Български дефицити

Поради що се срамиш да се наречеш...

6 май, Ден на войската. Отново парад след демонстрацията на сила по време на албанските бунтове в Македония (веднага след него българското самочувствие - ракетите СС 20, бяха демонтирани и претопени). Нещата днес са различни - България е член на НАТО, участва с мисия в Ирак като част от международната коалиция. Дикторът не изпусна да подчертае този факт: на няколко пъти чухме горд(елив)остта, че войници от мисията дефилират на площада. Не пропусна да го подчертае и президентът Първанов: реалностите са нови, вече сме част от цивилизования свят. Това предполага друго присъствие и друго настроение, уверява ни: можем вече да вдигнем по-високо главите си, ако и притиснати от бремето на прехода.
А на парад като на парад: началниците са изпънати, докладват отсечено, войниците са изпънати, маршируват стегнато, политиците са изпънати, присъстват отговорно. В цялата картина един симпатичен момент: детенце ръкопляскаше полу-отегчено, полу-разсеяно; камерата обаче побърза да избяга от него - видът му не подхождаше на случката. Тя трябваше да буди гордости и достойнства, не умиления и смях - нали за това се прави, да разберат гражданите колко държавата е важна и необходима, как без нея те не могат дори секунда. Препотвърждаване на държавността, дефилиране на властта - това са всички ритуали по време на националните празници, този на Гергьовден не прави изключение. Но с още нещо, което се налагаше да свърши: да вдъхне у зрителите - и у тези на площада, и у другите пред телевизора, че "българин да се наричам първа радост е за мене", че няма такова нещо като "нещастието да си българин", по-скоро е обратното - има го щастието от тази идентичност; от това, че е уникална и късметлийска.
Тоест парадът като вестникарската акция "Направено от българин". Без значение, че индивидуалното постижение едва ли има каквото и да е общо с националната принадлежност; както казва проф. Ланджев във връзка с ученическия отбор за математическите олимпиади (също влязъл в списъка от гордости): "Какво значи ние, българите?! Шестима българи! 6 младежи са си заровили живота и смятат задачи като луди - това нещо не ми се ще да го свързвам с България". Ние обаче се бием в гърдите - къде с бойни машини, къде със световни успехи; въпросът е само да не забравяме, че сме българи и по-важното - да не се срамуваме, че сме българи. Войската ни може да ни защити, бойните ни знамена са си цели-целинички. Което подсказва: ако си българин, налага ти се да живееш с разни дефицити. Най-осезаемият, комплексиращ и потискащ - дефицитът на национална гордост, на общностно самочувствие. И понеже си ги нямаме, гледаме да си ги набавяме - къде с вестникарски, къде с официални (я парад, я вдигане на националното знаме) и задължително предавани по телевизията PR-акции. И зрителят тръпне, друг път не видел, гуми и вериги в едно да се търкалят по жълтите павета. А срещу им - политици-истукани, замръзнали в бездействие, гордо вслушващи се в грохота на машините, нашепващ им сякаш лъстиво "От български политик (сме) направени". Вятър и мъгла...
Прочее, властта (и ние покрай нея) може да се сдобие с повод за гордост - ако успее да се пребори за живота на петте осъдени на смърт в Либия наши медицински сестри. Само че по този въпрос тя е доста уклончива... Все пак, вместо да прави паради, по-добре ще е да се хване с този проблем - решим ли го, наистина ще можем без срам да се наречем българи.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин