Demon Sale

Най-новата пиеса на Боян Папазов "Продавате ли демони?" се занимава с може би най-болезнения проблем на съвременния човек - проблемът за собствените му културни и идентификационни граници. Субектът, който тя сглобява, е мъчително гърчеща се маса от разбягващи се образи за себе си, за общността, към която се чувства принадлежен (национална, етническа или професионална, все едно,), и за Другия - далечна вселена от също така разбягващи се идентичности. Как да живее и как да понесе ефектите от подобно болезнено разбягвaне? Днес, както би казал Хамлет, "Туй е въпросът." Той има своите политически, културни, социални измерения и перспективи в процеса на глокализация (Р. Робъртсън). Но всички те се сплитат и разбягват в крехкостта на субекта (в онази неясно "чия земя"?), в онова неясно негово Аз. Едно от многото качества на текста на Боян Папазов е отварянето на трагико-драматичните измерения на този проблем за живота и общуването ни, както и илюзорните далечни хорозонти на мито-топията "мултикултуралност".
В пиесата му това са цигани (Бенко и рода на Кардашите), една етническа туркиня (Севда), млада антроположка от Америка (Симона, чието семейство е мултикултурална смесица от българка, руснак, баба немкиня и дядо с "балкански корен") и един детектив (Огнян) - единственият българин.
Симона изследва кардашите и се влюбва в Бенко. Пишат на различни езици: той води дневник, тя - аудио-визуални записки на срещите си с него и членовете на фамилията му. Продават ги - и циганите, които не дават шанс на своя човек да ги напусне и "мултикултуралните", за които циганинът "не е ниво". Бенко влиза в затвора, за да спаси транснационалния бизнес с жени на своите, а Симона си написва дисертацията. Това е фабулата. Но, както е казал още Чехов, "важен е сюжетът, а фабулата може и да я няма." Впрочем квази-криминалната фабула в "Продавате ли демони?" е с важни функции. "Кримката" отдавна е част от медийния дискурс, в който живее съвременният човек (кино, телевизия, преса и пр.) и от непрестанно поразяващите със сюрреализма си криминална хроника. Тоест тя излъчва тип "автентичност", която усилва въздействието на сюжета.
Пиесата е композирана като монтаж на сцени. Тази видима с просто око "кинематографичност" е майсторски интегрирана в драматургичния език на текста. В него играят и аудио-визуални "субекти" (прожектирането на записи, снимането от Симона, записването на Бенко), като "автентична" част от културата и живота на американската антроположка (и на една вече преобладаваща "по света и у нас" културна група). Играта на реално и виртуално е не само представяща типове културни различия, тя е драматургичен ход, нещо като петролни залежи на театралност, които сцената би трябвало да използва.
Казано накратко, пиесата на Боян Папазов като тип изказ е модерен драматургичен текст, който надскача регионалните постижения на българската драма от последните няколко години и се включва в започналия вече в английската, немска, руска и пр. драматургии обмен на рефлексии върху субекта в глобализираща се Европа. Тук само ще добавя, че онова, което представлява сериозна трудност при поставянето й на сцена съвсем не е нейната т. нар. кинеметографичност (от зората на Авангарда до постмодерните клишета интегрирана в театралния език). Трудността е сценичното представяне на отделните (не)малцинствени групи и фигури така, че показаното да не попадне в някое от клишетата - както за циганина, така и за "мултикултуралната американка" или за политическата коректност. Тоест има опасност визуално стереотипизираният образ на сцената да "изяде" драматургичната сложност на въпроса. В този смисъл трудността е разновидност на проблема, който представя пиесата: да бъде показано различието не като самопредставяне в логиката на "ориентализма" (Саид) или на "балканизма", но също така и не чрез екзотиката на "автентичното". Защото табелите виждаме навсякъде. Всичко се продава: Demon Sale.
Не бих казала, че представлението на Крикор Азарян е съвсем избягнало подобни опасности. Изкушението да се изиграе "автентичен" циганин е силно, заради силната въздейственост на познатите клиширани жестове (и например Кристина Янева се е поддала най-силно). Единствено Иван Ласкин и Пламена Гетова в отделни мигове са в сложността и цялата несигурност на знанието за себе си и близките. Ивайло Христов, избягвайки "циганското" клише, влиза в стереотипа на странника-аутсайдер ала Бекет или просто на наивника. Представлението обаче като цяло само загатва сложността на текста, на места дори той съвсем пропада и не се чува. Движи се колебливо на границата между илюстрацията и сантимента, и за съжаление няма поне ритъма, който носеше "Бая си на бълхите". Един файтон накрая откарва циганите в сценичната метафора на сантимента по някогашния "цигански" рай, безвъзвратно загубен в политическата коректност. Толкоз.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Продавате ли демони? от Боян Папазов. Режисьор Крикор Азарян. Сценография и костюми Марина Райчинова. Музика Теодосий Спасов. Видеоизображение Иван Ласкин. Сценично движение Мила Искренова. Участват Ивайло Христов, Йоана Буковска, Пламена Гетова, Наум Шопов (гост), Кристина Янева, Александър Дойнов, Васил Михайлов, Иван Ласкин, Георги Новаков. Театър "Българска армия". Премиера 14 май 2004.