Jethro Tull - едно дълго очакване
На 29 май в зала 1 на НДК се състоя концертът на една от най-култовите и дълго чакани групи в България - Jethro Tull. Тридесет и шест години след своя първи албум, легендите на рока от края на 60-те и особено на 70-те години свириха в продължение на два часа композиции от почти цялата си дискография. Освен на изключителното инструментално изпълнение на групата, препълнената зала (по краищата й имаше цели редици правостоящи) се наслаждаваше и на невероятното чувство за хумор на Иън Андерсън, който с леката си ирония не само забавляваше публиката, но и създаваше много приятно настроение между музикантите и всички присъстващи. Той не пропусна да спомене и недоразумението през 1988 година, когато (показателно) журито присъжда на Jethro Tull наградата Grammy за хеви метъл албум, за сметка на Metallica(!).
За разлика от множество концертни изпълнения преди това, този път озвучението в зала 1 бе почти идеално, с изключение на един малък "гаф", когато точно на Aqualung микрофонът заглъхна и гласът се изгуби някъде във всеобщия грохот. Извън това обаче, от гледна точка на акустиката, публиката можеше да се наслади и на петте инструмента, без някой от тях да доминира по сила над другите, както обикновено това се случваше в предишни концерти. За съжаление няма как да не споменем трудностите, които Иън Андерсън изпитваше в началото с точността на вокалните партии. Но за щастие в процеса на пеене гласът му доби повече топлина и фалшивите тонове се ограничиха до единици.
Иначе на публиката не й бе спестено нищо: нито прословутата стойка на един крак, нито личното отношение на изпълнителите, нито големите хитове, нито чисто музикалното майсторство и особено "лудата" флейта на Андерсън. Това бе музициране, ловко избягнало капана на инструменталното претрупване, в който много добри музиканти са попадали и попадат; композиране, което спокойно можем да наречем мъдро. Мъдро, защото е с поглед, с преценка; защото е достатъчно образовано, за да не изпитва нужда непрекъснато да демонстрира своята музикална "начетеност". Цялата вечер беше като кратка културна разходка през годините - информираща недотам информираните и припомняща на недотам паметливите. Плетеницата от стилове и идейни похвати, ползването на фолклорни елементи и класически заемки (Габриел Форе и Й.С. Бах) наведоха на мисълта за величието като функция на качеството, размивайки поколенчески граници и различия. Защото майсторството изпъква още повече, когато има малки грешки и неточни тонове. За останалите, като последен напън да достигнат липсата на нужда от доказване, остава само един Locomotive Breath.

Емануил А. Видински