Кан 2004 -
година Куентин Тарантино
Председателят на журито винаги полага личния си печат върху фестивала. При петдесет и седмото издание на Кан (12 - 23 май) това се случи по-осезаемо. С жест на киноинтелектуалец и кинодемократ Тарантино разчупи статуквото и така остроумно нареди пъзела на наградите, че навярно извършеното от него ще остави по-трайна следа.
"Златната палма" бе дадена на документален филм. Аналогията с 1956 г. не е точна, тъй като избраният тогава "Светът на мълчанието" на Жак-Ив Кусто и Луи Мал е природонаучен. Палмираният сега "9/11 по Фаренхайт" на американеца Майкъл Мур (награда в Кан и "Оскар" за "Боулинг за Коломбайн", 2002) е нещо по-специфично - той е документална политическа сатира. Почти всичко, което в него се казва и показва за президента Джордж Буш и администрацията му, знаем от медиите. Новото е в съчетанието на документите, в гъстотата и целенасочеността на изложението им. Зрителят може да се радва или да се гневи, че кинематографист дръзва да превърне в сатиричен обект управляващ президент, но да вини една сатира в нехудожественост заради това, че е тенденциозна и карикатурна (което се случи в редица журналистически материали), означава да чука в отворена врата. Избраният от автора жанр в същността си е "разобличително преосмисляне на обекта на изображение, разрешаващо се чрез смях". На осъществената за пръв път тази година, навярно не без съгласието и дори с инициативата на председателя, пресконференция, на която журито мотивира наградите си, Тарантино каза краткото, но точно: "Това, което си струва в този филм, е хуморът, неговият сатиричен дух; това, че той намира верния тон..."
В шума около "9/11 по Фаренхайт" сякаш останаха незабелязани други факти: че журито на Международната федерация на кинокритиците (ФИПРЕССИ) също му присъди наградата си; че актьорът Тим Рот, съперничащ на Тарантино по майсторство в ексцентрико-ужасите, който бе председател на журито за дебюти, сред множеството заглавия, претендиращи за наградата "Златна камера", отличи филма "Моето съкровище" на израелката Керен Йедая, защитаващ... палестинците. Изглежда, за пореден път трябва да се подсетим, че мащабът на таланта се определя и от обществената позиция; че интелигентността е не просто информираност (Тарантино е сред много знаещите за световното кино, сам се представя като заклет киноман), а проява и на "умствена социалност", както го е казал Дмитрий Лихачов.
И преди награждаването на Мур филмовата програма изостри вечната дилема "за или против обвързаността на изкуството с политиката". Тя, впрочем, затова е вечна, защото никога не ще намери крайното си разрешение. То се разтваря в множествеността на творческия/те избор/и. Самият Тарантино във фестивално интервю заяви, че не желае да смесва творчеството си с политика, а насилието във филмите му е само инструмент на развлекателността. Емир Кустурица упорито обясняваше, че в "Животът е чудо" разказва за войната в Босна чрез отношенията в семейството, чрез парадоксите на всекидневния живот, т. е. без пряка политическа теза. На въпроса защо, след като някога е обявил, че ще отрази промените, настъпили в Хонконг след преминаването му към Китай през 1994, не го е направил, Уон Карвай отговори, че те не са се оказали толкова драматични, колкото е очаквал, а и него го интересуват най-вече екзистенциалните проблеми.
Освен на личен стил, коефициентът на обвързаност с политиката в творчеството е проблем и на вида кино (при документалното той, естествено, е пределно допустим). Общо взето, обаче, отдавна се е разбрало, че да се пледира за "чисто изкуство" е безплодно. В наше време това или е проява на консерватизъм, или е демагогия.
Отдавна наблюдаващи фестивала критици побързаха да оценят програмата на тазгодишния Кан като "стабилна, но... без изненади". Усещането за стабилност по навик идваше от присъствието най-вече на големи автори, като Кустурица, Карвай, братята Коен, бразилеца Валтер Салес ("Оскар" за "Централна гара Бразилия", 1999), на Алмодовар и Джан Имоу, чиито творби бяха показани извън конкурса, и др. Отсъствието на изненади - пак оттам: последните творби на тези отдавна познати на булевард "Кроазет" първенци не показват обновление на стила. Самото понятие стил, както се знае, по определение съдържа в себе си постоянството, но при съответно движение, изменение. Нещо, което миналата година се случи при Ларс Фон Триер с "Догвил". Сега различието от "вече познатото" не е в положителна посока.
Гротеската на Кустурица например е по-разсеяна, по-раздробена от преди. След чудото на интровертността "В настроение за любов", в "2046" китаецът Карвай отново изящно кинематографизира любовните драми - този път на един мъж на средна възраст (актьорът Тони Люн), но по-повествователно, по-екстравертно. Хуморът на братята Коен в "Убийци на жени", с блестящото участие на Том Ханкс, е по-малко абсурдистки, по-олекотен. "Дневниците на велосипедиста" на Валтер Салес, изграден върху дневника на Ернесто Че Гевара от младежките му години, респектира с точния психологизъм, с автентичността на изобразяваната среда, но не внася принципна новост в латиноамериканската кинотрадиция (припомнена ни по време на фестивала от ретрoспектива на бразилското кино). Показаният извън конкурса "Лошо възпитание" на Педро Алмодовар е по-еднозначно реалистичен (разказва за "уроците" по хомосексуализъм в католическите пансиони), по-малко артистичен от "Говори с нея" и другите му върхови творби. "Къщата на летящите кинжали" на Джан Имоу пак е много красив, но е по-опростен в политико-философско отношение от познатия ни "Герой", и т.н.
Сред членовете на журито бяха английската актриса Тилда Суинтън, френската Емануел Беар, американската Катлийн Търнър, гостувалият неотдавна у нас американски режисьор Джери Шацбърг ("Златна палма" за "Плашилото" през 70-те години), режисьорът от Хонконг Тцуй Харк, близък до Тарантино в пародирането на стари жанрове, и др. Те информираха, че са дискутирали дълго, но с единодушие са се обединили около общото решение. Журито откри новото и изненадващото в неочаквана посока: корейския вариант на кино-психо-терор "Старо момче" (тази година в състезанието имаше два южнокорейски филма); режисурата на французина от цигански произход Тони Гатлиф във филма "Изгнаници", където историята на момче и момиче, търсещи корените си в Алжир, се разгръща с номадска волност; сценария на Аньес Жауи и Жан-Пиер Бакри от филма "Като на картинка", припомнящ ни чрез обновление класическата френска повествователна мекота; актьорската загадъчна грациозност на Маги Чън, но във филм не с китайска, а с европейска пластика и дух - "Чиста" на французина Оливие Асайас; уникалната "любителска" игра на четиринадесетгодишния Ягира Юа в японския филм "Никой не знае"; със специалната награда бяха откроени играещата в чикагски театър (а във филма на братята Коен талантливо партнираща на Ханкс) чернокожа Ирма Хол и тайландския филм "Тропическа болест", продуциран от европейци, с майсторски направени нощни снимки на джунглата.
Признавам, че в дните на фестивала самата аз подреждах стойностите според традицията (навиците, стереотипите) и, без да се отказвам от възхищението си пред "2046" (дори потърсих и получих автограф от Уон Карвай), "Дневниците на мотоциклетиста" и "Животът е чудо", приех с респект и удовлетворение проницателността, с която журито съзря и показа вътрешните ресурси на киното, новите белези на виталност.
Наградите, разбира се, са една от възможните еманации на програмата. По-същественото е, че самата селекция, разстилаща се в цикли и извън състезанието, подсказваше нови движения, посоки и взаимодействия в живота на глобализиращото се кино. Единици вече са филмите, белязани от чисто национален знак за принадлежност, обратно - за производството им най-често се обединяват по няколко кинематографии или продуцентски къщи от противоположни точки на земята. Работата далеч не е само в интегрирането на парите, а в по-същественото - взаимодействието между творческите начала. Особено силно се открои и другата тенденция - към глокализация (глобализация и локализация едновременно), към обединяване в по-малки полета, предпоставено от традиционните културни връзки и влияния. Това бе особено очевидно при испанските и латиноамериканските филми, където един актьор (мексиканската кинозвезда Гаел Гарсия Бернал) изпълнява главна роля и при Алмодовар, и при Салес; Алмодовар е консултант на аржентински филм; бразилецът Салес прави филм с аржентински герои и т.н. Силно си взаимодействат известните китайски школи, а по-общо - кинематографистите от Далечния Изток. По повод Емир Кустурица си мислехме, дали не би следвало вече да се стремим към кино с по-единен балкански дух?!
Тазгодишният избор на филмите е направен след запознаване с около 3500 заглавия. Сам по себе си фактът говори за разширяване на кинопроизводството в света, което се свързва и с поевтиняването му от дигитализацията. (Обновени на DVD бяха показани филмите на Бъстър Кийтън, както и поредицата "кинокласиката на Кан" - шедьоври, прехвърлени на диск, сред които бе отличен "Аз, Куба" на Калатозов, Урусевски и Евтушенко). По-същественото в случая е друго - че това е новото поредно разширяване на фестивалния обхват след онова през 70-те, когато, в съответствие с приобщаването на "културите от периферията", Кан скъса с традиционния си европоцентризъм, а до голяма степен и с елитаризма. И силното присъствие на далекоизточните филми, а и просто представителството в човешкото многолюдие (творци, продуценти, зрители от всички раси и континенти) сега недвусмислено свидетелстваха за интеграционните процеси в киното и в световната култура.
Решението на Тарантино несъмнено отвори очите и за тези по-общи процеси. Но една от истинските новости в последния Кан остана извън обхвата му. Просто защото филмът "Пет" на иранеца Абас Киаростами беше показан в официалната програма, но извън състезанието. Той се състои от пет наблюдения (по-точно ще е да се нарекат съзерцания) върху мигове от случващия се истински живот, осъществени на лишен от каквито и да е особености морски бряг, с малка електронна камера, от една единствена гледна точка, в един-единствен кадър, т.е. без "външен" и без вътрешно-кадров монтаж. Сякаш по правилата на японското мислене (да припомним голямото приятелство на режисьора с Акира Куросава) те се превръщат в пет своеобразни поетически миниатюри, пет кинохайку. Тарантино съпровождаше филма при представянето му в други кина на града и говореше за обновителната му стойност.
И делото на Киаростами от последните години, осмислено от него самия в беседи (филмът "Десет върху десет" в програмата "Особен поглед"), и много от произведенията на китайските майстори ни подсказват, че не ще е далеч времето, когато ще се пише нова теория на киното. Продиктувана навярно и от такова усещане бе конференцията с участието на двадесет европейски министри на културата, планираща нови стратегии за обновление на европейското филмово творчество, насочени най-вече към киноучилищата, към подкрепа на младите.
Тазгодишният Кан постигна и друг връх на кинематографизма. Деветдесет и три годишният Микеланджело Антониони, надмогвайки тежка болест, представи нов петнадесетминутен филм, озаглавен "Погледът на Антониони"; поглед върху статуи на Микеланджело Буонароти, в който триумфира познатата ни от цялото предишно творчество на Маестрото чиста сила на киногенията.
Това бе истинската награда - този път не за творците, а за любителите и познавачите на седмото изкуство. И за фестивала, неуморен в стремежа си да е най-големият му световен празник.

Вера Найденова


Проф. д-р Вера Найденова е кинокритик, преподавател в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" от 1977. Автор е на 8 книги и на многобройни статии за кино в специализирания и всекидневния печат.
Аз се превърнах в прилагателно по-рано, отколкото предполагах.
Куентин Тарантино