Полупатетично, полупатриотично
"Искам да не съм гражданин на нация, с която някой се подиграва!" Този патетичен вопъл на Милен Цветков резюмира настроенията, които в момента се "култивират" в българското съзнание. Вопълът не е само патетичен, той е в голяма степен справедлив, защото е резултат на трупани с годините унижения, които либийският случай просто отключи. И в главата на средностатистическия българин заподскачаха ред въпроси, между които и следните: "Докога ще бъдем все подсъдими? Не можем ли да станем някога съдии?". Можем, разбира се, само че за това трябва много да се потрудим. Но това е друг разговор.
А сега ни предстои сложна задача - да спасим пет човешки живота. Да ги спасим буквално, не метафорично. Тук вече националното достойнство трябва да се чете по-сложно. И с редица уговорки. Защото какъв би бил смисълът от защитената национална гордост, ако цената й се окаже смъртта на пет жени. При подобен казус целта (казвам го с прискърбие) оправдава всички средства.
Колкото и да е парадоксално, дъното, в което се озовахме след смъртните присъди в Бенгази, ни дава повече шансове, отколкото на Муамар Кадафи. Той е по-зле от нас, макар че се прави на победител. По-зле е, защото няма път назад. Всичките му аргументи - съдебни и политически - вече са произнесени по начин, който трудно допуска ревизия, прави я почти невъзможна. (Как да оправдаеш хора, които си нарекъл биотерористи!) Кадафи се самонадцени и в самозабравата си пропусна да забележи, че магистралата, по която се движеше, стана тясна пътечка без място за маневри. И тази пътечка свършва с едно - потвърдени смъртни присъди.
Какво при такава развръзка правим ние? Ами всичко, за което се сетим. Тихо и шумно, лицемерно и искрено, явно и подмолно, чрез параболи и рикошети... важното е да се доведем до целта. Тоест, нашият избор е по-голям. А като хора, които спасяват човешки живот, имаме право на всякакви компромиси, сред които унижението не е единственият. И никой няма да ни упрекне за това. Колкото и да е нелепо, ролята на жертвата (по принцип, а в този случай особено) е по-привилегирована от ролята на палача.
Само че тази наша роля трябва, първо, да се изиграе добре тук: от гражданите, от медиите, от институциите - всеки в собственото си амплоа; и второ, трябва да получи огромна обществена разгласа - най-вече в Европа и Америка, разбира се, но защо не и в арабския свят. Е, ако бяхме поне като Полша, ако имахме нейната силна диаспора навсякъде по света, задачата ни би била по-лесна. Но пък, от друга страна, количеството българи, живеещо зад граница, не е ли време да се превърне в качество? Не е ли време през този трагичен казус да се потърси обединяване на иначе силните български енергии, които пребивават в насипно състояние. Не е ли време те да се осъзнаят като диаспора? Трудно е. Но си струва да се опита. Има българи в академии, в университети, в мощни корпорации, има хора с престиж и влияние... Ако не се сетят сами, можем да ги помолим. Каузата си заслужава, макар че на някой и това може да се стори унизително...
Ако действително се убедим, че излизането от тази ситуация не предполага въжделения оптимален вариант: хем ние горди българи, хем сестрите живи и невинни, трябва да се откажем от някои неща; трябва да се съсредоточим върху най-важното - техния живот.
Тази либийска драма, описвана от всички като трагично обречена, не може да няма изход. И може би той е в точката, в която българската енергия ще се срещне с либийската агресия. Важното е навреме да открием тази точка...

Копринка Червенкова