Нов драматичен театър "Сълза и смях" участва в ХI издание на Международния фестивал на малките сцени в Риека, Хърватия, който се проведе от 3 до 10 май 2004 г. Форумът бе закрит с техния/нашия спектакъл "Гледалото или Вечната балканска кръчма" (автори Бойко Богданов и Вечеслав Парапанов, режисьор Бойко Богданов, сценография Вечеслав Парапанов, костюми Петя Стойкова, музика Бойко Богданов, музикален консултант Данко Йорданов). Въодушевление, плач и музика до зори следват вестта, че трупата получава повечето от наградите на престижния форум, в който и друг път са участвали много успешно български театри (например ТР "Сфумато" с "Черното руно"). Тази година "Гледалото" получава пет първи: за най-добър спектакъл, за режисура, за сценография, за костюми, за музика; и една втора - наградата на публиката. Мотото на фестивала през 2004 г. е свързано с театъра на източноевропейските страни: "Сюжети от Изток - 15 години по-късно". Интересно е, че първа награда на публиката спечелва един "западен" сюжет: "Марат и маркиз дьо Сад" по Петер Вайс (постановка на Театъра на Таганка, режисьор Юрий Любимов). Но това, разбира се, е в скоби.
И така, срещаме се с Бойко Богданов, който е превъзбуден повече от обичайното, излъчва доброта и щедрост, но и резигнация, видимо отчаяние. И има защо...


- Когато чуя името на този град, веднага се сещам за стихотворението на Биньо Иванов "Песен на зидарите от Риека, 1944". С какви впечатления от града и фестивала се връщаш?
- За съжаление, не можем да си позволим по-продължително пребиваване на фестивалите. Стара тема. Впечатленията ми са само от последните му вечери и от това, което ми разказаха колеги и приятели. За пръв път съм в Риека. Но впечатленията ми са богати, пъстри, контрастни. Един европейски град, но, ако съдим по отношенията между хората, с много близка, сродна на нашата чувствителност. Устройството на града и на курортите край него е австроунгарско. Същевременно има и мощен италиански дух. Колкото повече минава времето от началото на нашите демократични промени, толкова по-мъчително става за мен преминаването на границата. Особено на връщане... Вероятно очаквахме много по-бързо да постигнем много повече. Преди години една от причините да се прибера от Париж беше вярата ми, че ние много бързо ще направим една нова, хубава, европейска, умна, удобна, приятна за живеене държава. Не искам да коментирам улиците, дори абсурда, че ние продаваме ток на Сърбия и там аутобаните са осветени, а ние - производителите на електричеството - дори в градовете си вечер се спъваме по дупките на улиците. Та усещането ми от фестивала беше прозрачно, ведро. В Риека, освен двата театъра, има и италианска драма, защото там има много силно италианско присъствие. Така, както в Кърджали има турски театър. Има и опера, разбира се. Градът не е голям, колкото Варна е. Респектиращо е да се движиш - особено в курорта. Минаваш край вила Маскани, през пет сгради виждаш паметна плоча на Густав Малер. В града е започнал политическата си кариера Габриеле Д'Анунцио. Риека е и един от най-мощните масонски центрове. Фестивалът беше добре организиран, с добри сцени, с техника, за която можем само да мечтаем. Спектаклите, които гледах, бяха претъпкани и с правостоящи.
- Какво знаеха за българския театър в Риека?
- Когато у нас пристигна селекционерът на фестивала Харвойе Иванкович, седнахме на кафе и той започна да ни разказва за българския театър. Беше прочел и твоята статия за "Гледалото" в италианското списание "Sipario" (за броя, посветен на българския театър, вж. "Култура" 13/26.3.2004), която не бях виждал, разпитва ни за театъра на Грети и Иван, за "Три сестри" на Стоян Камбарев... Доста засрамено се спогледахме с Роза Радичкова, защото мисля, че това не е само мой или на Роза проблем. Знаем повече за случващото се по немските, френските, английските сцени, а за онова, което става в комшулука - не само в театъра, а и изобщо в културата, знаем твърде малко. Надявам се, че малко по малко ще започнем да запълваме тази дупка. Изпитвам огромна радост от успеха ни, защото, може да звучи казионно, но ще имаме малък принос в утвърждаването на значимостта на българската култура тъкмо в евроконтекст. Много се притеснявахме с превода. Въпреки че са близки езиците ни, чувствителността ни, текстът - колкото и да е малко - е интензивен и изпълнен със съзнателно търсени анахронични и специфично нашенски идиоми, които създават особен колорит и сладост на преживяването. Преводът течеше на субтитри. За мое учудване над 80% от хората почти не гледаха към титрите, освен в определени моменти, когато ставаше на сцената нещо по-специфично. Обясних си го и със сходната ни балканска биография.
- Имахте ли технически проблеми при пренасянето на "Гледалото"?
- Когато пътуваме навън, не е възможно да имаме технически проблеми. Поради факта, че техниката, с която за съжаление в българския театър всички ние боравим, е допотопна. Дори Народният театър, който беше най-добре преди години, днес вече е с морално остаряла апаратура. Където и да попаднат оттатък границата, нашите служби гледат със завист. За спектакъла "При закрити врати" от Сартр на NKD-театър от Риека видях с очите си как за 3 часа цялата зала се преустрои в друг тип зала, за да събере публиката в много мощен амфитеатър около сцената. От години казваме на сменящите се министри на културата, че материално-техническата ни база е в плачевно състояние. Като директор на "Сълза и смях" не мога да осигуря елементарни условия за приемане на други трупи. И съм принуден повече от допустимото да съобразявам репертоарната си политика с техническите си възможности.
- И така, идва последният ден. Играете. Всичко минава добре...
- Никога не съм доволен как минава представлението. Особено когато сме извън България. Но този път моите непукисти играха със страхотен кеф. Имаше доста живи реакции. След това - около 2 часа обсъждане. След малка пауза пристигна една дама от журито и съобщи наградите. Слушахме я с все по-нарастваща почуда. Накрая си поръчахме хубави питиета, юнаците ми извадиха тъпаните, Слави наду гайдата, Чечо си наду флигорната и си стана една балканска кръчма, която продължи три часа с едно много хубаво "иху". Трупата беше щастлива, защото, боже мой!, ти знаеш как трудно живеем всички... Хайде ние, режисьорите, сме малко по-разглезени, но негово величество артистът живее в такава тотална битова мизерия, хайде да го кажа, без светъл хоризонт... С пролетаризирането на вкусовете в театралните зали, със заместването на сериозната театрална работа със субкултурата, с шоуто, което неминуемо се случва при такава икономическа конюнктура, остават твърде малко възможности да се мотивира нравственото усилие на артистите. И когато получат възнаграждение на усилията си, те реагират буйно. Когато на следващия ден видяха вестниците, някои от тях плакаха. Искам да вметна, че нашият театър, а в това число слагам и себе си в качеството си на директор, много категорично отстъпва от предназначението си. Под натиска на икономическата несигурност, на девалвацията на вкуса на публиката, наложена от електронните медии, и от онова, което се промени в живота ни. Ако се огледаме, ще видим колко субкултура замества театралното пространство. Като че ли остават само някакви островчета, в които продължават опитите за създаване на едно интензивно духовно пространство. Сам виждаш колко случайни и колко рехави са тези прояви. Това ме измъчва. Особено в ролята ми на директор.
- Присъстваха ли селекционери и от други фестивали в Риека?
- Говорихме със селекционер от фестивала в Любляна и се надявам, че ще бъдем там догодина. В Риека имаше театри от бившия източен блок: Унгария, Словения, Русия, Сърбия и Черна гора, Хърватия. Съжалявам, че не видяхме унгарското представление, за което ми разказаха много интересни неща. Имало паралели с онова, което се опитваме да правим в "Гледалото". Знаеш ли, през декември 2003 бях почти за цял месец в Париж и там попаднах на един от най-хубавите спектакли, които съм гледал. Това е "Последният керван сарай" на Ариан Мнушкин. Спектакълът разказва за одисеите на човека от ХХ век, търсещ обетованата земя. Участват афганистанци, иракчани, един българин, румънци. Хора от различни краища са създателите на произведението. Разказват каква е историята на бягствата, на напусканията на регионите, в които има тежки диктатури, етнически войни... Как се разкъсват връзките между хората, как се разделят сестри от братя, майки и бащи от децата си и т.н., за да намерят обетованата земя. И в крайна сметка намират ли я, не я ли намират, доколко е обетована тази земя (Австралия, например)... Изумително хубаво представление, богат театрален език. Парадокс е, но това е най-епичният спектакъл, който някога съм виждал (трае 8 часа, а можех да гледам още толкова), но и най-нежно-поетичният, говорещ кротко, човешки, като ромон на поточе от сърцето на съвременния човек. Разказ за безобразията на века, който свърши, а и този, който започва, като гледаме какво става по Ирак, май не е много по-добър.
- Кой е българинът, участващ в спектакъла?
- Сава Лолов. Великолепен актьор. Но заговорих за спектакъла на Мнушкин, защото и той, и спектакълът на унгарците, бидейки подписани от режисьор, практически са създадени на принципа на колективната продукция. Мисля, че това не е случайно. Събират се едни хора, разказват своите си истории и след това под диригентската палка на режисьора правят своя спектакъл.
- Още около 1968 така работиха най-важните алтернативни театри по света...
- Да, но говоря за сега. Попадайки на подобни места, си давам сметка от какво изключително значение е контекстът. Когато преди повече от 10 години за пръв път преминах Желязната завеса, и като се разхождах в Париж между Шагал и Кандински, си дадох много ясно сметка, че възприемането на едно художествено произведение е в пряка зависимост от контекста, в който то се намира. И че изваждането му от контекста (говоря не само за културния, но и за социокултурния и психологическия) може да превърне възприемането на произведението в нула. Колкото и да се стремим през 2007 да се наречем европейци, продължаваме да живеем с манталитета на хора от гетото. В това отношение таблоидите и медиите правят всичко възможно да усилват усещането, че живеем като диваци и варвари. Дадох си сметка за това, като пътувахме в автобуса. Преминаваш границата. Пак пътищата са от асфалт, пак небето е небе, пак тревата е трева, но изведнъж започва да ти става по-уютно, изведнъж започва да има тоалетни...
- И това още в следвоенна Сърбия?
- Още в Сърбия. Какво остава оттам нататък. Без коментар... Та големият ни театрален проблем е контекстът, в който театърът ни се развива. Дори не говоря за абсолютно сбърканата театрална политика не само на това министерство, за тоталния гаф на финансирането на културата въобще, за пълно несъзнаване, че културата е националната ни сигурност, а не танковете. Ако Иван Добчев и Маргарита Младенова не пътуват навън, биха изпаднали в постоянна депресия.
- Те затова толкова енергия хвърлиха в създаването на едно по-изолирано, по-малко зависещо от външните условия пространство, в което да създават свой свят, който е по-податлив на съсредоточено замисляне, на търсене, на свобода, ако щеш...
- Това е единственото спасение. Тепърва ще обмислям какво ще правя занапред, защото тази директорска роля не ми допада вече. Тръгнах с патос, с очаквания, изринах авгиеви обори, докато докарам до относително сносно равнище "Сълзата", но сега в новото време, когато няма никакви пари, никакви условия, се питам: "Това ли трябва да правя?"... Ако в сесията на НЦТ не бяха отпуснали 3400 лева за автобуса, ние нямаше да заминем за Риека. При това са ги дали след страшен спор: Защо сега ще го пращаме да се разхожда на майната си?
- Непрекъснато се убеждаваме, че общуването между балканските култури не се осъзнава като абсолютен приоритет в културната ни политика (ако такава изобщо има).
- Ако не се осъзнава само на ниво чиновници - това е по-малкият грях. Но аз ти говоря за независима комисия от експерти. Какво става? Къде отиваме? Защо го правят така? Сега ще си призная нещо публично. Само като си помисля за усилията, които трябва да положа, за униженията, на които трябва да се подложа, за да осигуря пътуването на едно представление, преставам да бъда толкова активен в поддържането на международните ни контакти. Не можах да пратя едно прекрасно представление - "Чайка" на Лилия Абаджиева - на прекрасен Чехов фестивал. Не можах да намеря средства. "Гледалото" беше канено няколко пъти в Белгия, например. Не отидохме... Такава ни е хавата! Нашенска... Сега, през юни, сме поканени на Международното биенале за съвременна европейска драматургия във Висбаден. Отиваме с "Фенове" на Елин Рахнев (режисьор Иглика Трифонова). Преговаряме и с фестивала в Нитра за "Гледалото" и "Фенове".
- Не се занимаваш само с театър. Пишеш и музика... Току-що чух нещо много хубаво.
- Написах песен, посветена на Олимпиадата. Направихме го нарочно като химн и дори направихме на компютрите на Данко Йорданов демоверсия. Записах и гласовете на Петя Буюклиева и тенора Бойко Цветанов. И сега се боря с отсъствието на интерес. Защото песента трябва да се произведе. Разнасяме като цветарки диска между Олимпийския комитет и Министерството на спорта и младежта. Дано получим някаква подкрепа. А пък да се запише с оркестъра на радиото е скъпо мероприятие. Ана-Мария Тонкова, тази прекрасна жена от БГ радио, ми каза, че би могло да стане в БНР само ако текстът е на български. А как да направиш химн на Олимпийските игри на български?! Това може да е химн на Олимпиадата, а не на българската група само. Да видим какво ще стане с БНТ. Ако там все пак има някаква адекватност. Нека им изберат директора и възнамерявам да почукам на вратата му...
- Бойко, той е избран вече.
- Кой е? Симеон ли?
- Владков.
Държа в ръцете си касетофон, а не камера. Не мога да предам реакцията му. Записани са резки звуци, спазматичен кикот, удар. Едва се чува "Е, тука нямам жанр...", но го чувам едва-едва и не съм сигурен. Мълчание. Като във финала на "Хамлет". Кой ни брои за трупове?

София, 15 май 2004

Разговора води Никола Вандов



Разговор с Бойко Богданов