Прилепът отново на сцената
Точно 130 години след световната премиера на "Прилепът", "най-класическата" от класическите и "най-виенската" от виенските оперети е поставена за шести пореден път (и след десетгодишно отсъствие!) на сцената на Държавния музикален театър като специална продукция за предстоящото новогодишно турне на театъра в Япония. Новият сценичен вариант на режисьора Светозар Донев - насочен главно към изчистване на централната сюжетна линия от странични ходове и подсилване на комедийните ситуации, се опира на известни преработки и е реализиран в сътрудничество с диригента Игор Богданов, художничката Евгения Раева, хореографа Светлин Ивелинов и хормайстора Людмил Горчев. При цялото си уважение към класиката, режисьорската концепция настойчиво търси театрални провокации за съвременна естетическа рефлексия към жанра, а редакцията на либретния текст е ориентирана към логиката на взаимоотношенията между героите, която по принцип куца в оперетните сюжети.

Действието на познатата (сложно заплетена в оригиналното либрето) комедия на нравите, в новата си версия още от самото начало шеметно се завърта около д-р Фалке, който като маг-кукловод едновременно дърпа конците на всички марионетки. Печелившата му карта в случая е поканата за бал, която той умишлено подарява на всеки от централните герои в оперетата. И това логично оправдава не само съкращението на безкрайните словесни тиради между Розалинда и Адела (в тривиалната битова сцена между господарка и камериерка, в началото на Iд.), но и отпадането на един от персонажите - сестрата на Адела, Ида. В полза на по-динамичната завръзка е направен и купюр на двата музикални номера след серенадата на Алфред, така че спектакълът започва направо с голямата ария на Адела "Не съм за слугиня родена" (преместена според руската преработка от III в Iд.). Всъщност, независимо от различните преработки и съмнителното "моралите" в развръзката на заимствания парижки анекдот, самото либрето на "Прилепът" напълно съответства на природата на композитора и щедро предоставя на неговия мелодийно-танцов гений цялото второ действие. Не случайно балът у принц Орловски е не само музикално-драматургичен център и кулминация на оперетата, но и нейна вечна емблема. Не е излишно да се припомни и фактът, че именно с "Прилепът" Щраус превръща виенската оперета в безметежно танцувално-сценично удоволствие, лишено от всякакви драматични конфликти и социални противоречия. Или по думите на Калман - в класически "лека, жизнерадостна, остроумна, празнично нагиздена и ярко звучаща музикална комедия". В добавка епитетите "бълбукащо-резлива", "кипяща" и "лудуваща" за музиката на "Прилепът" директно асоциират с безспирно леещото се на сцената шампанско. И именно с новия си прочит на тази опияняваща, ликуваща, разтанцувана и до последния си такт класическа Щраусова партитура Държавният музикален театър се готви да завладее още непривикналата към жанра японска публика.
Режисьорското решение разчита и на онова, което се чува, и още повече на онова, което се вижда на сцената - задължителен реверанс към класическите жанрови традиции за постигане на специфично-оперетното, пищно и неразчленимо звуково-картинно внушение. В спектакъла се откроява както откровено подготвената като театрална шега от д-р Фалке приятелско-съпружеска интрига (красноречиво озаглавена "Отмъщението на прилепа"), така и комфортната обстановка, в която тя се разиграва. На премиерата публиката започна да ръкопляска още с отварянето на завесата за IIд. (независимо че сценографското "откритие" за мен е въртящият се розов тапет в Iд., както и меките интермедийни завеси - мигновено разкадроващи или променящи сценичното пространство в следващите две, слети действия). Постановката действително е импозантна, а в елегантните сценични тоалети поведението на солистите и хора е непринудено изискано... като в истинска оперета. Но най-впечатляващи като сценографско хрумване са прозрачно-златистите "крила" и маската на прилепа-Розалинда, екстравагантно деколтираният гръб на фрака на принц Орловски (намек за бисексуалност) и "египетските" костюми на балета. Очевидно в съчетанието на традиционно-жанровия блясък с модерната функционалност художничката Евгения Раева е надминала себе си. След постепенното оттегляне на доайена Руслан Райчев, явно водещата диригентска фигура на театъра в момента е Игор Богданов. Доказан музикант на пулта, на когото не би му навредила повече императивност в работния период с оркестъра, за сметка на по-широките жестове и премиерното напрежение. В увертюрата на "Прилепът" - пробен камък за нивото на всеки диригент и оркестър, несъмнено е постигнат необходимият звуков баланс на солиращите инструменти и групи, както и пасажна изчистеност в стремителните ачелеранди. Но може още да се желае по отношение на стилистичните детайли - по-ярък контраст в темпата, екзалтация на звука в кулминационните изграждания, подчертаване на вътрешните цезури между отделните лайттеми и особено на характерните Щраусови рубати. Адмирации заслужава постигнатото на сцената с различните солистични състави и хора в най-препъващите моменти от партитурата - пословично-трудните арии на Адела и Розалинда, дуетът с часовника и полифоничният ансамбъл във финала на IIд. Към интонационната и щрихова прецизност на терцетите от I и IIIд. обаче диригентът би трябвало да прояви по-сериозни претенции (особено при неравностойни като подготовка, гласова емисия или сценичен темперамент солисти от различните състави).
Издигайки в култ танцувалната стихия на оперетата, новият сценичен вариант на "Прилепът" реално поставя балета на театъра пред сериозно изпитание, тъй като той изцяло поема функцията на сценична атракция по време на бала у принц Орловски. В хода на прочутото IIд. този път е включена цяла поредица от вставни балетни номера с музика на Щраус: въвеждащо танцово платно върху валса "Пролетни гласове" (със стилно вокално и пластично присъствие на Лидия Петрова), "Египетски марш", "Ракоци-марш" (на Щраус-баща) и полка "Перпетуум мобиле". Но ако "Пролетни гласове" е танцов вариант на бисов номер от галаконцертите на Музикалния театър, а пародийната клоунада на полката е хореографски автоцитат от постановката на другата Щраусова оперета - "Една нощ във Венеция", то "Ракоци-марш" е улучена препратка към легендарната хореографска изобретателност на Богдан Ковачев, работил с режисьора Светозар Донев в предишни съвместни постановки на "Прилепът" (от 1968 и 1977 г.). В това, разбира се, няма нищо лошо - танцовият колаж логично се вписва в драматургията и в решението на спектакъла, на принципа "представление в представлението". Но можеше да се постигне по-добра изравненост и технична лекота в изпълнението (особено в поддръжките на "Египетски марш" - там просто личи, че мъжкият състав на балета е доста "натежал"), повече въздушност в палцовата техника, както и в гротесковите гегове (в "Перпетуум мобиле").
С новата постановка на "Прилепът" солистичната трупа на Музикалния театър за пореден път се легитимира като ансамблов театър на класическата оперетна форма, който разполага с достатъчно собствени сили и за най-трудния жанров репертоар. Същевременно, очертавайки типажния контур на образите, режисьорът и диригентът явно са предоставили необходимата творческа свобода на актьорите за индивидуална интерпретация. Но ако за отделни солисти (най-вече в първия от двата премиерни състава) тя се изразява в известна комбинативност по отношение на новите и вече изпробвани поведенчески жестове и приспособления от предишни постановки, паралелно с придобитата жанрова лекота в обиграване на текста и мизансцена, то за всички останали, които получават "първо причастие" именно в сегашната постановка на "Прилепът", несъмнено водещо е желанието да се наложат с непринудения си чар и още свежите си сценични качества. И без да ги разграничавам по поколения - на артисти с призната популярност и на млади водещи солисти или да ги поставям в определена класация (още повече, че селекцията за Япония тепърва предстои), заслужава да отбележа нивото на сценичната им убедителност, постигнато в предпремиерното и двете поредни премиерни представления. В централната роля на бонвивана Айзенщайн, Ной Николов - един от предпочитаните години наред премиер-тенори на театъра, е изградил преди всичко стабилния вокален образ, на когото безусловно и диригентът и целят ансамбъл може да се облегне, а младият Марчо Апостолов изцяло се персонифицира с елегантно-безотговорния чаровник, когото пък публиката приема с повече емоционално доверие. Прелестната и в съпружеското си отмъщение Розалинда, действително е съвсем различна в интерпретацията на трите настоящи примадони на трупата: разумно преценяваща ситуацията, за да се възползва от самоувереността на другите и непременно да спечели със следващия си ход - при Светлана Иванова; с импулсивно поведение на класическа оперетна кокетка - при Добрина Икономова; напълно разкрепостена съвременна героиня, прекрасно осъзнаваща цената си - при Мариана Арсенова. Нейната камериерка - хитрушата Адела, е в детайли каскадно разиграна от Катерина Тупарова, докато в другия състав Лидия Петрова засега повече се осланя на играта с колоратурите във вокалната партия. Арон Аронов като шегобиеца Фалке категорично не издържа на изкушението да разкрие бившата слава на оперетния бонвиван, а Николай Петров без усилие придава на характерното резоньорско амплоа тръпчив комедиен нюанс. Трите изпълнителки на ексцентричния принц Орловски (особено внимателно подбрани от режисьора) също са персонално-различни в сценичното осмисляне на образа: капризно-виртуозен в маниера и приумиците си - при Калина Ангелова, сугестивно-перверзен, наелектризиращ атмосферата с присъствието си - при Людмила Козарева, смъртно отегчен и хладно циничен към всичко, което не го забавлява - при Олга Динова. Странно декоративно допълнение на "негово сиятелство" е нововъведеният мимически образ Петрушка - нещо като съпътстващ пъстър и жив фолклорен цитат (а може би, паж-телохранител), буквално пришит за принц Орловски. Макар и в находчиво беззвучно себе-обиграване от съвсем младия актьор Кирил Бояджиев, на места това доста ярко сценично петно излишно разсейва вниманието на публиката. В ролята на Алфред Александър Василев (доскоро хорист) е все още старателно-подражателен, докато Пеньо Пирозов е истинско откровение на тенора "с горно до и голямата пауза в главата". Александър Мутафчийски като пелтека-адвокат Блинд, визуално удивително напомня на младия Видин Даскалов в тази роля, а в другия състав Александър Пенчев предпочита стриктно да се придържа към характеристиката на постоянния стар неудачник. С безспорно вокално присъствие и потърсено самочувствие на висш държавен чиновник е Венцислав Динов в ролята на директора на затвора Франк, в същата роля Емил Митрополитски залага главно на актьорски приспособления и демонстративно изиграно поведение на съвременен управник. Монологът на вечно пияния ключар Фрош - своеобразна комедийна кулминация в началото на IIIд., е максимално наситен с комедийни гегове и от характерния Стоян Димитров, и от младия каскаден комик Иван Панев. Епизодичната роля на неговия Помощник - пародийно копие на "малкия началник", е остроумно поднесена от Румен Григоров и Драгомир Стойков. Разбира се, подобна обща положителна оценка за актьорската игра съвсем не означава знак за равенство по отношение и на вокалната изява в солистичните партии, но тя е по-скоро въпрос на лично чувство за поддържан професионализъм и постоянна творческа амбиция.
За Музикалния театър е повече от комплимент, че в Токио ще посрещнат Нова година с българска продукция на "Прилепът". (В скоби ще си позволя едно необходимо уточнение за японската програма - вместо отпечатаното, би било по-коректно да се напише: либрето Хафнер и Жене, по комедията на Мейак и Халеви "Le Reveillon" (едновременно означаващо "Бъдни вечер" и "Часовник с камбанка"), преработка Ердман и Волпин. Редакция и сценичен вариант проф. Светозар Донев.) А до декември наистина има достатъчно време за изпълнителите да "транспонират" оперетата на оригиналния й език и заедно с оркестъра максимално да се доближат до онова благородство на тона и виенско изящество на фразата, което навсякъде по света е синоним и на "Прилепът", и на неговия създател Йохан Щраус.

Румяна Каракостова

Румяна Каракостова е старши научен сътрудник II степен в секция "Музикален театър" на Института за изкуствознание на БАН. Автор на току-що публикуваната монография "Български оперетен театър в годините между двете световни войни".