Навъсените малки ирландци
В постконкурсната програма на 8. МСФФ националният ирландски дух витаеше не само под формата на класно уиски, а и чрез програматa от 14 филма във всякакви разновидности - игрални, документални, анимационни... Гвоздеят, разбира се, бе ретроспективата на Нийл Джордан.
Още с дебютния "Ангел" (1982), чийто колеблив сюжет проследява отмъстителната акция на саксофонист, станал свидетел на двойно убийство, Нийл Джордан не оставя зрителя апатичен. Въпреки че характерната за всеки млад автор претенциозност спъва логиката на повествованието, филмът е интригуващ експеримент-заигравка с постулатите на трилъра. Напомня учебна палитра, върху която художникът смесва цветове, пробва различни комбинации и въобще се гаври с боите, подтикван от откривателското любопитство на човек, който иска да опита от всичко. Така се ражда стилът на Джордан.
"Мона Лиза" (1986) спокойно може да бъде настанен някъде между film noir и драма на несбъднала се любов. Но не жанровата щампа го определя като достойно за овации произведение, нито блестящите актьорски превъплъщения на Боб Хоскинс (с награди от Британската филмова академия и Кан) и студенокръвния Майкъл Кейн. Струва ми се, че скритото обаяние на "Мона Лиза" е дори не толкова и в усмивката на Кати Тайсън, колкото в дискретния артистизъм на атмосферата. И, разбира се, в джаза на Нат Кинг Кол - безценен ретро-нюанс, превърнал се в лайтмотив на филма. Ала докато тук Джордан залага на лежерността в драматургията, компенсирана от съзерцателното вглеждане в персонажите, то в "Чудото" (1991) случващото се на екрана излиза на преден план. За да се стигне до преплитане на сюжетни линии, динамично действието и зашеметяващ драматургичен обрат в "Играчка-плачка" (1992). Всъщност "Чудото" не е от най-впечатляващите постижения на режисьора, но затова пък с пълна сила продължава да разработва темата за невъзможните двойки, като едва не прекрачва прага към кръвосмешението. Дори с мистериозните отблясъци от миналото и маниакалната настойчивост, с която героят преследва обекта на желанията си, този филм подсказва, че е предпоследното стъпало на Нийл Джордан към триумфа. "Играчка-плачка" е като съкратена антология от подобрени версии на предшестващите го филми. Ако гледаш него, можеш да минеш и без предишните, но ако пропуснеш тях, няма да знаеш върху какво се опира феноменалната му природа. Тук най-сетне има всичко - многопластови образи, стабилна драматургия ("Оскар" '92), покъртителен в своята автентичност Стивън Риа и нетипична любовна история, в която чувството успява да надвие обстоятелствата. Филмът стига отвъд отчуждеността и сексуалността, отвъд престъплението, отвъд дори робството на пола. Той ни убеждава, че самобитният Нийл Джордан вече е зрял.
"Малкият касапин" (1997) бе последният му филм, с който се запознах на фестивала. Пет години след безспорния си апогей, Джордан е сменил темата, но не и стила. В смразяващата история за психически неуравновесено дете-убиец той вплита приказно-библейски елементи, оставайки верен на стремежа си към иреалност, като по този начин смекчава жестокия реализъм на сюжета.
"Диско прасета" на Кърстин Шеридан (дъщеря на Джим Шеридан) е обърнатата матрица на "Малкия касапин". Ако Нийл Джордан ни показва как Злото е победено с покровителството на Божията майка (била тя и Шиниъд О'Конър) като в библейска притча, то тук притчата за всеопрощаващата сила на любовта преминава в израждането й. Въвличащият разказ за маниакалните взаимоотношения между двама нестандартни тинейджъри прераства в апология на агресията, породена от уж невинен младежки бунт срещу обществените порядки. Макар да не блести с особени социологични или екзистенциални заключения, сиреч, не е много ясно какво иска да каже авторът, филмът може да бъде дори само естетическо предизвикателство за публиката.
Няма как да пропусна документалния филм "Ако се опозоря", чийто централен персонаж е лидерът на пънк-групата "The Pogues" Шейн Макгауън. Интимният портрет на "култовия" в някои среди музикант по-скоро ми прилича на "антология на човешката самодеструктивност", отколкото на възхваляваща ода. Наситен с черен хумор, агресивен пънкарски саунд и сподавени пиянски хриптения на беззъбия главен герой, този филм е изумителен най-вече с едно - как точно е бил реализиран предвид очевидната неадекватност на протагониста. Струва ми се цяло геройство да се справиш с подобно предизвикателство. Но за "малките ирландци" е може би просто въпрос на повечко инат.

Мариана Христова