Пътешествия с Греди
Греди Асса, Автопортрет с крила

Годината е 1992, пътуваме със служебната ми тойота през щата Ню Джърси на север към Ню Йорк. Преди два дни го посрещах на летище Дълес, всъщност от посолството посрещахме президента Желев, пристигащ за официалното откриване на Музея на Холокоста във Вашингтон, когато някъде иззад гърба му сред останалите членове на делегацията от самолета неочаквано се измъкна и Греди - пристъпващ със смутена усмивка, все едно искаше да ми се извини с нещо като: "Ами пристигнах и аз, нямаше как..." Но имаше защо. На следващия ден в рамките на официалната церемония, пооблъчен от прожектори и пооглушен от ръкопляскания, Греди предаде като дарение на директора на музея г-н Вайнберг ("...мън-мън... дарявам тази творба...") своето голямо платно, пресъздаващо епизод от спасяването на евреите в Плевен по време на войната.
Сега летим по фрийуей-а и се опитвам да превърна първото му идване в Америка в част от поклонническо пътуване, в хадж. Пак имаше защо. Соломоновият храм, Мека, Божи Гроб, Ню Йорк... Близо сме до едно от местата, което всеки самоуважаващ се монотеист е длъжен да види поне веднъж в живота си. Питам се какво всъщност е хадж - Отиване или Завръщане? "Йешана абаа Йерушалайм" (Догодина в Йерусалим). Не бързаме. Обаче натискам педала на газта до дупка, сигурно като част от ритуала, включващ в себе си опиянението на скоростта като символ на страната на неограничените възможности.
Вече сме в Джърси сити и аз подло карам по някакви, приличащи на задънени, запустели стрийтове, просто защото съм изчислил точно къде ще излязат. И изведнъж - олющените фасади с пожарни стълби изчезват встрани, гумите на тойотата скърцат върху каменните плочи, отвъд които е река Хъдсън, и отсреща - огромни като целия свят, облени в светлината на следобедното слънце, сияят като недействителни кристали квадратните кули на Световния търговски център и зад тях - Манхатън. Знаем, че отиваме Там.
Осъзнавам, че пиша последните редове в подражание на Хемингуей. Сигурно в съгласие с клишето за цялата мачо-символика на Новия свят. Сигурно това е и смисълът на всеки днешен или древен хадж - да се поклониш на обекта на "силата и славата", the Power and Glory, на чудото на света, на фалическия знак - символ на връзката на човек с Бог, на низко с възвишено, на реално с хиперреално. Вавилонската кула, пирамиди и обелиски, Родоския колос, Айфеловата кула, Емпайър Стейт Билдинг... Хилядолетна прослава на фалоса! Манхатън - най-могъщата гора от фалоси; Ню Йорк - най-мъжкият град в на света, най-яркият израз на мечтата за хиперпотентност, независимо от реалните възможности на цивилизацията ни; Америка - най-точният символ на съюза на желано и реално. Или според Бодрияр: "Америка не е нито мечта, нито реалност, тя е хиперреалност. Тя е хиперреалност, защото е утопия, която още в самото си начало се изживява като реалност".
Десетина години по-рано. Греди неотдавна е завършил Търновската академия и е в процес на интегриране с художествения живот в образа на тайнствен обещаващ млад талант. Горе-долу по това време течаха забавните спорове из гилдията: мъже или жени са творците с готини имена като Греди Асса и Убавка Тончев? Е, мъж е, това вече го знаех. Тогава малко по-втален от днес и с Чаплиновски мустачки, за съжаление впоследствие обръснати, но точно толкова еуфоричен и пълен с енергия като сега. Моята задача е да видя и открия първата му самостоятелна изложба на "Руски" 6, имаше тогава галерийно пространство на този адрес. Хареса ми тази непукистка експресивност - портретите със странна, скелетна болезненост, отиващите до нефигуративност композиции, в които форма и цвят действат като различни, несвързани помежду си пластове на произведението...
Още тогава започнахме да си говорим за преминаването на границите. Границите на условността на клишето, на очакването, на съобразяването. Пресичане на граници като трансцендентна аберация от конюнктюрната линия на имитираната освободеност в изкуството към истински израз на идеята за артистична свобода. Говорехме за същността на картината, за картина без рамка, без картина, без живопис, без материалност. За търсенето на промяна в медиума на съвременното изкуство, за това как всеки обект може да бъде трансформиран в артистичен знак, за това, че има художници, имащи интерес към опит за създаване на нова знаковост от знаците на града. И също за това, че мога да сформирам група от онези млади автори, с които искам да работя и да ги насоча към развиване тъкмо на такава знаковост, напук на дирижираното "развитие". И че тази група трябва да се казва Градът, мисля, че пръв той подхвърли идеята.

Но сега сме в друг град - в даунтаун Ню Йорк, някъде между Първо и Второ авеню в Ийст вилидж. Часът е към 10 вечерта и сме заседнали в един "бокс" или "хангаут" на име Блу муун. Хубава игра на думи: Синя луна, а също и тъжна луна или луна, която слуша блуз... Вътре е почти пет на пет, с тухлени стени, омазан дървен бар и трима възнеопрятни музиканти, но свирещи вълшебно, непринудено, отпускащо или както е думата на английски, mellow. Отнасяш се някъде, измъкваш се като какавида от старата си комунистическа кожа и отлиташ от себе си, прекрасна синя и тъжна пеперуда към висшите селения на нещо, което, слава Богу, още си няма име...
Шестимата от Градът сме в Нотингам, донякъде по следите на добрия Робин Худ, но главно за да осъществим последната от изложбите на групата: след "пробива" на първата ни съвместна акция, след "Вавилонската кула", "Хамелеон", "Таванската изложба", тази сме я нарекли "Градът-утопия". Дали защото идеите, които развивахме няколко години заедно, се оказаха утопични, или е пък заради интуитивното негласно откритие, че самото изкуство е необходимата утопия? Че всяка реалност представлява компресиран сандвич от мечти, вкаменена мъгла от неясни планове и стремежи, втвърдила се от упорито трамбоване площадка, върху която изливаме следващия пласт от мека утопия, за да се покачим още по-нависоко, за да убием и тази утопия... Кулата, стълбата към небето...
Жертвоприношение, до следващото жертвоприношение. По-силни ли ни правят предизвикателствата, или ни отнемат силите; по-добри и благородни ли правят успехите, доближават ли ни до Бога, или са изпълнени клаузи от договора, подписан с Дявола?

Свобода, опияняващо усещане! Лежим върху огромната зелена морава, залети от Потоп на доброжелателност. Волност, рай! Сентрал парк прилича на Висящите градини, окачени върху гората от стълбове на ограждащите го небостъргачи (отново Бодрияр! Ех, този пост-модерн!). Да не би Ню Йорк да е Новият Вавилон? Ами да, смесването на езиците; рухването на Кулата (11-ти септември... 11-ти септември... 11-ти септември... 11-ти септември...)! Може би всъщност сме във Вавилонско пленничесто? Ето Хъдсън и Ийст ривър, как беше Псалм 136: "... Край реките вавилонски седяхме и плачехме, спомняйки си за Сион..." Тогава какво означава факлата на свободата, издигаща се в залива срещу Манхатън над главата на Мис Либърти? "Свободате е робство...", тази страшна Оруелова метафора!
Излизаме от парка, за да се поклоним на един от знаците на нашето време, изминаваме церемониалната пътека към соломоновия храм на съвременното изкуство - Музея Соломон Р. Гугенхайм. О, велики пророче Франк Лойд Райт!
Първият музей на новата епоха извива спиралите си във форма на обърнат зикурат, на Кулата от платната на Питер Брьогел и Албрехт Алтдорфер. Върховете на двете кули се срещат в трансцендентното и заедно образуват безконечната спирала на времето, пясъчния часовник, през който изтича прахът на вечността, до следващото му обръщане...
След разходка по милята на музеите по Пето авеню от Гугенхайм до 59-та улица, сме пред една от нюйоркските легенди. Реставрираният от новия си собственик Доналд Тръмп хотел "Плаза", в който са живели Теди Рузвелт, Скот Фицджералд, Франк Лойд Райт и Бийтълсите, от няколко месеца функционира отново и блести на слънцето като диаманта, голям колкото "Риц".
- Искаш ли да го погледнем отвътре?
- Че кой ще ни пусне да влезем, бе?
- Я мълчи, върви след мен, без да се оглеждаш като обран!
Червен килим, охрана от двайсетина пикола с парадни маршалски униформи. Но номерът с каменна челюст и презрителната полуусмивка и тук действа безотказно. "Welcome to the Plaza, gentlemen!" През елегантно опушеното стъкло на позлатената, безшумно въртяща се врата, съзирам суперпопулярен профил, шегуващ се с руса хубавица.
- Греди, бързо погледни натам!
- Не може да бъде!
- Обаче е!
- Но това е Дъстън Хофман! Снимай, бе! Ех, защо си забравих апарата!
Няколко секундна суетня и Дъстин заедно с русата си спътница потъват безвъзвратно в маревото на холивудската фабрика за мечти.
- Защо бе, Греди, изтърва шанса на живота си да се отъркаш в истинска звезда? Колко му беше да го дръпнеш за ръкава и да му речеш: "Ю Дъстин, ми Греди. Ю артист, ми артист ту. Ю еврейче, ми ту еврейче, фром Булгар... Тук хората са мили и възпитани, не бият и не псуват!"
Попокатепетл, Орисаба...Вулканите на Мексико димят вместо върхове на разрушените стъпаловидни храмове на Теночтитлан. Кръвта от извършените върху тях жертвоприношения се е оказала твърде много и е размила основите им, от което те са се срутили, изтекли са от другата страна на времето... В момента завиждам на Греди, той вече е там, където винаги съм искал да отида, а аз се занимавам с галерии и доста безсмислено си тровя душата със зъл булгар на всякакво ниво. Явно, че още не съм го пожелал достатъчно силно, за да стане истина, още не съм доизминал виртуалното си пътешествие дотам, за да се отправя обратно в реалното. Той вече го е сторил, и аз всъщност се радвам, защото с досегашното си професионално и приятелско общуване вероятно съм му подсказал работещата формула. Картините му са доказателства - ето я магмата от недрата на далечни острови, ето го вкуса на пясъка на техните коралови брегове, ето я светлината на съзвездията от Тропика на Козирога. Купища партитури от музиката на пътешествието и преместването, на заклинанието от магията, с която по въздушни мостове се изминават 1000-те крачки от Утопията до Реалността. Греди ми разказва за гигантските кактуси по "хълма на скакалеца" Чапултепек. Показва ми също четири огромни платна, нарисувани след завръщането си от екскурзия до Тайланд - абстрактни, само от цвят, светлина и движение. А също и от усещане за вкус, мирис и звук. Това не са точно картини. Това е морето от залива Пукхет бей. След време ги излагаме в Градската галерия, провесени свободно и високо в пространството. Влизаш между тях и се гмурваш в сияйните чисти дълбини, където обитават душите на ловци на бисери и добрата риба Меру... Утопията е онази реалност, която успяваш да носиш винаги със себе си и да направиш веществена тогава, когато силно го пожелаеш, дори между стените на ателието си.
Вече вървим към ъгъла на Лексингтън и 42-ра улица, привличани като в хипнотичен транс от изумителните форми на Крайслер билдинг. Като че ли участваме в свещенодействие, в жертвоприношение. Тази архитектура би могла да увенчава Соломоновия храм и да прославя Господа и безумствата на неговото творение. Суперфалос на върха на храм на божествената мощ и на човешката изобретателност да й се противопоставя. В продължение на две години това е била най-високата постройка на света. Едва през 1931 г. на 34-та и Пето ще издигнат Емпайър Стейт Билдинг, за да има Кинг Конг по какво да се катери. Но и днес Крайслер си остава най-красивият нюйоркски небостъргач, сътворен от архитекта Уилиам Ван Ален в пламтящ стил Ар Деко като радиаторната решетка на "Крайслер" модел 1929 г.
Съставен от вписващи се една в друга обтекаеми линии, които във височина все повече се превръщат в чиста скорост, той завършва на върха с дращеща в магнитни импулси небесата игла като най-точен еквивалент на етимологията си (skyscraper, Wolkenkratzer, gratte-ciel, небоскреб, небостъргач). Така Крайслер билдинг се превръща в най-огромната компасна стрелка, забита в небесния Север. Няма как да е случайно, че в един от алуминиевите гаргойли във вид на орлови глави от години са свили гнездо двойка соколи - птиците на небесната волност!
Греди вече се е научил да не се противи на посоките, в които го водя. През фоайето, облицовано с африкански мрамор с мотиви от тъкмо откритата през 1925 от Хауърд Картър гробница на Тутанкамон, право към асансьорите, наподобяващи космически кораби от комикса от тридесетте години "Флеш Гордън", нагоре, нагоре към върха на зикурата, към иглата, излъчваща нощем магическа светлина към съзвездието Орион-Озирис, към триъгълните кристалични прозорци под нея...
Почти сме стигнали.
- Виж какво, Филипе, може да ми се смееш, ама на мене страшно ми се ходи до едното място...
- Почти сме стигнали, трай малко, все ще намерим решение на проблема ти. Кога друг път ще си върха на Крайслер билдинг?
Тълпите туристи и посетители отдавна са останали далече под нас. Над последния асансьорен етаж стените се скосяват и нагоре води само стръмна желязна стълба, стигаща до метален капак. А, отключен! Отваряме и него и продължаваме, обсебени от изкушението на Вавилонската кула ("...И се възгордяха хората, и решиха да си съградят кула, чийто връх да стига до небето..."). Отваряме една последна врата. Тясно и ниско помещение с триъгълен прозорец, стигащ до пода. Светая светих?
- Не! Това не може да е вярно! Ами че това е тоалетна!
Ето това е свещенодействие! Пишкаш си, радостно залепен в цял ръст до триъгълно кристално стъкло, без въобще да ти пука, покрай тебе прелитат соколи, малко по-високо лайнер по линията Ню Йорк - Каракас чертае бели ивици в синевата, а в краката ти цял Манхатън, глупости, целият свят! Но има ли момче на света, което би се отказало да пикае върху главите на останалите от 350 метра височина?

Филип Зидаров


Изкуствоведът Филип Зидаров в момента работи в Националната художествена галерия. Бил е директор на СГХГ. В края на 80-те създава група "ГРАДЪТ".
или Колко е остра иглата на небостъргача Крайслер