За светите братя - традиционно
Бих желал на този ден да говоря за светите братя Кирил и Методий традиционно, тъй както е според исторически завещаните ни образци. Нека най-напред уточня коя традиция имам предвид.
Както е известно, Православната Църква слави двамата светители отдавна. Най-старите ръкописи, съхранили службата за св. Кирил, са от XI век, а за св. Методий - от XIII век, но самото им канонизиране е със сигурност по-отпреди, навярно от края на IX век. Ранни са и тенденциите за съвместното им почитане. Първоначално общото им честване е било на 6 април, денят на земната кончина на Методий, който има по-висок църковен чин от двамата. Изглежда още през XII век като по-подходяща започва да се налага датата 11 май. След XIV век празникът започва да се забравя, за да бъде постепенно възобновяван в Руската църква от XVIII век насам. По повод 1000-годишнината от моравската мисия на двамата братя нейният Синод официално постановява: "За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашият бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г., 11 май като църковен празник на преподобните Кирил и Методий"1. Българската традиция, за която става дума тук, започва няколко години по-рано.
През 1851 г. чорбаджи Салчо Чомаков, д-р Стоян Чомаков и Найден Геров обмислят име за основаното предната година епархийско класно училище в Пловдив. В търсенето на "някой светец български" учителят Геров разказва за двамата свети братя Кирил и Методий. (Геров черпи знанията си от руски извори. Първите български източници, сочещи датата 11 май, са публикувани през 1852 г.: "Христоматия славянскаго язика" на Неофит Рилски и в "Мясецослов или календар вечний" за 1853 на Велко Королеев2.) Взема се решение за именуването, поръчва се икона с ликовете, определя се 11 май за школски празник. През първите пет години денят на светците се чества само от училището, без намесата на духовенството. През 1856 г. в тържеството, проведено по изключение на 1 юли, се включва и пловдивският митрополит. Фактически едва от 1859 г. денят 11 май се превръща в общ празник. И така, първата особеност на българската традиция в общото почитане на св. Кирил и св. Методий е, че светското им честване предшества във времето църковното и всъщност го предизвиква.
Втората характеристика на тази традиция е много ясно изразена в словото, написано от Найден Геров за тържеството през 1856 г. и произнесено от брат му Константин. В него се казва, че училището е създадено, за да подготвя високообразовани учители и свещеници, които да работят за преодоляване на невежеството, заради което народът не познава народността и вярата си в техните основи и не знае откъде идва, в какво вярва и закъде се е запътил. То завършва с думите: "Това ново залягане започваме от днес с тържествено празнуване, посветено на българските първоучители св. Кирила и Методия...". Не само тук, но и при всички предосвобожденски чествания, този ден се гледа като празник на българското възраждане, при което просветата се мисли като елемент от политическото движение за формиране на нацията и националната независимост. Казано с думите на Христо Ботев: "11 май скоро ще бъде празник на нашата революция и на нашата свобода"3. Честването на св. Кирил и св. Методий от самото начало се схваща като естественото време и място за остро формулиране на целите пред образованието и образователните институции в рамките на актуалния социален контекст.
По достоен за забелязване начин, идеята за създаването на първия български университет е лансирана от княз Александър Батенберг в хода на тържествата по повод 1000-годишнината от земната кончина на св. Методий, провели се между 6 и 8 април 1885 г. Той обявява намерението да се основе "един български университет, който ще се нарича Кирило-Методиевски" и ще служи "за доброто на народа". Както фактическото състояние на нещата, така и дебатите около смисъла и задачите на учредения три години по-късно Университет ясно показват тенденцията той да се мисли като модернизационна институция, утвърждаваща българската национална държава. Идеята за университета кристализира по същество до политическа и с това София не прави никакво изключение в сравнение с Атина, Белград или Букурещ. Университетът придобива публичност не като научно-образователна институция, а като обществено-политическа организация и се легитимира чрез обвързването му с формирането на националното самосъзнание. Акцентира се трайната му национална и обществено-възпитателна роля. Като негова основна задача се схваща формирането на "един просветен, разумен национализъм": той трябва да допринесе за консолидирането на нацията и да внесе чувството на патриотизъм у младата българска интелигенция, изтръгната от националната си почва благодарение на добиваното в чужбина образование. Накратко: според тази нагласа Университетът трябва да бъде национален будител и духовен водач на своя народ. Той се схваща преди всичко като възпитателно-образователна, а не като научно-познавателна институция4.
Едва ли е необходимо подробно да напомням какви задачи се поставяха пред образованието и особено пред висшето образование по време на комунистическия режим. С всички възможни средства, сред които честванията на т.нар. "Ден на българската просвета и култура" заемаха неслучайно място, като негова основна цел се внушаваше налагането на официално безалтернативната идеология и вярната служба на партията-държава. Всичко друго отиваше на заден план, което лесно може да бъде установено чрез преглеждане на тогавашните учебни планове.
Днес посочените по-горе задачи на българското образование са неактуални. Сега едва ли някой ще седне директно да ни убеждава, че най-първото призвание на Университета е да възпитава в национално-патриотичен дух и сигурно всеки би се възмутил от хипотезата, че той следва да насажда някакви партийно-политически възгледи. Дошло е, изглежда, времето Университетът най-сетне да се заеме със същинските си задачи, прозорливо формулирани още в една дописка на вестник "Ден" от 14 януари 1907 г. по повод на тогавашната университетска криза: "Университетът не е място за фабрикуване на "патриоти", "националисти" или "анархисти", а място, дето се преподава висша наука: Чистата наука не е национална. Тя е общо достояние на културното човечество, нейните прийоми и задачи са навред едни и същи. Най-после университетът е възпитателно учреждение само дотолкова, доколкото чистата наука - целта на всеки университет - може да облагороди душата и сърдцето и да подигне културното ниво на личността"5.
Мисля, че в наши дни Софийският университет - защото тук все за него ще става дума - не само получава възможност, но даже е подтикван от обстоятелствата да се насочи към същинските си цели, а в същото време той сякаш не успява да формулира ясно своите задачи и перспективи. Традицията, свързвана с днешния ден, дава случай за поставяне на тези въпроси, при това без специални умувания и претенции за оригиналност. Тя изисква не само да славим житието и делото на светите братя, което и без това правим на 11 май, а най-вече да формулираме проблемите, стоящи актуално пред нас. Ще се опитам да бъда верен на тази традиция, и то не в някакво си специално мое качество, а като някой, когото го е грижа. Една грижа, извираща от, струва ми се, не безоснователна тревога.
Когато говоря за "тревога", аз не вещая някакви непосредствено предстоящи катастрофични събития. Напротив, убеден съм, че в днешна България и количествено, но най-вече качествено Софийският университет "Св. Климент Охридски" продължава да няма конкуренция. За съжаление. Една действително конкурентна институция би стимулирала ускореното решаване на новопоявяващите се предизвикателства. В сегашната ситуация нашият Университет е принуден да мотивира усъвършенстването си отвътре и да го постига, опирайки се на собствения си - наистина солиден - научен и управленски потенциал, в режим на здрав консерватизъм, характерен, в добро и зло, за всеки университет с традиции. Опитвайки се да бъда традиционен, аз най-напред съм длъжен да забележа, че Софийският университет все още не е формулирал категорично приоритетната си мисия. Ние сякаш не сме наясно как точно трябва да изглежда резултатът от нашия труд; какви всъщност искаме да бъдат нашите завършили студенти. Наистина, в Правилника на Университета е посочено като първа основна задача: "Да подготвя висококвалифицирани специалисти с висше образование, способни да развиват и прилагат научни знания в различните области на човешката дейност"6. Достолепно и абстрактно, както подобава на един Правилник. И все пак: към кои "различни области на човешката дейност" сме взряни най-вече? Дали това не е обслужването на селскостопанските масиви в Англия и САЩ? Или може би желаем нашите възпитаници да бъдат главно висококвалифицирани държавни и партийни чиновници? Учители в началните и средните училища? Специализирани изследователи? Не сме отговорили на този въпрос.
Пита ли се за моето скромно мнение, аз бих заложил на последната хипотеза. Мисля, че едва преследвайки най-амбициозната задача, ние ще можем да произведем достойни дейци и за по-ниско специализираните сфери, евентуално избягвайки аграрните опции. Иначе не ще смогваме да правим качествено и това. Ако приемем тази перспектива, която впрочем е перспективата на всеки що-годе сериозен университет, тогава изведнъж ще стане видимо, че в момента процесът е обърнат с главата надолу.
В горецитираните университети мярата на обучението се задава от най-високата, докторската степен и от този хоризонт се програмират подготвителните за нея нива. Само по привидно парадоксален начин при това положение основната тежест пада върху обучението на магистрите, когато се формират специализираните умения, необходими за самостоятелната работа по докторската теза. Напук на това, акцентът при нас е поставен върху бакалавърското равнище. Всички и всякаквите изчисления взимат за база това ниво. Хабилитирането на преподавателите зависи от наличието на редовен курс в бакалавърската степен. Дори планът за заетостта на аудиториите цели най-напред осигуряването на бакалавърската програма, а с курсовете в останалите се запълват зейналите дупки. Студентите в магистърските и даже в докторантските програми се таксуват едва ли не като натрапени кръжочници. Трайното възпроизвеждане на това недоразумение неизбежно ще превърне Софийския университет в някакво пост-гимназиално школо, подготвящо за едно солидно университетско образование там, където се предлага такова. Това само в най-добрия случай, разбира се. Тази нагласа бе впрочем стилизирана като държавна политика. В Закона за висшето образование битуваше положението, че за докторска степен може да се кандидатства както с магистърска, така и с бакалавърска диплома.
Най-неемоционалната квалификация за тази безхаберна формулировка е "покушение срещу българското висше образование". Тя даде резултати: немалко талантливи, но мързеливи студенти успешно се опитаха да "прескочат" магистърското ниво. И те като авторите на цитираната формула очевидно нямаше откъде да знаят, че "magister" се превежда с "майстор". "Майсторлъкът" в науката не може да бъде постиган с общообразователни курсове. За движението към него са предвидени магистърските програми. От въобщенстващия по принцип бакалавър не може да излезе друг, освен въобщенски доктор. С такива наука не се прави. Налице са и парадоксални случаи, при които действащи докторанти са заедно с това студенти в магистърски програми по същата специалност. Нека се смее който иска, за мен това са драматични абсурди. Разрушителното недоразумение отпадна от текста на закона едва преди няколко дни.
Когато става дума за магистърските програми, трябва да е ясно, че дипломите, издавани чрез тях, следва да имат действителната тежест на майсторско свидетелство, защото само след една петилетка изразът "без конкуренция в България" няма да има особен смисъл. Ще ни се наложи да влезем в реално съревнование с реномираните европейски университети. Това означава, че визията, според която магистърският курс се състои в бързо преговаряне на бакалавърския, трябва да бъде отхвърлена като животоопасна. Магистърските програми следва да се преосмислят и да се структурират около онези дисциплини, в които споменатият университетски потенциал "диктува модата" или поне е "в крак" със световните стандарти. Другото е покушение срещу бъдещето. Разбира се, за да говорим за реална научна специализация в горните степени, ние сме длъжни да намираме оптималната мяра между завещаните ни общи курсове тип "вечерна проверка" и строго специализираните курсове още в бакалавърското равнище.
Всичко това би могло да стане бързо, ако преподавателският състав би бил изцяло "висококвалифициран", както пише в университетския Правилник. Не съм убеден обаче, че се полагат всички усилия тази фраза да има пълно покритие. Само за външния наблюдател би било удивително, че за нас продължава да е проблем стриктното спазване на разписа на лекциите и мотивирането на преподавателите просто да взимат всичките си часове, предвидени по програма. Тук говорим за нарушения по елементарни нива на трудовата дисциплина, които обаче отварят погледа към още по-тревожни моменти. Думата ми е вече за онези преподаватели, за които може само да се съжалява, че си взимат часовете.
Всички ние знаем, че в Университета, редом с учени от най-високо ниво и от задължителната, решаващо важната средна класа, блажено преживяват и отявлени бездарници, на чиито умения се подиграват не само студентите, но и гимназистите. Сегашната система за назначаване на преподавателския състав е рай за умствено ленивите. Попаднал заслужено или случайно в състава на преподавателската общност, всеки е наясно, че остава неин член до пенсионирането си, вън и независимо от научните си действия или бездействия. За мнозина хабилитирането е сгодният термин, от който нататък не само да не напишат, но дори да не прочетат и една страница с научно съдържание. Само наглед е парадоксално, че такъв термин може да се окаже и добиването на асистентска длъжност. Имам предвид онези лица, които се занимават с всичко друго освен с наука, гордо отхвърлящи мисълта за създаването на дисертация и други подобни академични глезотии, но никога не забравящи да добавят към името си етикета "преподавател в СУ".
Всичко това са, разбира се, твърдения, следващи от лични наблюдения или от университетския фолклор, а не от официални данни. С аристократично великодушие въпросът за качеството на преподаването не се поставя в Софийския университет и то не се фиксира по категоричен начин. Самото заплащане се формира по съответния щат, аудиторната заетост и още няколко количествени компонента. Аз дори не мога да си представя какво има предвид университетският Правилник, поставяйки като задача "развитието на научно-преподавателския състав"7. За да се говори за развитие или деградиране, за високо или ниско качество, налице трябва да са както съответните критерии, така и тяхното прилагане. Такива обаче не се забелязват. Ние се задоволяваме да твърдим, че сме най-добрите и чакаме от другите да ни повярват. Не всички са така добри да го сторят.
Илюзия е да се очаква, че нещата ще се оправят сами по себе си. Както е известно, синдикатът на бездарниците има световно покритие и солидарността между неговите членове е желязна. Необходимо е периодично атестиране на всеки преподавател по обективни и съобразни, включително възрастово съобразени критерии; необходимо е въвеждането на качествени изисквания към условията в самия трудов договор; необходимо е осигуряването на законова възможност и генерирането на воля за раздяла с научно нефелните колеги за сметка на талантливи и желаещи да работят специалисти. Трябва да се признае, че научното демотивиране на част от колегите е заложено в самата академична практика. Излишно е да затваряме очи пред факта, че у нас от десетилетия съзнателно се неглижира и руши единството на изследването и преподаването, което е същностно свойство на университетската идея. Един парадигмален в това отношение текст казва: "Доколкото университетът търси истината чрез наука, дотолкова изследването е негова основна задача. Понеже тази задача предполага традиция, учението е свързано с изследването. Учение означава причастяване към изследователския процес"8.
Местният държавнически принос се състои в опита за откъсване на едното от другото. Продължава да се мисли като естествена нормата, според която работата на университета е преподаването, даскалъкът, докато изследванията са приоритет на една друга институция. Като се изключат действията по изискваното от Закона за научните степени и звания, изследванията на университетския преподавател се гледат като негова лична пристрастеност, хоби, което в определени моменти би могло даже да нанесе ущърб на работата по собствено присъщите му задачи.
Няма обаче сила, която да ме убеди, че е възможно съществуването на добър университетски преподавател, който не се занимава непосредствено с изследователска работа. Само когато проследяването на развитията в собствената му област е с изследователски интерес, той е мотивиран да актуализира познанията си. Следствие от обратното са курсовете, при които хартията се рони от старост в ръцете на лектора и в които се възпроизвежда понаученото през блажените докторантски години. Все от липсата на специализиране произтича и самоувереността на някои колеги, че могат да четат едновременно 5-6 курса по съвършено различни дисциплини. Това пенкилерство не е нищо друго освен атестат за провинциализъм в науката. Само специализацията, следваща от единството на изследване и преподаване, прави впрочем възможни както конвертирането със солидните европейски университети, така и превърналата се в магическо заклинание интердисциплинарност, която днес е в устите и ръцете най-вече на хора, които са специалисти по нищо.
Говорейки всичко досега, аз си давам сметка, че споменавам само част от проблемите, предстоящи за решаване от нашия Университет. Лесно се забелязва например, че тук и дума не стана за университетската автономия и свобода, която трябва да се защитава и разширява всекидневно, както и за други съществено важни теми. Струва ми се обаче, че казаното открива достатъчно сериозни въпроси.
От някаква гледна точка би могло да изглежда, че то нарушава тържествеността, схващана като задължителна в такива случаи. Аз обаче настоявам, че само така - поставяйки открито проблемите, изисквайки решаването им и сочейки докъдето ни стига поглед перспективите - ние можем да останем верни на традицията, според която следва да бъде отбелязван днешният ден. Убеден съм още, че това е наш дълг, ако наистина желаем да има какво да честваме и занапред.

Георги Каприев



Академично слово, произнесено на 24 май 2004 в аулата на Софийския университет




























1 Жития на светиите, София, 1991, с. 245.












2 Г. Гемиджиев, "Кой посочи 11 май за празник на солунските братя", в: Култура, бр. 19/20 (2004), с. 2.







































3 Вж. Д. Димов, Историческият подвиг на пловдивската гимназия св. Кирил и Методий, Пловдив, 2000, с. 101-112.












































4 По П. Бояджиева, Университет и общество: два социологически случая, София, 1998, с. 188, 190, 210, 219-221, 286-288.






































5 Цит. по П. Бояджиева, Университет и общество: два социологически случая, София, 1998, с. 415-416.


















































6 Правилник за устройството на Софийския университет "Св. Климент Охридски", София, 2003, с. 3.
















































































































































































7 Правилник за устройството на Софийския университет "Св. Климент Охридски", София, 2003, с. 3.




































8 К. Ясперс, Идеята за университета (прев. Г. Каприев), в: Измерения на университетската идея, съст. П. Бояджиева, София, 1995, с. 318.