Колективни групови права?
Колективни права, разбира се, съществуват. Но те се признават най-вече като произведени от обединената воля, например на профсъюзните членове. При тях имаме проблем не толкова с културен партикуларизъм, колкото с ефективност и с решения от областта на "множествата" и представителството. Макар и рядко, по линия на позитивната дискриминация също съществуват права, които на базата на статистика гарантират някакви привилегии. Но при тези права лесно се дефинират "малцинства изобщо" независимо от какво естество е диференциращият ги принцип. Те могат да се отнасят едновременно както за дискриминирани на расова, така и за дискриминирани на етническа или пък на полова основа. Освен това квотният принцип не дава право на всеки член от едно заслужаващо защита малцинство автоматично да се възползва от някакви гарантирани привилегии; квотата е изключващо подмножество, макар и по различен начин, едновременно както за мнозинството, така и за малцинството. Тя не изключва състезанието. Познаваме и индивидуални права заради групова особеност; в повечето страни жените не са задължени да изпълнят някаква форма на военна повинност, а някъде имат и правото, ако това е ценно за тях и в името на равенството, да се радват на воинския живот. Като оставим настрани примера - защото задължението някой да служи на "родината си" изобщо изглежда съмнително, - общото е, че тези права не е задължително да имат културен компонент. На такива права често пъти се радват студенти и пенсионери в градския транспорт. Но и тук не става дума за специфично стимулиране и съхраняване на студентското или пенсионерското, а за принципа "за разлика от". Общото за тези колективни права е тяхната производност; дали обаче на някои форми не е присъща изначалност?
В някои от своите разновидности мултикултурализмът издига идеята за обосноваване и институционализиране на (групово)-колективни права, (а) специфични за дадена общност и (б) изключващи други общности. Единствено етносът или нацията (по Кимлика) могат да служат за основа при протекцията чрез подобни права. За този принцип се каза достатъчно по-горе. Както и за заложената в него тенденция в името на изравняване между културите да се стига до ограничения на индивидуалните права на членовете на протектираната група.
Това, че подобни права ще нарушат политическата граматика на индивидуализма и автономията и ще подкопаят равнопоставеността - в индивидуален и групов план, не ми дава право да се съглася с хипотезата за наличието им и с усърдието в оправдаването им.
А докъде може да доведе мултикултурализмът, ще илюстрирам на базата на чиста фактология, предоставена ми от студентите от университета "Виадрина", Франкфурт на Одер, дискутиращи т.нар. политика на езиците на ЕС. През 1968 г. в САЩ е приет закон за двуезично обучение на пуерториканците. През 1970 г. благодарение на реализираното самоуправление и заради съчетаването му с интересите на бюрокрацията, на различни лобисти и на ръководните представители на това малцинство се установява, че 87% от средствата по програмата са похарчени за обучението по испански. Вследствие на това 86% испански говорещото малцинство не съумява да продължи образованието си по англоезичната система. Това е една от тъжните възможности съхраняването на културната особеност да доведе до неравнопоставеност и да лиши защитените от достойно присъствие в обществото.

Стилиян Йотов

Етика и мултикултурализъм, страници 312-314