Сърбия, Балканите, светът
В тази необикновена книга драматичната история на един балкански народ е интерпретирана в контекста на глобални въпроси, които засягат съдбата на човечеството. Много лесно подобна връзка може да се превърне в хипертрофиране на националното или в опростяване на глобалното, в претенциозно qui pro quo. Нужно е онова щастливо съчетание на ерудиция и евристичност, което разширява виждането на националното, без да губи неговата специфика; конкретизира глобалното, без да го подменя. Нужно е аналитично майсторство и синтетичен талант.
Светозар Стоянович ги притежава в най-висока степен. В неговата блестяща работа историческата съдба на "Титоник" е и предупреждение за "Хуманик". "Титоник" е потъналият югославски държавен кораб, чийто световноизвестен капитан беше маршал Тито. Самото понятие вече е находка. Но какво поучително може да има в края на югославския експеримент за перспективата на цялото човечество? Прието стана потъването на "Титоник" да се обобщава до не повече от "Комуник". Но достатъчно ли е?
Нека се замислим над пародоксалните превратности. Как се получи така, че онази социалистическа страна, която беше най-западна, се оказа най-източна? Как стана възможно по модерния път, наречен символно "Братство - единство", да тръгнат танкове?
Няма нищо по-елементарно от това да се стовари отговорността върху Слободан Милошевич. Но той не беше просто наследник на югономенклатурата, а и неин отрицател, който се опря на масовите настроения. Югопреходът започна през 1989 г. като "антибюрократична революция". На грандиозни митинги по повод на 500-годишнината от знаменитата битка на Косово поле Милошевич възседна националистичната вълна. "Косово поле" - какъв по-силен образ и на сръбския героизъм, и на значението, което има историческо Косово за сръбската идентичност. Сърбия беше покрита с лозунга "Смрт фашизму, СлободаН народу!". Отново образ, при това многопластов - косвен на врага, приравнен с фашизма; непосредствен - на победоносната борба в миналото и на лидера - като гарант за смисъла на борбата.
От илюзорния образ на Косово поле започна драмата, завършила десет години по-късно с реалната картина на натовските ракети.
Когато стане дума за глобални проблеми, асоциациите най-често са: околна среда, природни ресурси, глобално неравенство, международен тероризъм. Светозар Стоянович насочва вниманието ни към проблем на същото равнище, но по-малко осъзнат. Можем да го наречем с различни имена. Лъжа. С уговорката, че трябва да вземем предвид и самозаблуждението. Дезинформация. Но ако включим и нейните психологически и гносеологически предпоставки. Професор Стоянович ги обобщава чрез доминацията на образа.

През следвоенните години проблемът за особеното изкривяване във виждането и осмислянето на социалната действителност в зависимост от позицията в обществото придоби нови измерения. В средата на ХIХ век тази зависимост беше наречена идеология. През ХХ век идеологическата критика, или социологията на знанието, стана специална научна дисциплина. Самите идеологии преживяха своя разцвет и достигнаха до максимално влияние през изминалия век. След края на студената война обаче все повече започна да се говори не само за края на "измите", но и за по-дълбоки структурни промени в света на общественото съзнание. Става дума за промяна във взаимоотношенията и ролите на Образа и Идеята. Образът не само илюстрира и допълва Идеята, но я и замества. До такава степен, че сме изкушени вместо "В началото бе словото" да кажем "В началото бе образът".
Според обобщението на Светозар Стоянович на мястото на "идеологията" идва "имиджология" и следва да говорим не само за "информационно общество", но и за "имиджово общество"; за "образ на времето", а не само за "дух на времето"; за "борба на идеите", но и за "борба на образите". Оборотът на "индустрията и пазара на образи" изглежда значително по-голям, отколкото на "индустрията и пазара на идеи". Авторите на идейни програми са значително по-малко търсени от имиджмейкърите, а мнозина журналисти са се превърнали в "имиджисти". В този контекст Стоянович смело въвежда понятия, като "предобрази" освен "предразсъдъци"; "стереоимиджи" освен "стереотипи"; "новимидж" като наследник на Оруеловия "новговор". И като организационно обобщение: "имидж-танк", а не само "тинк-танк".
Възходът на имиджологията е пресечна точка на дълбоки социални процеси:
- "Бунтът на масите", както Ортега-и-Гасет нарече мощното им навлизане в обществения живот;
- възходът на аудио-визуалните средства за масова информация, залезът на Гутенберговата галактика и формирането на нова масова култура;
- макдоналдизацията на обществото, както западни социолози нарекоха пренасянето на принципите на бързото хранене в различни обществени сфери. Поднасянето на образ е, разбира се, по-бързо и лесно от формулирането на идея, то се разпространява сред много по-широка аудитория и има много по-силно масово въздействие.
Съвкупният ефект на тези процеси обуславя опасна тенденция към деинтелектуализация на обществения живот. По скалата на Хегел от структуроопределящата роля на понятието, ние слизаме едно равнище по-долу до представата. В същото време проблемите, пред които се изправя човечеството, се увеличават и усложняват до степен, на която възниква принципно нова проблемна ситуация. Парадокс на парадоксите: на върха на своето научно и технологично могъщество човек достига до Хамлетовския въпрос: "Да бъда или да не бъда". Проличава неподозираната през епохата на Просвещението двусмисленост на прогреса. Самата възможност за абсолютно самоунищожение стана добре известна след сигнала от Хирошима и в хода на "студената война". Но осмислянето на ситуацията не само не е завършило, може да се каже, че е още в началото си. Приносът на Светозар Стоянович е изключителен. Страниците, в които той анализира аспектите и теоретичните консеквенции на автоапокалипсиса, са между най-силните в съвременната социална литература. Навремето Албер Камю беше шокирал обществеността с прозрението: "Има само един действително сериозен философски въпрос - самоубийството". Позицията на Светозар Стоянович може да се изрази обобщено по следния начин: "Централен въпрос на цялото обществознание и човекознание става проблемът за оцеляването на вида Homo sapiens." Да се направят всички необходими теоретически и практически изводи от това заключение е също толкова трудно, колкото изглежда лесно да се възприеме неговият общ смисъл. У нас, мисля, че само един учен достигна до скритата същност на антропологичната проблемна ситуация - Бернард Мунтян. Разликата е в това, че в анализите на Мунтян на преден план изпъкват не толкова апокалиптичните оръжия, колкото блокирането на възможността да се решат глобалните проблеми. Характерно е, че Бернард Мунтян, този най-дълбок и оригинален български мислител, който не обича да публикува, "проговори" по повод на "удара в Югославия".
В края на 90-те години Югославия стана повод да проличи каква мощ са придобили управляваните имиджи и какви възможности придобиват в съчетание с военна свръхсила. На домашната манипулация на Милошевич беше противопоставена глобалната мрежа. Косоварката с дете в ръцете на фона на горяща къща - този образ правеше ненужен въпроса има ли нещо по-умно от умните ракети. Последвалите събития, и в частност борбата с международния тероризъм, още по-остро разголват зависимостта на новия световен ред и неговата перспектива от информационната основа на политическите решения. Използването на имиджи не само натежава при вземането на конюнктурни решения, но ограничава мащаба на разбиране на глобалната проблемна ситуация.
Човечеството трябва да се освободи от бремето на идеологията, за да посрещне глобалните предизвикателства. А се натоварва с още по-голямото бреме на имиджологията. "Хуманик" няма да успее да премине през рифовете на ХХI век с помощта на представата.
Но нека се върнем на Балканите.
Ние, българите, имаме и достатъчно свои основания, за да оценим обобщенията на проф. Стоянович. Много неща бяха казани за различията между българския преход и централноевропейската трансформация. Най-общо казано, промените в Централна Европа бяха по-рационални. Никъде например не беше извършена аграрна реформа, която връща страната назад към неефективното дребно частно стопанство. В България не се изчисляваха варианти с техните плюсове и минуси, в България доминираше образ - "земята в реални граници". Образ, изваден от подсъзнанието на дребния собственик.
Практичен на пръв поглед, късоглед всъщност - еснафски образ; български заместител на героичното - и трагично, сръбско "Косово поле". И ние сакрализирахме земята си, но като индивидуално притежание. Нито един чужденец не може да купи и да притежава българска земя, според нашата Конституция. (А има страни, в които земята се предоставя безплатно, за да се насърчат чуждите инвеститори; искаш да построиш завод - ето земя, само инвестирай. Ние обаче не сме толкова прости; ние искаме и да има инвестиции, и земята да си е все наша.) Сърбите сакрализираха земята си колективно. Отделни сърби продаваха на албанците своята земя, но Косово оставаше сакралният образ на историческата люлка. Никой друг не може да го притежава, колкото и да са станали индивидуалните собственици на земя от друг етнос.
Балканският иредентизъм. Страхът да не загубиш територия. Общ за двата народа, но придобил толкова различни форми. Втората и решаваща крачка на демократичната революция в Сърбия ще бъде преодоляването на психологическата и физическа бариера "Косово". Освобождаването от имиджа и от неговите политически следствия. Нашата крачка ще бъде по-малка, тъкмо защото не е колективна, но едва ли безпроблемна. В Сърбия болезненият характер на неизбежната промяна идва от това, че засяга героичното национално самоусещане. В България - от това, че чопли националния катастрофичен комплекс.
Европейската перспектива освобождава и от двете форми на балкански иредентизъм и ни сближава по нов начин. В живота на моето поколение Югославия ще остане като индикатор за парадоксални поврати на политическата история. Бях ученик в прогимназията, когато марширувахме с "Хей, славяни". Предстоящото обединение с Югославия се коментираше и формално, и неформално. Ученическият хор разучаваше сръбски песни. И досега помня "Йедан два, йедан два, омладина Титова". Забележете, по онова време нито една младежка организация у нас не носеше името на Димитров, но вече пеехме песни за "Титовата младеж". Авторитетът на югославския лидер беше изключителен. Може би отношението към него, въплътено в поредица от определения и образи, най-добре илюстрира политическите обрати:
1941 - 1944. Опасен враг на "новия ред в Европа".
1945 - 1947. Водач на най-успешното партизанско движение в Европа, единственият партизански командир, станал държавен ръководител. След Сталин - комунист номер две в международен мащаб.
1948. Комунист, който допуска сериозни грешки и се отклонява от съветската практика и указанията на Сталин.
1949 - 1954. Ренегат, предател, агент на империализма, фашист.
1955 - 1956. Бележит марксист-ленинец, запазил социалистическия строй в Югославия; оклеветен от Берия и Сталин.
1957 - 1960. Ревизионист, който се е отклонил от марксизма-ленинизма. Теоретик и практик на югославския ревизионизъм.
След 1960 идеологическото етикетиране беше прекратено по инициатива на Н. С. Хрушчов, но дистанцията остана и периодично се увеличаваше.
Оценъчното отношение към Тито се менеше: от крайно/умерено положително през неутрално до крайно отрицателно или умерено скептично. Но Югославия се възприемаше през цялото време като "Титова Югославия", а след смъртта на несменяемия президент - като "следтитова Югославия". През 90-те години стана "остатъчна" или "Югославия на Милошевич". В българския политически живот образът на държавния ръководител плътно се налагаше върху образа на страна, която ни е толкова близка.
Европейското участие е перспектива на гражданското общество и означава радикален отказ не само от вождистката доминация, но и от етатисткия приоритет. Вярно е, че процес на гражданско сближение течеше още от втората половина на 50-те години - преди всичко чрез граничните събори и множеството частни пътувания. Преходът прибави футболисти, треньори, куфарни търговци, неправителствени организации. Трагичният инцидент с българските деца през тази година показа колко човешка топлота и отзивчивост могат да проявят обикновените хора в Сърбия и Черна гора.

Интелектуалците, специално социолози, политолози и философи, имат свое незаменимо място в гражданското сближение. Тяхната продукция дава възможност на широката общественост да получи по-дълбоко и точно знание за "другите" в съседната страна, а заедно с това - и възможност да видим самите себе си в нов ракурс.
Убеден съм, че книгата на Светозар Стоянович ще бъде оценена в този контекст. Много неща могат да се кажат за автора. Неговото международно признание е категорично и дори институционализирано. Бил е редактор на международното издание на легендарния "Праксис". В продължение на десетилетия е гостуващ професор в американски и европейски университети. Но най-добрата визитна картичка на един автор е неговата книга.
Искрено се надявам, че изданието ще стимулира диалога между интелектуалците на двете страни, обвързани завинаги от историята и географията. Българската общественост научи за белградския Институт за философия и обществена теория благодарение на факта, че именно този институт излъчи по едно и също време тримата най-авторитетни политически лидери след свалянето на Милошевич: президента д-р Кощуница, министър-председателя д-р Джинджич и председателя на парламента проф. Мичунович. Уникален факт и в политическата, и в научната история. Нашата публика и досега няма представа, че покойният премиер Зоран Джинджич беше доказал своя талант най-напред в областта на философията. В лицето на проф. Светозар Стоянович ние срещаме представител на същия институт, който, за разлика от своите колеги, остана на собствената територия на науката и чрез нея проявява своята обществена ангажираност. Нека се надяваме, че в недалечно бъдеще ни очакват срещи с творчеството на други водещи сръбски интелектуалци, като проф. Божидар Якшич, проф. Небойша Попов, проф. Загорка Голубович, проф. Латинка Перович, проф. Драган Джунич, а и не само те.


Петър-Емил Митев