На 28 май т.г. в Мексико почина фаготистът

Лазар Стойчев (1929),

музикант, който носеше в себе си преди всичко морала и честността в сложното битие на инструменталиста.
И радостта. Лазар обичаше да бъде музикант и бе щастлив, че беше добър, много добър музикант. Той е от романтичното поколение български инструменталисти, което търсеше своя път в началото на 50-те години на миналия век - трудно, с лишения, но със силна вътрешна убеденост и настойчивост. Лазар бе от най-ярките му представители (лауреат на Третото общобългарско състезание за певци и инструменталисти - 1956); по-късно пътят му задълго пресече Куба и Мексико. Там той не само бе солистът, на който можеше да се облегне всеки диригент; той бе предпочитаният, важният педагог на десетки млади изпълнители. Обичаше звука на фагота, всеки ден го моделираше, работеше като луд и това много му харесваше.
Лазар Стойчев беше много добър човек, бе бохем със страхотно чувство за хумор, помагаше всеотдайно, правеше своите жестове тихо, с усмивка на неудобство. С една дума, той бе непрактичен човек. Но умееше да бъде грижовен приятел. Затова е незабравим. Хора като Лазар винаги си отиват рано и ненавреме. За тях скърбим, докато сме живи.
Сбогом, Лазаре!


Екатерина Дочева