Хубави хора, грозно учреждение
Това е открито писмо до Българското национално радио, което няма да изпратя по въздушна поща, защото нямам пари за марка. Нямам пари за марка, защото живея в Мадрид, откъдето от време на време се включвам пряко в ефира на "Хоризонт", предавам 3-4 минути информация, за което ми се плащат два лева, необложени. С два необложени лева не мога да ида до будката и да купя марка, излиза ми по-скъпо.
Нещото, което ме свързва с БНР, не е лично, а институционално. Петимата или шестима човека от радиото, с които говорих по телефона при седемте ми включвания от Испания между атентатите от 11 март и сватбата на Принца от 22 май, бяха безкрайно симпатични и достатъчно професионални. Аз също съм безкрайно симпатична и прилично професионална, но това не е от значение в този случай.
С БНР ни свързват следните отношения: институцията Национално радио търси връзка с Кореспондент в чужбина за Информация по въпроси, която е по-добре да получи от първа ръка, за което се отплаща с Хонорар. Всичко е налице, без последното, защото два лева може да е проява на безвкусица, тъповата шега, дребно хулиганство, откровена обида или временно изкривяване на някое от трите измерения, но не е възнаграждение. Понеже "Хонорар" поне етимологически има отношение към зачитането, достойнството и доброто възпитание.
Нямам голям опит с национални учреждения - доскоро работех за "Култура", сега работя за "Ел Мундо" - и в двата случая имам щастлив контакт с различен тип манталитет; но знам едно: дори в България, дори на пазара, на площад "Македония" или около Централна гара, цената на каквато и да било услуга надхвърля двата лева.
Откакто се помня, поне половината от работата, която върша, я върша от благотворителни съображения, а именно - даром. Този път няма да я бъде по две причини. Първо, защото съм уморена, и второ, защото не вярвам. Уморена съм от недомлъвки и изнизвания. Ако БНР имаше приличието да си обяви "ценоразписа", преди да е изконсумирало услугите, които са му нужни, най-вероятно щях да се радвам да сътруднича. Постфактум не ми харесва и травмиращо ми напомня на онзи славен случай от самаританската ми биография, в който списание "Демократически преглед" публикува почти 100 страници мой превод от италиански и ми благодари сърдечно. В смисъл, че ми плати със сърдечна благодарност и ръкостискане. Също така, както споменах, не вярвам. Много дълбоко не вярвам, че едно финансирано от парите на майка, татко, баба и съседите радио, което може да си позволи пищни коктейли, не може да си позволи да плаща включванията на Кореспондент в чужбина, когото нито издържа, нито само е отгледало.
Няма да се включвам повече в БНР, колкото и да обичам да информирам, защото БНР не събужда майчинския ми инстинкт и не може да ме убеди, че се влачи по корем от бедност. Единственото, което БНР буди у мен, е онзи атавистичен псевдоинтелектуален комплекс, заради който се оправдавам, че върша работа и очаквам да ми се плати. Оправдавам се ето така: за да говориш 5 минути по радиото, трябва да се подготвяш поне 45. За да упражняваш интелектуално усилие 50 минути, настрана годините подготовка, чуждите езици и други нерелевантни в случая подробности, ти е необходима някаква мотивация. С какво ме мотивира институцията БНР? И докога българските национални учреждения ще функционират на принципа на данъчното облагане в частта с взимането, и тънката струнка, в частта с даването?
Държа да кажа, че начинът, по който Българското национално радио си поддържа връзките оттатък граница и по който се отнася с потенциалните си партньори, е срамота. Погледнете уебстраницата на БНР и се изчервете от неудобство.

Нева Мичева