Автономията на академията*
Покана за публичен дебат

На няколко пъти през последните десетина години академичната институционализация на наука в България фокусира публичното внимание извън пределите на академичните общности. Но сякаш акцентът на вниманието на широката публика все повече се оттегляше от проблема как институционално да се гарантира автономията на научното изследване към очевидно по-интригуващите въпроси за личните лоялности и вражди в академията. Вероятно това не бива да се укорява - съдебният трилър винаги ще бъде по-интересно четиво от процесуалния кодекс, точно както и най-скудоумният роман ще вълнува повече от телефонния указател. При все че е интригуващо обаче, това ниво на дискусия не може да е особено продуктивно, най-малкото защото трудно разграничава научни от партизански битки и постоянно рискува да представя едните вместо другите. Точно така се завъртяха нещата, когато Управителният съвет на БАН избра за директор на Института по социология не Георги Фотев, който беше събрал по-голямата част от гласовете на общото събрание на учените от института, а класиралият се след него Духомир Минев. Човек се чуди дали пред риска историята фарсово да се повтори не стана по-добре, че няколко месеца по-късно, когато на същия институт същият сценарий му се случи отново, публични реакции нямаше. Става въпрос за избора на Велина Топалова за директор, въпреки преднината на Кольо Коев при гласуването на общото събрание. Независимо че първият път имаше медиен шум, а вторият просто заглъхна, и двата случая бяха скандални. Но къде всъщност е скандалът, при положение, че всичко беше по устав? Изглежда, че тъкмо в устава. Само че уставите са отегчителни за разлика от страстите - страстите продават новините, а не алинеите. Но ако интригата е в алинеите, какво всъщност сме си купили?
Затова и за да не се обърне работата отново на съдебен трилър, искам тук да погледна проблема за автономията на и в Българската академия на науките през няколко уставни положения. Вече е ясно, че тази бележка не е ценностно неутрална, а поддържа тъкмо автономията на научното изследване като ценност. Същата ценност впрочем е декларирана още в първата алинея на член първи от Закона за БАН (ДВ, бр. 85 от 1991 г.) и е препотвърдена в алинея първа от член първи на Устава на БАН (ДВ, бр. 34 от 1994 г., изменен и допълнен през 1999 г.). Алинеята гласи, че академията е "национална автономна организация за научни изследвания. Тя се състои от академичните институти и другите самостоятелни звена, както и от общността на академиците, член-кореспондентите и чуждестранните членове на БАН". Несъмнено това е гигантски напредък спрямо предния устав на БАН, който не само че е утвърден с указ на Държавния съвет, но и гласи, че академията "развива дейността си съобразно програмата и решенията на БКП и с актовете на висшите държавни органи" (ДВ, бр. 38 от 1973 г.). Заедно с автономията на академията новият устав декларира и автономия на постоянните научни звена, от които тя се състои (в първата алинея на член 32, раздел I на глава четвърта: "Постоянните научни звена - институти и централни лаборатории, са автономни").
Ясно е обаче, че когато една автономна цялост се състои от автономни части, за да няма парадокс, нещо от автономията на частите ще да бъде ограничено. Какво е то и как точно се въвежда ограничението, вече не е така прозрачно ясно, нито пък е директно заявено. Ето все пак какво може да се реконструира от структурата на ръководството на постоянните научни звена и от механизмите на представителство:
Един институт или централна лаборатория се ръководи от общо събрание на учените, научен съвет и директор. Научният съвет се избира от общото събрание на учените и е колективен орган за научно ръководство, на което директорът по право е член. Освен че членува в колективното тяло, което определя научната политика, директорът извършва и административното ръководство и ръководи бюджета. Той обаче не се избира от общото събрание на учените, а от Управителния съвет на БАН (глава трета, чл. 24, ал. 1, т.1 и глава четвърта, раздел I, чл. 42, ал. 2).
Същевременно, макар да не се избира от обявеното за автономно научно звено, тъкмо директорът го представлява. (А не, да речем, съвсем автономно избраният председател на научния съвет или пък на общото събрание - те нямат честта и дълга да представляват нещо.) При такова уставно положение, независимо колко читав е директорът на даден институт или лаборатория, без значение колко силно учените от звеното го желаят за директор, звеното е в структурно унизително положение. Казано направо, то е третирано като непълнолетно - няма право да избере кой да го представлява, а отгоре на това се твърди, че е автономно. Автономията в такъв случай изглежда все още се схваща през парадигмата на демократическия централизъм - институтът или лабораторията са "автономни звена", когато и само доколкото са "звена" или "брънки" в "историческата необходимост" на Управителния съвет. В това, а не в апаратните машинации и личните драми, е собствено скандалът и при двата избора за директор на Института по социология.
Разбира се, човек може да се запита дали пък структурните звена на БАН сами не са виновни за непълнолетната си участ - в крайна сметка този устав е приет от Общото събрание на БАН, а един от не многото прерогативи на общите събрания на учените от лабораториите и институтите е да избират и отзовават своите представители в Общото събрание на академията. Сякаш институционалният разум е стигнал да се декларира автономия, но не и да се изработят механизмите й. Но да останеш при тази констатация е все едно да махнеш с ръка - проблемът си е там, независимо че високомерно си му обърнал гръб. И то не кой да е проблем - не кой кого обиди, кой от кого се страхува, кой какво ревнува, - а проблемът за автономията на научното изследване. А нали тъкмо в нея е смисълът да съществува академия на науките?
Ако не беше така, щеше да е достатъчно да има някакво ведомство към МОН или към Министерския съвет, например, или пък институти на чисто пазарен принцип, които да се конкурират и кооперират по икономическа целесъобразност, без за това да е нужен специален закон или устав. Със сигурност са се чували гласове в подкрепа поне на втория, пазарния вариант. Той има и преимуществото, че спестява пари от държавния бюджет, които могат да се преразпределят в други посоки, а (чисто хипотетично, разбира се) дори и да се приспаднат от данъчното бреме на физическите и юридическите лица. Само че поддръжниците на този вариант трябва да отчитат, че при него няма институционални гаранции за автономност при определянето на изследователски приоритети и при отдаването на признание за научно постижение. Приоритетите и признанието стават въпрос на пазарно търсене и предлагане, при което едва ли ще оцелеят дори и една трета от близо 70-те самостоятелни звена, които наброява днес БАН. Може и така да е по-добре, още повече когато уставът на академията не гарантира това, заради което е смислено да я има.
Уставите обаче могат да се променят, макар и да е илюзия, че това е нещо безболезнено - събрали се, решили и се разотишли живи и здрави по домовете си. (Между другото, вицът гласи, че в БАН имат и такъв опит - събрали се, решили да променят нещо с оглед на евроинтеграцията и за целта да прекръстят академията на Европейско-българска академия на науките, някой обаче казал, че абревиатурата звучи двусмислено, и се разотишли живи и здрави по домовете си. Всъщност вицът е да илюстрира, че най-безболезнено става едното нищо.)
Освен че уставите могат да се променят, и автономията не е нещо, което е достатъчно да се декларира - тя се прави и поддържа практически. Но какво да кажем на онези, които предлагат да оставим пазарът да реши какви да са научните приоритети и кой заслужава научно признание? Единствено, че това е въпрос на публичен дебат. Защото сега БАН като автономна научна организация не е частен или гилдиен, а публичен проект - цялото общество посредством държавния фиск инвестира в него. А чрез това приема да поддържа автономията на научното изследване като публична ценност. Ако реши да се откаже от нея, добре е това да стане "с отворени очи". Ако ли пък реши да продължи да я поддържа, нужно е тя да бъде по-ефективно гарантирана от механизмите на взаимодействие, представителство, контрол и ръководство.
Ето в заключение някои възможности за предварителни проучвания, които да създадат обща рамка на дебата: Най-напред БАН е стара организация, тя наследява създаденото в Браила още през 1869 г. Българско книжовно дружество, което през 1911 г. се преименува БАН. Промените в устройството й са напълно достъпни за изследване. Освен че е стара, БАН далеч не е единствената академия на науките в Европа. Тоест напълно е възможно в сравнителен план да се проучат механизмите на функциониране и поддръжка на академично институционализирана наука, границите и механизмите на нейната автономия и адекватността им към съвременното българско общество. Това обаче са само теми за изграждане на общ фон на дебата за БАН, те не могат да заместят самия дебат. А и дебатът не може да се отлага вечно с алибито, че Народното събрание трябва най-напред да приеме Закона за научните степени и звания. Нещо повече, един смислен дебат може да ускори приемането на един смислен закон.

Милена Якимова

*Текстът на Милена Якимова изразява общо становище на редколегията на сп. "Критика и хуманизъм" и е под печат в "Норма и патологии", кн. 17, бр. 1/2004 на списанието.