не кръгов тип движение на капитала дава възможност да се осигури чистотата на политактивния подход и да се избегне диктатът на избиването на разходите. Не може да се каже, че такава линейна схема на капиталово движение и отхвърляне на парите е абсолютно правило за d.i.y., но дори когато доходите от продажбите дават възможност за реинвестиции в по-нататъшното производство, d.i.y. предприемачите почти никога не могат ясно да опишат циркулацията на капитала си. Логиката им се базира не толкова на точната цифра, колкото на общото чувство за баланс.
Участниците в движението d.i.y. при всяка възможност избягват капиталистическия стокообмен и използват форми от рода на директните продажби без посредници и надценки, размяната на безплатни доброволни услуги. Изтласкването на паричното обращение може да включва следното: фензините се размножават на ксерокс в работата; приятели професионални дизайнери биват помолвани безплатно да направят обложката, срещу което просто им се подаряват няколко бройки от готовия диск; с връзки се купуват на едро срещу минимална сума празни дискове и т.н. Важната етична основа за подобен обмен на безплатни или евтини стоки е всеобщата безкористност, която вдъхва увереност на всеки участник, че останалите няма да трупат печалби за сметка на безплатното и доброволно сътрудничество. "За обложката на този диск поисках снимка от една приятелка, срещу която й подарих една бройка, това е чисто символично - и тя като всички знае, че с тези дискове не правя пари." [37]
Парижката анархо-пънк сцена, плътно вписана в мрежата на независимите движения, е най-яркият образец за механиката на отхвърлянето на парите. Това личи от следния пример.
Ш., организатор на концерти за политическа подкрепа, изразява кредото си по следния начин: "Никой никого не задължава да бъде същински политически активист. Но ако си организатор на концерти, винаги имаш възможност да подпомогнеш политическата борба, на която симпатизираш. Ти имаш своите умения, професионалната си способност да организираш, така че събираш познати групи, наемаш зала. И вместо да финансираш една или друга политическа акция от собствения си джоб - което във всички случаи е невъзможно, тъй като просто нямаш такива суми - я финансираш с тези концерти. Аз например съм отдавнашен участник в движението против военната служба, те навремето много ми помогнаха, сега аз им помагам.""[38]
С други думи, именно фактът, че антикомерсиалността се поддържа във всяко звено на този обмен (музиканти, организатори, политически активисти), дава възможност наличните пари да се заделят за финансиране на политическите акции. В рамките на подобен безкористен обмен парите като инструмент на натрупване и обращение на икономическия капитал се заместват от взаимния интерес, доброволната помощ, усещането за споделени цели и персоналната ангажираност в политическите проекти. Става своего рода "очистване" на парите чрез отстраняването им от циркулацията на икономическия капитал и последващото им конвертиране в политически акции, които изискват парични средства.
Отхвърлянето на парите от икономиката на "направи си сам" се осъществява и в рамките на различни видове предкапиталистическо придобиване на продукцията, пропагандирани в средите на d.i.y., като размяна на аудио- и видеокасети, дискове, фензини и пр. "Днешната система на размяна [...] премахва използването на парите и неравенството в покупателните възможности." [39] Тук действа стремежът да се установи обща мяра за еквивалентни трампи - във вид на т.нар. система trading points, която позволява да се определи относителната ценност на релийзите в различните формати. Например касетата е 1 пункт, дискета и CD без кутия е 2 пункта, CD с кутия е 3 пункта [40]. Антиикономизмът на trading points се състои в това, че ценовите еквиваленти отразяват само стойността на звуконосителя и избягват всяка класификация на продуктите според "културната" им ценност. С други думи, тази система не налага никаква културна йерархия, която да се изчислява в паричен еквивалент.
Незначителните икономически мащаби на d.i.y. дейността също съдействат за заобикалянето на държавните и комерсиалните структури и осъществяване на идеала за автономен живот. Например френските организатори на пънк концерти безпроблемно избягват юридическия и данъчния контрол просто защото "организаторът на шоу" (entrеpreneur de spectacle) трябва да има лиценз, ако прави над четири мероприятия годишно. "Аз нямам нужда, тъй като засега бездруго не успявам да организирам повече концерти [...]. А и като се има предвид, че сме в пълна опозиция на държавата и правителството, плюем на всякакви официални разрешения" - казва Ф., организатор на фестивали във френския град Еперне[41]. По същия начин, когато отричат SACEM, дружество за защита на авторските права, френските изпълнители имат идеологически ("SACEM е легален политически бандитизъм, печалбарство за сметка на музикантите" [42]) и практически аргументи ("SACEM плаща авторски права само на музиканти, които са постоянно присъствие в медиите, а за малка група като нашата няма никаква полза" [43]). Ако ли икономическата принуда стане неизбежна и универсална, активността не може напълно да се "очисти" от нея и, в условията на всеобщо осъзнатата след `68-а неизбежност на капитализма, декларацията за незаинтересованост лесно се превръща в аргумента изгодно/неизгодно.
След всичко казано няма нищо странно в разнообразната пропаганда на d.i.y., в която рамо до рамо съжителстват "великото отказване" от сътрудничество със "системата" и простият принцип "направи си сам". Срещат си дори цели проповеди за икономическа бдителност спрямо мейджър компаниите, които доказват с финансово онагледяване, че в края на краищата просто си на загуба, ако работиш с тях. "Групата [...] донесе на шоу индустрията над 3 милиона долара, а за себе си спечели само 14 000. Всеки от музикантите е спечелил приблизително една трета от парите, които би могъл да спечели, ако свири по клубове от 7 до 11, но им се наложи и цял месец да се мотаят по гастроли." [44].

И така, феноменалната двойственост на начинанието do it yourself се дължи на двете му координати - активистката логика за платеното развлечение и идеите за максимална икономия - нито един от които не стига до "крайност". И ако към второто може да се отнесе предприемаческият стремеж за "покриване на разходи", то първото подчинява този стремеж на необходимостта "борбата да продължи".
Обикновен на пръв поглед икономически принцип като минимализация на разходите всъщност задоволява анархистичния принцип "да се избягва капитализмът навсякъде, където е възможно", обусловен не толкова от съображенията за печелене, колкото от механиката на безплатната/евтината размяна на стоки и услуги. В резултата на това антикомерсиалната активност от рода на концерти за подкрепа или пощенски обмен успешно изкласява благодарение на (анти)икономическото доброволно участие.
Всъщност сцените на d.i.y. ъндърграунда представляват светове с преобърната икономическа рационалност вътре в "голямата" капиталистическа икономика. Завършената антиикономическа утопия днес вече (още) не се дискутира сериозно. Но активността на музикално-политическото "направи си сам" трето десетилетие създава културни форми, които не зависят от стимулите и вкусовете на масовия пазар, пораждащи йерархии на културни блага в парично изражение. Всяко отделно d.i.y. предприятие е уязвимо, но предразположението към незаинтересованост от печалба постоянно се възпроизвежда благодарение на цялата система на колективно действие, която се оказва позиция с тежест в музикалния свят, където независимите и d.i.y. лейбъли често стават "лаборатории" за стилове и тенденции, а също и стартови площадки по пътя на групата към широко признание. И макар в тази връзка често да се срещат изказвания от рода на "всяка музика може да стане комерсиална", именно плодотворната илюзия за "чист" и неангажиран с грижа за печалба музикален процес осигурява както артистичното новаторство, така и алтернативен капиталистически начин на производство и потребление.

Анна Зайцева
Превела от руски София Бранц

Речник

Хардкор (англ. hardcore) - по-твърд, бърз и агресивен от класическия пънк'77 музикален стил и изначално по-политизиран; при него вокалистът често не пее, а изкрещява текста. Появява се вътре в пънк-движенията в началото на 1980-те в САЩ. Хардкорът и пънкът се употребяват често като синоними.

Лейбъл (англ. lable) - звукозаписваща компания; мейджър-лейбъл (англ. major lable) - голяма транснационална звукозаписваща компания (например, EMI, CBS).

Сцена (англ. scene) - достаточно широко понятие, обединяващо групи, техните фенове и други d.i.y. активности по териториален, хронологичен или стилистичен признак.
Фензин, съкратено зин (от англ. fan - поклонник, и zine - съкр. от magazine - списание) - самиздатско списание. "Зинове - некомерсиални, непрофесионални, нискотиражни списания, които се правят, издават и разпространяват непосредствено от редакторите си".























































































[1] В този смисъл сцените на рок ъндърграунда са близки до позицията "изкуство заради изкуството", намерила краен израз в артистичния авангард от края на XIX - началото на XX век. Този процес според Бурдийо изцяло разделя материалния интерес и специфичните цели в това пространство и създава противопоставянето между комерсиалното и "чистото" изкуство.



[2] Fisher. D.I.Y. or fucking die ? // Воля. 2004. № 19. C. 16.





[3] Havoc F. Punk sub-culture or counter-culture? // http://www.havocrex.com/
column2.html, 07.09.2001. (Пер. А.З.)













[4] Дима <Сид> Спирин. Возможен ли настоящий DIY в России? // (http://www.antipunk.com/article/
is_real_diy_possible_in_russia/).























[5] Интервю с организатор на малък анархо-пънк лейбъл и водещ на антифашистско радиопредаване, Париж, декември 2002 г.


[6] Интервю с организатор на петербургски лейбъл и фензин за нойз и експериментална музика, Санкт Петербург, август 2002 г.



























[7] Подкрепяните политически поводи/проекти (на френски - causes politiques) може да са: борба за правата на емигрантите, безработните, бездомните, подкрепа за етническите малцинства в Южна Америка, антифашистска борба, подкрепа за отделни политзатворници анархисти, за екологичните движения и т.н.


[8] Музикантите не получават възнаграждения при концерти за подкрепа, което противоречи на законодателството на Франция в частта за минимално заплащане за труда на изпълнителите.









[9] Интервю с лидер на парижка анархо-пънк-oi група, Париж, май 2003 г.






































































[10]www.schizoidpunk.narod.ru.









[11] Интервю с организатор на петербургски лейбъл и фензин за нойз и експериментална музика, Санкт Петербург, август 2002 г.













[12] Интервю с лидер на парижка анархо-пънк-oi група, Париж, май 2003 год.






















[13] <Мы боремся за счастье>. Интервю с латвийската група // Воля. 2004. № 19. С. 20.




[14] Многоточие (людям, занимающимся D.I.Y. деятельностью, посвящается) // http://www.diy.spb.ru/
site_columns.shtml?ColumnId=19.




[15] Participation is the key. Un guide pour etre activement implique dans le DIY underground // Vendetta (Toulouse). 2002. № 5.















































[16] Интервю с организатор на петербургски лейбъл и фензин за нойз и експериментална музика, Санкт Петербург, август 2002 г.


[17] Интервю с организатор на петербургски пънк-хардкор лейбъл/дистрибуция, август 2002 год.


[18] Напр. "В литературата няма такова нещо писател да дълбае в една и съща мисъл от първата до последната книга. А рок групите превъртат едни и същи идеи в десет албума и повтарят все едно и също: фашизмът е лошо нещо, долу Льо Пен!" (из интервю с лидер и вокалист на парижка експериментална рок група, Париж, април 2003 год.).


[19] "Я делаю это ради халявных пластинок и саморекламы". Интервю с Шарапов // www.diy.spb.ru.














[20] Participation is the key. Un guide pour etre activement implique dans le DIY underground // Vendetta (Toulouse). 2002. № 5.










































[21] Интервю с вокалистка и баскитаристка на парижка анархо-пънк група, активистка на анархистични асоциации, Париж, януари 2003 г.













[22] Напр. да се интересуват от фензини, да ги купуват от познати или по време на концерти, да пращат по пощата поръчки за касети на чуждестранни дистрибутори, да обменят аудиозаписи, за да получат рядък диск на пънк група от Филипините, издадена в тираж 100 екземпляра, да ходят на концерти на "никому неизвестни" групи, информацията за които се предава "от уста на уста", и т. н.




















[23] Interview avec les "Berurier Noir" // Calade Schnikov. 1988. № 2. P. 47.






















































[24] ШРПВ. Полезные советы // Ножи и вилки. 2003. №8. С.18.












[25] "Я делаю это ради халявных пластинок и саморекламы". Интервю с Шарапов // www.diy.spb.ru.


[26] Интервю с организатор на петербургски пънк-хардкор лейбъл/дистрибуция, август 2002 год.


[27] Например: Шарапов. Как обойтись без рок-магазинов // Ножи и вилки. 2000. №5; Напалм Э. Пора поговорить об обменах // Ножи и вилки. 2003. №8; Participationisthekey. Un guide pour etre activement implique dans le DIY underground // Vendetta (Франция, Тулуза). № 5. Printemps- ete 2002.



















[28] Meme pas mort. Interview avec l'ex-manager des "Berurier Noir" // Barricata. 2003. № 11.С. 45.








[29] Егор. Не просто слова // Voice. 2002. № 3. С. 2.







[30] Интервю с организатор на пънк концерти, Париж, март 2003 г.




[31] Интервю с организатор на d.i.y. концерти и лейбъл, Санкт Петербург, април 2003 г.













[32] Интервю с организатор на d.i.y. лейбъл/дистрибуция, Петербург, април 2003 г.



























[33] Пак там.











[34] Диплянка към диск на парижка анархо-пънк група.









[35] Интервю с организатор на пънк концерти и мениджър на независима дистрибуция, Париж, март 2003 г.













[36] Интервю с организатор на d.i.y. лейбъл/дистрибуция и концерти за подкрепа, Париж, декември 2002 г.



















































[37] Пак там.




























[38] Интервю с организатор на пънк концерти и мениджър на независима дистрибуция, Париж, март 2003 г.




























[39] Ерик SN. Хардкор-панк все преодолеет / Превод Шрпв // Ножи и вилки. 2002. № 7. С. 3.






[40] Напалм Э. Пора поговорить об обменах // Ножи и вилки. 2003. №8.
























[41] Интервю с организатор на антифашистски лейбъл и концертна асоциация, Париж, декември 2002 г.


[42] Това убеждение звучи в много интервюта с парижки музиканти.


[43] Интервю с баскитаристка на парижка анархо-пънк група. Париж, януари 2003 г.





























[44] Альбини С. Контракт твоей мечты // http://diy.spb.ru/site_columns.shtml?ColumnId=16. (Превод от MaximumRock'n'Roll #133)