Културата е усилие
по трудния път
Христо Буцев: Днес живеем в особен, различен от "досегашния" свят. В една Индия, например, освен всичко друго, се произвежда и вино за износ... А образованието и културата имат за основна цел да пренесат "предишното" в "бъдещото". Какво трябва, според вас, да пренесе днешното българско образование в бъдещето?
Райна Гаврилова: Трябва да може да пренесе спокойствието, увереността в себе си. Защо, когато се срещаме с явления като производството на вино в Индия, първата ни реакция е защитна? Щом сме толкова добри в производството на вино, защо се тревожим, че в Индия ще се появи някой друг, който никога не е пил вино и който ще ни застраши? Способността ни да реагираме на съревнованието позитивно е може би първото нещо, към което трябва да се променим. Трябва да се започне доста отдълбоко. В момента чета една изключително любопитна книга - "Държавата срещу реформите", която наблюдава как държавната администрация реагира на опитите за реформи. Направи ми много силно впечатление как се подменят понятията, с които описваме реформата и като следствие се променя целият смисъл на това, което човек прави. В случая, в един проект, чиято първоначална цел е била "ново качество" на образованието, тя съвсем невинно бива подменена с "повишаване качеството" на образованието. На пръв поглед изглежда безобидно. На практика обаче това са съвършено различни неща. "Ново качество" означава промяна, която започва много от дълбоко и отнема ужасно много време. От другата страна е предположението, че качеството вече си го има, въпросът е само мъничко да го повишим, така че да се подобри... Опасявам се, че всичките ни усилия трябва да започнат доста от дълбоко и да са мислени доста по-стратегически.
Христо Буцев: 15 години не се е говорило за образование, а днес то е в устата на всички...
Райна Гаврилова: Мисля, че се стигна до нетърпимост към сегашното състояние в образованието, защото толкова време отказваме да приемем връзката между него и пазара... Макар че в някакви документи и стратегии се говори за връзка на образованието с живота, че под една или друга форма това битува в българското общество от много години, никой не го взима на сериозно. Образованието винаги се възприема като езотерична сфера, която произвежда качество per se, само по себе си. Тя е самодостатъчна, има своя собствена логика, свои собствени ценности... Тази гледна точка се приема от мнозина. Изведнъж обаче много хора започнаха да разбират, че образованието е сфера, която дава възможност на човека да живее по-добре, да постигне социалното благо. Което означава, че пазарът е водещ по отношение на случващото се в образованието. Имам предвид два факта. Първият е, че амбициозните и умните, оглеждащите се деца в България след средното си образование се опитват да учат навън, но не толкова заради стандарта на живот в Европа или САЩ. Ако ги попитате, те ще ви кажат, че искат да живеят в България. Преди време разликата между Изтока и Запада - че там можеха да пият портокалов сок всяка сутрин, а ние не - се разиграваше като кардинална културна разлика, портокаловият сок бе в някакъв смисъл мерило на качеството на живот. Сега портокаловият сок го има и тук. Въпреки това те отиват там. Защо? Обезпокоиха се родители, университети, работодатели... Вторият факт е конкуренцията на частните училища, особено в средното образование. Процентно те са пренебрежимо малко на фона на общия брой. Децата отиват в частното училище, плащайки за нещо, което иначе им се предлага безплатно. Представете си ситуацията, в която човек има възможност да получи нещо безплатно - диплома за средно образование, а отива да плати за същото това нещо. Значи той абсолютно не цени, не вярва в това, което му се предлага безплатно. Разбира се, това все пак се случва в средите, които могат да си го позволят - нещо като средна класа...
Другата причина за днешната нетърпимост към сегашното състояние в образованието е намесата на паразитиращи частни интереси, които изкривяват ситуацията и обезсърчават и онези, които имат желание за промяна.
На трето място идва безпокойството на властите в България, най-малкото на Парламента и изпълнителната власт - там, обратно на разпространеното мнение, има хора, които мислят и не са доволни от това, което наблюдават. Да не говорим за неправителствените организации като тази, с която аз се занимавам, за които образованието е нескончаем източник на предизвикателства... Така именно се генерира общото недоволство, към което следва да се добави натискът на родителите, които непрекъснато изпитват усещането, че децата им са лишени, излъгани...
Марин Бодаков: И веднага ще ви попитам: защо тогава родителите не желаят матурите - ако може да са през 2006 г., а най-добре да ги няма?
Райна Гаврилова: Това са различни неща. От една страна е натискът нещо да се промени. От друга страна е съпротивата срещу промяната, защото тя ни се вижда застрашителна, щом засяга самите нас. Това е дилемата на всяка реформа. Винаги, във всяка реформа има проактивна страна, която трябва да преодолява съпротивите. Ако вие разговаряте с всеки един от тези родители поотделно, той тутакси ще се убеди в необходимостта да има матури. Рационалният аргумент е съвършено ясен. Аз не мисля, че въобще има нормален човек в България, който...
Христо Буцев: Но да не е моето дете...
Райна Гаврилова: Да. И тогава той веднага се сблъсква с ирационалния, всъщност с персоналния аргумент. За съжаление в България този непрекъснат сблъсък се случва навсякъде - частният интерес се сблъсква с рационалния реформаторски държавен интерес. И държавата, понеже е слаба и се бои от взимане на непопулярни политически решения, винаги отстъпва. У нас се създава култура на зависимости и преговори от най-лош тип. По принцип демокрацията е култура на преговорите, различни групи с различни интереси се срещат на масата, уговарят някакви неща и после спазват тези уговорки. В България тази култура се превърна в пазарлък от най-лош ориенталски вид. Всеки се опитва да надлъже другия, като преследва собствените си интереси. Слабост на всички министерства на образованието от доста време насам е, че (това впрочем важи изобщо за изпълнителната власт у нас) те започват да мислят за следващите избори от деня, в който ги изберат. Вместо да започнат с радикалните реформи веднага, когато е най-силната им подкрепа, когато обществото по една или друга причина - рационална или мистична - ги подкрепя, вместо тогава да започнат с непопулярните действия и след 2-3 години да са произвели някакъв резултат, от първия момент те започват да не искат да разочароват, да не загубят това, което са направили, и "какво ще стане, ако загубим нашата електорална подкрепа"... Затварянето на училища е изключително непопулярно решение, но кой нормален човек приема, че могат да се поддържат училища в селища, където има само 4 деца.
Христо Буцев: Но дали от повече от сто години българската традиция не е образование per se, образование за себе си... и дали, говорейки за пазар и образование, както при Тодор Живков се говореше за "образованието, близко до живота", не нарушаваме тази традиция?
Райна Гаврилова: Тук има привиден парадокс. Бих казала, че много отдавна в България наистина има силна валоризация на образованието. Когато се появява идеята за образование - а не, че ученето е част от овладяване на религията, както е в килийното училище, - когато образованието се обособява като самостоятелна дейност, то се вижда като път към успеха. Образованието започва да придобива стойност, защото дава качества, предимства, път в живота. Това е тенденция, която се засилва през първите години на модернизация на новата българска държава, през които образованието е трамплин към позиции - чиновнически, дипломатически и т.н. Действително в българската култура образованието се е превърнало в ценност само по себе си. Аз не мисля, че това е лошо. Когато една сфера е свързана с позитивни очаквания, това е добре. Образованието е едно от малкото неща, в които обществото все пак още вярва. На фона на общото разочарование от почти всичко и от реалното разпадане на маса институции, които дълго време са били почти свещени, да останат островчета на вяра е много добре. Но това е едната страна на въпроса. Съвсем друго е какъв е типът на образование, което предлагаме, и дали образованието трябва да бъде общообразователно, т.е. да създава някакви образовани хора, или трябва да бъде професионално, т.е. да готви специалисти. Българската традиция е по-скоро в областта на общото образование. Лично аз смятам, че това е правилният път, защото образованието е онзи механизъм, който е призван всяка година да включва нови и големи масиви от хора в социалната и в културната среда. Това е мястото, където те придобиват базови умения. От тази гледна точка образованието е човешко право. Аз наистина вярвам в него.
Марин Бодаков: Право на културно и социално наследство?
Райна Гаврилова: Право дори на отделния човек. В нашия тип държави правото на образование е установено като неоспоримо, защото то дава възможности. Това е особено вярно в настоящия момент, когато нашата държава се опитва да не бъде егалитаристка. Тя не може да предостави на всички еднаква работа, заплата, сигурна пенсия и т.н. Това, което тя може да предостави на всеки свой гражданин, е равен достъп. Той минава през равното образование. Общообразователният елемент трябва да бъде много силен. Той обаче трябва да даде възможност в един момент да се направи избор. Кога трябва да бъде изборът и кой да направи избора, е ключовият момент. Не е държавата тази, която може да каже на 14-годишните деца: "Ти отиваш да ставаш механик и свършваш дотук. Ти ще станеш шофьор, ти - фризьорка, а вие ми се виждате подходящи да станете професори." Абсолютно недопустимо е да се започва с ранно профилиране в едни строги граници. А това именно се разбира обикновено, когато се казва, че училището е свързано с живота, училището обслужва... В повечето модели за образователни системи върви общообразователна линия, която запазва възможностите за преориентация. Едновременно с това, когато децата придобият някаква идентичност (защото дотогава те са неоформени като буци глина), когато започнат да придобиват някакви собствени качества, тогава трябва да се появят някакви стесняващи избори. Но не мисля, че панацеята е създаване на специализирани училища отрано, където децата като в някакъв прекрасен нов свят още от рано ще ги моделираме...
Един от важните спорове в българското общество, които никога не се случват, е: колко и какво е общообразователното? То не е универсална константа. В Древна Гърция се приемат седемте науки, които трябва да овладее всеки млад човек и те са валидни до края на Средновековието. В периода на модернизация образованието и средната образованост имат други определени черти. В началото на XXI в. общото образование отново трябва да се предефинира. В момента дебатът спонтанно следва (без да рефлексира върху това) исканията на пазара. Да речем, навлизането на езиците - отрано и по много - е натиск на пазара: всички видяха, че се дават частни уроци, че има интерес и т.н. По някакъв начин и гражданското образование се случи чрез натиск отвън, въпреки че е естествено децата, след като живеят в демокрация, да познават основните й принципи... Обемът от знания, които трябва да се изучават, и учебните дисциплини, трябва да бъде обект на обществен консенсус. Това не означава референдум - всеки да гласува какво трябва да влезе в програмата и какво не. Държавата трябва да бъде водещата, но засега това е оставено на интелектуалци, неправителствени организации и пр. Аз не съм кой знае колко знаеща "по математиката", тя не ми харесва и мисля, че минимумът от изисквани знания трябва да бъде доста по-надолу от сегашния. Но може би математиците ще имат други аргументи, които да ме убедят, че логическото мислене минава и през предизвикателствата на математиката, че истинското абстрактно мислене минава през математиката. Бих приела такова становище, но трябва да бъда убедена. За мен е изключително фрустриращо това, че за важни неща, за основните неща прословутият обществен дебат у нас не се случва.
Марин Бодаков: Парламентарната комисия по образованието ли трябва да бъде основният агент за случването на такива дебати? Защото имам усещането, че всички заинтересовани страни гледат единствено към нея. И по-важното: къде се срещат и срещат ли се въобще визиите на образователното ведомство и на културното ведомство какво се случва и какво трябва да се случва у нас?
Райна Гаврилова: Разбира се, че парламентарната комисия трябва да участва в тези дебати, защото членовете й трябва да бъдат убедени какъв тип закони да подготвят. Нали накрая те ги гласуват? Те задължително трябва да бъдат част от този обществен дебат и да бъдат постоянно питани, ако щете и чрез медиите. Но целият процес несъмнено трябва да се води от този, който взима решения - изпълнителната власт. Законодателната власт прави законовата рамка и следи тя да следва времето си. Политическите решения се взимат от политическите ръководства на министерствата. Затова точно политическите ръководства трябва да разберат необходимостта от воденето на дебати. Ако те изработват свои визии, платформи, стратегии, те трябва да минават през публични обсъждания. Политическите ръководства на министерствата са тези, които носят огромните отговорности. Но и огромните възможности. От тяхното поведение и от самите персони в тях зависи всичко. Силно централизираната система на управление на всичко в България (а тя за съжаление се засилва!) минава през процес на "вътрешноведомствено приготвяне" на всичко това. Случващото се в група от 4-5 експерти не представлява обществен дебат. Институциите трябва да бъдат пресирани да влязат в него. Разбира се, на първо място зависи доколко министерствата имат разработени визии за времето на своя мандат. Кои са точките А и Б, между които искат да придвижат образователната система в България? Не мисля, че имат такава визия. Това донякъде отговаря на вашия въпрос. Въпросът къде бихме искали да се озове българското общество след 10 години не се дискутира. Да оставим гражданите, те едва ли биха могли през свободното си време да посветят много усилия на това да мислят как виждат България след 15 години. Но сред политическата класа тази дискусия отсъства тотално.
Христо Буцев: Защото отделните партии като че ли нямат собствени виждания за след 10 - 15 години.
Райна Гаврилова: Бих се съгласила. От време на време се появяват добри предложения за реформа в стил "Дайте да повишим качеството!", но няма обща визия. Всичко тръгва от дълбокото неразбиране, че образованието и културата са част от социалното развитие и демократизацията, а не са някакви украсяващи панделки, не са някакви съпътстващи сфери. Дълго време и на здравеопазването се гледаше така, но острата криза в него се разви много бързо и изведнъж всички видяха колко важно е промените да се съгласуват поне финансово. По-голямата част от политическата класа гледа на образованието и на културата като на нещо, за което трябва да се работи, за да се задоволят очакванията на населението. То, населението, кой знае защо, се било втренчило в тях и трябвало нещо да се направи, защото иначе творците ще са много гневни, родителите ще са недоволни... Истинско разбиране, че това общество се формира, живее, говори, комуникира и се движи напред главно чрез образованието и културата, липсва. В многобройните документи, изписани по света на тази тема, аз съм срещала да се говори за културата като за цимент на обществото. Колко души в България гледат на културата по този начин? Ако нямаш цимент, какво става с постройката? Много хубави тухли, които при първата криза се разпиляват, защото го няма онова, което да ги държи заедно. Разбира се, тук говоря за културата в един по-широк смисъл, в който изкуствата са само част от цялото. Но виждам напоследък окуражителни знаци: вече много се говори за култура в сфери, в които преди тя не присъстваше - политическа култура, бизнес култура, културата на местното самоуправление и взаимодействие...
Христо Буцев: Доколко българският елемент в цимента съществува?
Райна Гаврилова: Метафората с цимента не е съвсем точна, защото културата не е еднородна, а циментът е еднородна маса - слагаш го навсякъде и свършва работа. Исках да илюстрирам каква е ролята на културата. Тя, започвайки от езика, най-малкото създава възможност за комуникация чрез думите, които използваме, и довежда до разбирателство. Още на нивото на езика се формира възможност за диалог, формира се възможност за това, което според мен е базово за демокрацията - преговорите, непрекъснатите уговаряния. Виждате, че най-ожесточените дебати се случват по повод неполитически събития. За политическото се смята, че е конфронтационно и че трябва да е така. Но по повод на филм, изказване, статия или цитат от някого избуяват настроения, които изваждат на преден план всичко, от което обществото се гневи, но няма начин да го изкаже. Затова виждам културата като цимент. Тя довежда хората на едно общо за всички място.
За мен най-голямата драма на българското общество е загубата на вярата в солидарни действия. Тя започва от загубата на вярата в неправителствените организации, които се смятат за самодостатъчни паразити на гърба на обществото и разпределят чужди донорски пари. Минава се през загубата на вяра в съдилищата и в политическото представителство. Да не говорим за правителството, което би трябвало да бъде нашият всепризнат представител. Затова чрез културата, чрез разговори и обединяване по определени теми може да се постигне събирането на хора, което от време на време и забелязваме. Това се вижда най-ясно в средите на творци, писатели, журналисти, те бързо намират онези точки, които ги обединяват.
А това, което казахте, е много важен въпрос - елемент ли е българското, традицията? Те са в цимента, разбира се. Нашето отношение към българското е проблематично, защото през последните 20 години, когато ние започнахме да осъзнаваме по какъв начин национализмът вреди и културното наследство обслужва идеологически позиции и намерения, ние си дадохме сметка колко хлъзгаво е позоваването на културата и неговото използване. Стана така, че мислещите хора в България заеха крачка дистанция от националното, защото се изпълниха с подозрения към неговите политически употреби. Имам известни опасения, че това може да предизвика обратен ефект. Първо - едно разделение между хората, които мислят върху културата, и хората, които живеят в нея и за които това е поредната интелигентска поза: "нещо, което е тука и е прекрасно, и си е наше, а се разрушава така, както разрушихме ТКЗС-тата"... Имахме хубави фабрики, разбихме ги. Имахме хубава национална култура, голям национален архив, където всичко си имаше място, имахме си герои, хайде сега всичко на боклука - Вапцаров, Смирненски, тоталитарните паметници и т.н. Най-опасното е, че това създава абсолютно неразбиране между един елит, който говори на един език, и гражданството, което не разбира за какво става дума. Гледайки моите студенти, виждам, че те са бунтарски пристрастни към националното, предизвикателни са. Тези от тях, които заемат национална позиция, го правят бунтарски - веят знамена, честват празници... Те усетиха у нас, техните учители, лекото отдръпване от националното, защото все пак ние видяхме колко е опасно то и какво произвежда - войни. Хората на 100 км от София си горят църквите и къщите за история и култура - това е наше, това е ваше...
Вчера гледах "21 грама" - филм, много похвален във вестниците, с добри холивудски актьори. Аз съм от поколението, което добре помни предишните периоди в нашата култура. Филмът е добър, но не е неочакван. На нас ни е познат. Ние сме гледали "Сталкер", "Жертвоприношение". Това са филми, в които се вижда същата естетика - едри планове, липсата на филтри, които изявяват всички пори на човешкото лице, колорит, издържан в кафеникаво-сиво, с представяне на грозното... Може би това е естествено. Може би нищо не трябва да се прави. Това е махало. От едната крайност то ще отиде в другата и накрая ще намери своята среда. Въпросът е има ли опасност да изчезне нещо в този процес.
Христо Буцев: Като например българският език... Как мислите, трябва ли да го спасяваме?
Райна Гаврилова: Аз съм по-скоро с либерални нагласи и не мисля, че в тази сфера могат да се правят централизирани експерименти. Френският модел, най-драматичен в това отношение, показа цялата си несъстоятелност. Всяка трета дума на френския младеж е американското "cool". Не мисля, че в тази област може да се върви с директиви и решения. Обаче виждам нещо друго опасно, което е особено разпространено в третия сектор - на неправителствените организации. Това е липсата на усилия за превод, но не толкова заради популизъм. Това разкрива един голям дефицит на нашето социално мислене. Например, ние нямаме българско понятие за "constituency". Понякога също използвам въпросната дума, когато искам да говоря за хората, заставащи зад една идея, политика или организация, които споделят нейните ценности и, ако е необходимо, ги подкрепят с политическо действие. Извинете, това не е електорат - този, който отива и си пуска гласа в урната. Има цял списък с такива понятия - факт, който показва цялата незрялост на нашата обществено-политическа терминология и, респективно, битие... Накратко, аз нямам рецепта за това, което трябва и не трябва, но виждам какво липсва.
Христо Буцев: В момента просто нахлуват други реалии, за които търсим думи. Така е било и по време на Освобождението.
Райна Гаврилова: Взимам си думата "незрялост" обратно. Бих казала липса на достатъчно ясно изразена тревога, която да доведе до някакъв обществен, граждански, интелектуален проект, който да дебатира около тези думи. Единственият такъв дебат, на който съм присъствала, беше когато се опитвахме да преведем термина "gender". Преведохме го изключително удачно с "исторически и социален пол"... Три думи за това, което не можахме да наречем нито род, нито "гендер" като руснаците. Мисля, че това е тревогата - за онова, което влиза в езика и живота, но мнозинството не може да го възприеме.
Христо Буцев: Човек, който не излиза от Интернет, ми каза за чатовете: "Господин Буцев, хлапетата все повече пишат на кирилица, все повече знаят къде да слагат запетаи"...
Райна Гаврилова: Абсолютно бих го потвърдила. Затова не мисля, че има основания за безпокойство. Ефектът на махалото действа безотказно. Но в определени случаи се изискват съзнателни действия, както е за превода на понятията. Може би около това трябва да има разговори, да се набележи кръг от алтернативи. Да се организират периодични сбирки с някакво концентрирано умствено усилие, в което да се предложат 4-5 варианта. Един кръг от хора, които ги използват често, да се уговорят и да ги използват известно време, за да се види дали те ще се наложат. Някои от тези културни действия изискват усилие. Не може да очакваме всичко да се случва спонтанно и регулирано от пазара или от добрата воля на любознателните граждани.
Марин Бодаков: Искам да ви попитам има ли взаимовръзка между всички тези образователни и културни проблеми и разрастващата се демографска криза? Дали тя не се развива отчасти и благодарение на маргинализацията на културата?
Райна Гаврилова: Връзката не е причинно-следствена. Маргинализирането произтича от цялата философия, по която българското общество се развива през последните петдесет години. Този период е изключително прагматично-технократски. Няма нужда от култура, разбирана като изкуства. Културата, разбирана като изкуства, изглежда като трафарет сред грандиозните задачи да бъдат намерени на хората жилища и работа. Културата беше изтласкана и маргинализирана, а образованието беше или инструмент на пропагандата, или на подготовка на работна ръка. И двете бяха окастрени от истинските си социални функции. Връзката с демографията обаче е пряка и плашеща. Наскоро двама социолози - Харалан Александров и Михаил Мирчев - представиха стряскащи демографски данни. Те ще променят значително характера на българското образование. Връзката е по-скоро обратна - промяната в демографията ще смени образованието в България. Ако всичко това предварително не се предвиди, не се изчисли, ако не се помисли как демографията се променя и как образованието трябва да реагира на тези демографски промени, така че да запази качеството си, ще стане още по-страшно. Това, което ще настъпи след 15 години, ще бъде бой за преразпределяне на образователния пазар. Когато има свръхпредлагане на образователния пазар и ниско потребление, една от възможните стратегии е дъмпинга, свалянето на цената. В случая с образованието това е сваляне на качеството. Все по-лесен прием, все по-лесни дипломи, което ще засили спиралата, в която сме в момента.
Христо Буцев: Вие като че се съмнявате в принципа на конкуренцията: колкото повече предлагане, толкова по-високо качество...
Райна Гаврилова: В една стратегия за образованието конкуренцията трябва да присъства, но това трябва да започне отсега. Образованието не трябва да бъде оставяно без онзи контрол на качеството, който за него е ключов. В пазара на други стоки потребителят е онзи, който наказва некачественото, при това наказва веднага. В сферата на образованието ефектът на лошото производство и пораженията върху потребителите ще бъдат усетени след 15-20 години. Тук го няма незабавният коректив. Затова в образованието има две ключови понятия - качество и контрол на качеството. Ако не се тръгне оттук и не се развие цялата система, никакви работи "на парче" няма да свършат работа. Може би ще приемат матурата, но ако тя няма връзка с университетите и с цялостната подготовка преди тях, какво ще покаже тази матура? Първата година всички ще изкарат среден успех 2.75 и ще настанат страхотни писъци, че изискванията са били много завишени. И какво ще стане на следващата година? Матурата ще задава въпроси А плюс Б на квадрат колко прави, за да сме сигурни, че всички ще изкарат поне четворки, така че да не се види, че образователната система е рухнала. Това е понижение на качеството.
Христо Буцев: Да се наяваме, че ще се стигне до натиск за повишаване на качеството.
Райна Гаврилова: Големият въпрос е кой оказва натиск и как ще се случи това. В момента не се случва. Политическите сили, особено в този момент, са в дълбока криза на пренареждане. Вероятно това отразява състоянието на обществото, но се пропуска много време. В тази ситуация те се хващат с отделни проблеми, когато са готови и когато видят политически интерес, т.е. отново на парче. С риск да прозвучи патетично, мисля, че отговорността е на гражданското общество. Имам предвид силни и независими от държавата индивиди, които влизат в някакви обединения, за да свършат нещо. Но тъй като в България това не се наблюдава много-много, имам предвид две други конкретни неща - граждански организации и медии. В тях виждам единствените устойчиви механизми, които могат да оказват систематичен натиск. Това не е въпрос на кампания. За разлика от някои други в българското общество, мисля, че политиците в България не са идиоти. Между тях поне половината са смислени хора, които биха искали да направят нещо, хора, които не знаят как да се справят със собствените си политически партии, но с "малко помощ от своите приятели" може би биха могли да направят нещо. Това е моята оптимистична теория. Не мисля, че доминиращото в момента в България мнение, че всички са маскари, е добро. Може би някой ден хората ще се вдигнат и ще протестират в полза на матурите, но някак имам съмнения.
Христо Буцев: Това не би могло да се случи никъде по света.
Райна Гаврилова: Непопулярните каузи биха могли да бъдат движени само от група силно мотивирани хора. Ако детето му не може да завърши с минималните изисквания 11 клас и учителката пише шестици по всичко, за да бъде с добра диплома, защо родителят ще иска да прати детето си на матура.
Христо Буцев: Едно време детето се е пращало на чуждо да се учи, да му е трудно. Но сега вече световният стандарт е друг.
Райна Гаврилова: Съгласна съм с вас. Винаги съм си мислела, че и по отношение на човешките същества важи физическият принцип за запазване на енергията. Човек се стреми да извърши всяко нещо с минимални усилия. Това е просто природен закон. Това, което отличава човека, е културата. Тя му дава мотивите да направи нещо по трудния път. Това е ролята на културата и образованието. Да направиш нещо по трудния, а не по лесния път, е усилие, което върви срещу човешката природа и може да дойде само от културата. Това имам предвид, когато казвам, че културата е циментът. Тя убеждава хората - недоволни, защото виждат несгодите и неудобствата за себе си - да видят в далечното бъдеще и свое благо. Не е лесно. Затова трябва да има някой, който да провокира, препоръчва, налага.
Марин Бодаков: Основният ми мотив да симпатизирам на премиера Сакскобургготски е този, че той въведе в политиката моето собствено поколение, поколението на 30-тина годишните. Е, разбира се, не и в културното министерство. Възможно ли е действително млади хора да бъдат въвлечени в управлението на културата и образованието у нас?
Райна Гаврилова: На нивото на политическите кабинети няма начин. Това зависи от персонални решения. Трябва да се смени радикално структурата на управление на културата. Мисля, че посоката, в която трябва да върви България и в частност културата, е радикалната децентрализация, връщане на правата и задълженията там, където се създава и употребява културата. Държавата има ангажимента да изработва и поддържа необходимите правила. Да поддържа фонд средства, до който да имат достъп всички културни партньори. Всичко, което сега минава по бюджетни линии, да влезе в него. Да се кандидатства за него с проекти, отворени за всички. Третото е защита на културното наследство и националните културни институции. Останалото управление трябва да бъде върнато в общините, където хората живеят. Това започва с финансова децентрализация. Когато държавата им пусне малко от това, което събира на едно място, и остави на общините и на хората да решават, бъдете сигурни, че те ще запазят местния си театър. Затова трябва целият механизъм на управление на културата да се смени и тя да се управлява от тези, които знаят как да направят необходимото и имат енергията да го направят.
Държавата трябва да направи три неща - да създава закони, но не като тези в момента - направени по неясни механизми и които не се прилагат. Да създаде национален фонд и той да бъде значим. Дали той ще се пълни от лотарията и тотализатора, или от другаде, но да бъде значителен. И на трето място, да се опазва онова, което не може да съществува само - националните библиотеки, националният театър, националната художествена галерия... Има един кръг институции, които са скъпи за поддръжка, но гарантират на хората правото на минало и на наследство.
Христо Буцев: Няма ли да е по-рационално да се обединят Министерството на просветата и на културата?
Райна Гаврилова: Има възможност да се обединят. Но това, с което Министерството на просветата се занимава в момента - изключително подробно надзираване и месене в работата на образователната система отгоре додолу, ще превърне министерството на културата в някакъв отдел с вторични функции. Трябва първо самото Министерство на образованието да извърши собствената си децентрализация, да прекрати опекунството върху всяко училище, всеки директор... И когато огромният му щат престане да се занимава с това, а започне да следи качеството, да провежда националните изпитни сесии, да променя законодателството, когато е необходимо, да се занимава с европейските договори и т.н., би могло да се мисли за подобно същностно обединение на министерствата...
Христо Буцев: Нека завършим пак с Индия... Вие преподавате в СУ, в катедра Културология. Защо там не се изучава Изтокът?
Райна Гаврилова: Тъжната истина е, че нямаме специалисти. Мисля, че в катедрата ни има хора, които дълбоко споделят българската и европейската култура. Преподаването се отличава с високо качество и разбиране. По отношение на Изтока ние можем да привлечем 4-5 налични специалисти, както, например, Бойка Цигова от години води курс по японска култура, за който винаги има интерес сред студентите. Но нямаме готовност за систематично образование дори за Близкия изток, камо ли за Индия и Китай.

11 май 2004


Доц. д-р Райна Гаврилова е завършила история в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преподавател по История на българската култура (ХV-ХIХ в.). Автор на изследвания в областта на градската култура и история, история на всекидневния живот, устна история, историческа антропология.
От април 2000 до юни 2001 е заместник-министър на културата; отговаря за международна културна политика, международно културно сътрудничество и европейска интеграция, за регионална културна политика. От октомври 2001 г. е изпълнителен директор на Фондация "Отворено общество".

Разговор с
Райна Гаврилова