Eвропа има формата на моя мозък
Преди повече от век, когато все още не се знаеше, че Европа всъщност е културен конструкт, интелектуално сънуване с отворени очи, "a heap of broken images", копие в свят без оригинали, хората на изкуството се опитваха да избягат от голямата крепост, покрита с фабричен дим и разкъсвана от войни, социални конфликти и буржоазна посредственост. Какво беше Европа за Рембо? Застояло блато, в което пияният му кораб затъваше в тинята на реакционизма и шовинизма. За Гоген? Земя на мъглите и на липсващите цветове. Маларме желаеше "да избяга далеч", след като бе прочел всички книги, за да излекува тъгата на плътта. Дори онова "anywhere out of this world" на Бодлер означаваше всъщност "навсякъде другаде, само не в Европа". Страховитата Европа. Суровата, преситената, старата Европа. Къде можеше да избягаш, къде можеше да узнаеш истинския живот, истинската мъзга, истинските цветове? В Африка, естествено. В Таити, естествено. В червеното вино. В хашиша. В хомосексуалността. В систематичната подмяна на всички усещания. И всичко това - за да избягаш от емблемата на тогавашна Европа: тъпата, унифицираща, механицистична рационалност на буржоазния свят. Какъв уродлив кошмар щеше да предизвика този свят сред бащите на семейства, отраснали с култа към прогреса и всемирната хармония? Нямаше да мине и половин столетие, за да се разбере окончателно, че ако Рембо беше избягал в Африка, то го беше сторил, подгонен от ужасното пророчество: "О, сърце, какво значат морета от кръв..." Не мога да потисна усещането си, че по своему всички тези артисти са знаели какво има да се случва идния век при Ипър и Вердюн, предусещали са Сталинград и Нормандския бряг, сънували са сблъсъка на танкове в руските степи, зловещия лов на подводници, заличаването на цели градове, на хиляди исторически паметници, библиотеки и катедрали. Знаели са по свой начин, понеже бяха познали in nuce нацистката "логика", довела до Холокоста, и съветската "хармония", родила ужасите на социалистическите лагери. Същото знаеха Кафка и Тракъл, Достоевски и Унамуно.
Хладното научно престъпление "за благото на човечеството", социалното инженерство, експериментите върху най-конкретна човешка кожа, както и върху кожата на цели тероризирани народи, доминираха в доскорошна Европа и ехото им още не е заглъхнало. Докато не приемем като наше и това лице на великия ни духовен континент, нямаме право да видим (отново), да си припомним (отново), да конструираме (отново) неговата прелест и неговото величие.
И макар да разбираме, че като европейци носим в себе си отговорността за жестокостта на отминалия век и задължението да не я забравяме и да не я повтаряме, още не сме напълно готови да празнуваме европеизма... Вълните на културния релативизъм, на мултикултурализма и на политическата коректност през последните десетилетия, предизвикани от неизбежното ни подхлъзване към един постмодерен свят, въпреки преувеличенията и карикатурния им вид, ни научиха да бъдем предпазливи в твърдението, че сме Първородните в голямата култура. Ако гръцкият философ, цитиран от Диоген Лаертски, можеше високомерно да каже: "Щастлив съм, че съм се родил човек, а не животно, мъж, а не жена, грък, а не варварин", то днес точно тези дискриминации изглеждат присъщи на варварството. Понеже Европа не е изолиран остров на духа - като Лапута на Суифт или Педагогическата провинция на Гьоте, където "всичко онова голямо, което е било казано или мислено в лоното на историята" (според определението на Матю Арнолд), - тя осветява всичко с ослепителна светлина. И няма никаква игрова и ноократична утопия, каквато познаваме от "Игра на стъклени перли" на Хесе. Нашата гръко-юдейска традиция всъщност е изтъкана от много повече сплетени нишки, които водят в съседните нам светове или "през девет планини в десета". Писмото ни е финикийско, календарът ни е асирийски, "откритията" ни са китайски, в кошмарите ни се появява чудовището Хумбаба, всички сме рожби на вселенския потоп. Европа е сплъстен и релационен концепт, сложна ментална конструкция, противоречиво чувство, в което любовта и омразата се проникват взаимно. Но в същото време да се изпада в тотален релативизъм и да се твърди, че всички култури са родили стойностни съответствия на Омир, Шекспир и Сервантес, е също толкова незряло и глупаво, колкото да си твърд и чист европоцентрист, признаващ само споменатите дотук "гении на човешкия дух".
Горд съм, че съм човек, защото съм и животно; че съм мъж, защото съм и жена; че съм грък, тъкмо защото варваринът в мен прелива от жизненост. По същия начин се гордея, че съм европеец. Да бъда европеец, за мен означава не да бъда добър (по-добър от другите), а да бъда един сложен персонаж, едновременно пълен с вътрешни противоречия, но в състояние да ги признае и да ги помири. Голямата европейска традиция, както и бунтът срещу нея, направляваха целия ми живот. Но да говоря за Европа, е все едно да говоря за Америка или за Азия: коя фраза може да обхване цялата им реалност? И коя книга, и коя монументална енциклопедия? Съществуват много Европи, пръснати във времето и в пространството, една многоизмерна конфедерация от Европи. С коя от всичките се солидаризирам? Коя мразя? Едни от тях са реални, като шепа пръст с покарали стръкчета трева, други - виртуални, призрачни, опустошаващи въображението. Нима е съществувал античният свят, в който Европа е била само нимфа, похитена от Зевс на гърба на вечния бик (може би най-трайният символ на стария континент)? Съществувал ли е странният свят на Артур и Ланселот, варварски, пълен с араби и чудеса, крещящо оцветен като бойна компютърна игра? Либертинският свят на Фрагонар? Героичният свят на Наполеон, населен сякаш само от оловни войничета? Светът от черно-белите ленти, приглушен и целият в петна; светът от 1900-та година с файтоните и хората с цилиндри? Кой беше писал, че светът съществува само от няколко минути, но всички идваме в него с фалшива информация в паметта? Няма да се лутам в тези пещери и лабиринти, характерни за мисълта на Homo Europaeus. Моята връзка с Европа е преди всичко с днешната Европа, не по-реална от предишните, но пък единствената, по която ми е позволено да крача наяве и насън.
Една Европа с различни скорости, казваха. Една Европа, десетилетия наред разкъсана на две от тъпа бетонна стена и от телени мрежи, казваха. Но когато конкретната стена рухна (макар само в онази част, която разделяше Берлин), се видя, че тя разделяше не две геополитически, а две ментални зони. Доказателството е, че днес Европа не е и дълго време няма да бъде единна, дори и когато страните от въображаемия Изток бъдат интегрирани във въображаемия Запад. Понеже във фантазмите на нашия мозък съществуват и Европите на Хънтингтън, сблъскващи се и разрушаващи се като тектонични пластове по протежение на границата католицизъм/протестантство - православие, и Европите на Гьоте и Томас Ман, които противопоставяха рационалния и строг Север с дионисиевския Юг...
Три клишета, три вербални тика, три почти сексуални фантазии се простират днес към огромния полуостров, който започва с Урал. Не знам дали ги секретираме или ги фабрикуваме постоянно, дали те ни затварят в други инфантилизиращи и успокояващи "лагери", или пък плуваме върху тях като върху спасителните салове на Медуза: Източна Европа, Централна Европа, Западна Европа. Цивилизацията, неврозата и хаосът. Просперитетът, културата и хаосът. Съзнанието, подсъзнанието и хаосът. В разговор, който проведох преди няколко години на Франкфуртския Панаир на книгата, един немски издател ми каза, че се интересува от писателите от Източна Европа. Веднага му отговорих, че лично аз не се смятам за такъв. "Имате право - отвърна ми издателят. - Вие като румънец сте от Югоизточна Европа". Чудно уточнение. Прекрасно подразделяне на подразделеното. Остани си на мястото, всъщност ми казваше издателят приветливо. Остани си в твоето гето. Опиши си парченцето от (Юго)източната история. Пиши за твоята Секуритатя, за твоя Чаушеску, за твоя Народен дом. За твоите кучета, за бездомните ти деца, за твоите цигани. Гордей се с дисидентството си от времето на комунизма.. Остави ни нас да пишем за любовта, смъртта, щастието, агонията и екстаза. Остави ни нас да правим авангарда, да обновяваме, да дишаме културната нормалност. Единственият ти шанс е да опишеш малкия си екзотичен свят в някое малко тукашно издателство, което евентуално би те приело. Понеже, наистина, на кого му пука? Кого го интересува? Избирай: потвърждаваш нашите клишета или изчезваш.
Повтарям тук отговора, който дадох тогава: не съм автор от европейския Изток. Не признавам разделянето на Европа на три зони - нито геополитически, нито културно, нито религиозно, нито по някакъв друг признак. Мечтая за една различна, но не шизофренна Европа. Аз съм чел Музил, виждайки в него не руминатив от Какания, а принц на европейския дух. Не ми пука в коя държава е живял и писал Андре Бретон. Не знам къде се намира на картата Булгаковият Киев. Не съм чел Катул, Рабле, Кантемир и Виржиния Улф от някаква си географска карта, а от библиотеката, където книгите стоят една до друга. Моите книги не са населени с някакви овчици от румънския фолклор или с метаните на православния ритуал, а с дантевски звезди, с компаса на Джон Дън, с пиката на Сервантес, с хлебарката на Кафка, с курабията на Пруст, с калкана на Гюнтер Грас. Не се чувствам конкурент само на румънските автори, нито само на заобикалящите ме български, руски, сръбски, чешки или полски автори, а на авторите по целия свят, които харесвам и обичам. Със сигурност моите неща са румънски, румънски е реквизитът, румънска е и речта ми с инфлексиите на моето психолингвистично пространство, но темите ми не могат да бъдат други, освен големите теми на европейската традиция, едни и същи от Еврипид до Джойс. Влиянията, които подхранваха поезията и прозата ми (но на първо място съзерцанието, което - както пишеше Джордже Енеску - е основното занимание на артиста), бяха преди всичко ог водещите литератури на миналия век. Както впрочем и от румънската, понеже традицията на румънската модерност, за щастие, е също толкова сложна и обилна като всяка друга европейска традиция. Румънските писатели, които успяха да минат мисловните бариери между Запада и Изтока и по този начин ги утвърдиха, станаха звезди от първа величина върху културния небосклон на Европа: Цара, Йонеско, Чоран. Но мнозина други - някои от които със сигурност по-качествени - останаха заплетени в сладкия капан на един език с изумителна и тъкмо поради това непреводима експресивност: Урмуз, Аргези, Блага, за жалост скромни непознати навън. При цялото си уважение към тях не искам да споделя съдбата им. Не искам да стана и "дежурният румънец", канен по навик да представи страната си по колоквиуми и симпозиуми. Нямам нищо за представяне, освен самия себе си, освен родината на моите писания. Можех да бъда португалец, естонец или швейцарец. Можех да бъда мъж или жена, грък или варварин. Текстурата на писанията ми, естествено, щеше да бъде винаги различна, но духът им би останал непроменен. Понеже Валери не грешеше напълно, когато казваше, че всички стихотворения, написани някога, могат да бъдат приписани на един-единствен извънвременен поет и този поет ще е Творческият дух, никой друг. Няма да отивам толкова далеч, но ми се струва, че съществува нещо, което се простира върху всички творби, от които се сумира високата култура, без значение къде са написани и без значение колко контаминирани са с други типове култури: това е европейският дух. От тази гледна точка Маркес е европеец, Пинчън е европеец, Кавабата е европеец. Не според мястото и идеологията, а според голямото колективно подсъзнание в произведенията на изкуството, във "философията" на тази област от познанието, такава, каквато е била зададена от древните гърци. Нещо, което се пред-полага, нещо, което може и да не бъде изразено пряко, но е определящо за една литературна творба.
От няколко десетилетия насам постмодерната мисъл се мъчи да покаже какво не му е наред на високото изкуство: арогантността, автархията, елитарността му. Затварянето в музеите, отдалечаването от непосредствения живот. В едно свое блестящо есе Валтер Бенямин показа как "аурата" на произведението на изкуството угасва в епоха, в която може да бъде възпроизведена механично. Всичко това е истина. Високото изкуство "заслужаваше" плесницата на Дюшан - писоарът, изложен на постамент насред музея, заслужава и мустачките на Джокондата; тя заслужава и неизброимите агресии на съвременното ни изкуство, все "по-популярно" и фрагментарно. Но европейският дух от старата гръко-юдейска традиция не се разваля чрез тези неравностойни бракове, а приема свежа кръв, абсолютно необходима. Мустакатата Джоконда няма никакъв друг смисъл, освен в отношението спрямо истинската, Вечната Джоконда, като не я принизява, а я прави да блести още по-силно. Вълната от масово-културна "американизация", от която толкова се боят, не е краят на голямото изкуство, а нова възможност то да сърфира по гребена на вълната. Въпреки трансформацията на изкуството в show-biz, в еднодневен спектакъл, твърдоглаво упорствам, че и в днешния свят една солидна артистична култура ти дава несметен авантаж пред армията от посредствени и анонимни артисти, които задоволяват публиката, дрогирана с advertisting и с телевизия.
Съществуват голям брой Европи в пространството и времето, в сънищата и спомените, в реалността и въображението. Аз претендирам само за една от тях, моята Европа, лесно разпознаваема, защото има формата на моя мозък. А има тази форма, защото го е моделирала още в началото по свой образ и подобие. По повърхността му има гънки и дипли, двигателни и сензорни зони, зони на езика и зони на разбирането. Но няма никъде бетонни стени, железни завеси и граници.

Мирча Картареску
Превел от румънски Иван Станков


В края на този месец Мирча Картареску ще гостува в София и Велико Търново във връзка с представянето на своя роман "Ослепително", който ИК "Парадокс" ще публикува в превод на Иван Станков.