Стърчащо крайче на важен спомен
Когато ми предложиха да редактирам превода на поезията на Джонатан Дън, първо помислих, че това е шега. След Джон Дън какво по-логично от Джонатан Дън. После ми мина през ум, че при толкова много задължения, не ми се хваща с още едно. Трето, страхувах се, че в ръцете ми ще попадне поредното претенциозно стихоплетство, при което критичната маса на прозявките между трета и пета страница ще надхвърли будното състояние. Всичките ми предварителни опасения се оказаха пълна глупост.
Джонатан Дън пише като дзен-будист, който е напуснал манастира, за да следва в Оксфорд, но сърцето му е останало в шафранови одежди. Бистрият му език не иска да се украсява с вече оплетени и поставяни на чужд камък словесни венци. Всъщност той е някак си лишен от фетишизъм към думите. Не езикът е центърът на внимание, а моментната реакция, дребният детайл от реалността, който се оказва стърчащо крайче на важен спомен, неочакваната мисъл, която е толкова крехка в мига на появата си, че ако не се запише веднага, ще се разтвори във въздуха. Обаче след нея ще се отвори една тъмна и въпросителна празнина. "Като муха на прозорец съм. / Единственият изход: да отстъпя обратно в живота. / (Да отвориш прозореца не е изход, / мисля си.)" Очите на Джонатан, зад големите му диоптри, са болезнено впечатлителни.
Стиховете от "Въпреки това" се пазят от големите декларации, предполагам, поради някакъв искрен опит да се придържат към свидетелските показания от видяното. В книгата няма да прочетем "любовта е...", "животът е...", "смъртта е...", а когато се появи обобщение, то неизменно се втренчва критично в себе си и някак извинително се видоизменя:

Днес сме тук, утре ни няма.
Не го съзнаваме, когато се
                разбиваме в брега.
Че зад нас винаги има друга
                вълна,
която всеки миг пада.

Епитафията на вълната
                гласи:
Родена на море.
Разбива се в някой бряг.
Продължава като течение.


При цялото лутане в живота, доста подробно описано във "Въпреки това", честността към собственото изживяване не е единственият пътепоказател за авторовия Аз. Появяват се и неочаквани дразнители, които той просто не може да отмине, без да се ядоса. Колите, изгорелите им газове, и въобще целият боклук, който остава след все по-кратките ни удоволствия, тук присъстват доста устойчиво. При някои автори основният проблем е социалният. При Джонатан това е екологията - от последната гледка, видяна през очите на смачкания скорпион, до отношенията между майката и сина, всеки от които търси вниманието на другия, но не може да започне първи. Може би точно този отказ да хрупа от станиолената бонбониера на света прави Джонатан да изглежда като намусено дете в ъгъла. Крехко и чувствително, но много, много упорито дете.
Преводът на Цветанка Еленкова и Рада Панчовска е едновременно вещ и артистичен, макар че има детайли, с които продължавам да не съм съгласна. Сигурно е обаче, че двете поетеси, чиито авторски гласове звучат доста различно, в този случай говорят с един-единствен тембър - този на Джонатан.

Кристин Димитрова

Премиерата на книгата на Джонатан Дън "Въпреки това", стихове на български и английски в превод на Цветанка Еленкова и Рада Панчовска, ще се състои на 29 май (събота) от 14 часа в зала 3.2 на НДК в рамките на Пролетния панаир на книгата.